Софийска сага 19

                           Глава  шестнадесета

Новата изложба предизвикваше голям интерес. От сутрин до вечер ценители на изобразителното изкуство пълнеха голямата зала на Галерията на улица Шипка. От сутрин до вечер тук беше и Зора. Посрещаше, изпращаше, обясняваше, предлагаше каталози и брошури, въобще по цял ден не подвиваше крак. Вечер се прибираше в новия си апартамент капнала от умора. Вече почти два месеца Кирчо не се беше появявал. Но Зора отлично знаеше, че неговите копои я дебнат на всяка крачка.

В  свободните дни излизаше с двете си близки приятелки. Ходеха в сладкарница „Прага“ или в кафене „България“, а ако бяха гладни изпиваха бутилка студен „Карловски мискет“ при бай Дончо, в бирхалето на „България“. Лили беше манекенка в  модното списание „Лада“, а Сияна работеше в МВР болницата като рентгенов лаборант. Бяха почти връстнички и приятелството им датираше още от детските години.

Откакто Лили беше дошла на срещата в бирхалето с един свой познат българин живеещ в Рим, Зора не преставаше да мисли за този човек. Беше възрастен мъж с достолепна осанка, държание на благородник и езопов език. Където и да се появеше веднага се набиваше в очи неговото особено излъчване. Беше елегантен без да е модерен, беше чист и спретнат, но малко небрежен към външността си. Държеше се свободно, но никога не позволяваше да го доближат наистина. Наричаше нещата с истинските им имена, даже понякога си позволяваше  малко циничен език, но никога не звучеше вулгарно. Беше остроумен и прям. Имено зад тази привидна прямота се криеше истинската му личност. Бил още дете когато родителите му напускат България и се установяват да живеят в Рим. Учил в престижни колежи и университети, преподавал в Аржентина, Италия и Бразилия. Владееше испански, португалски, английски, френски и руски. Естествено и двата си родни езика- български и италиански. Истински полиглот, който си беше поставил за цел да изучи и японския. Имаше два брака зад себе си, но нито едно дете. И двата му брака бяха младежки увлечения и не бяха оставили следи в живота му. По скоро приличаха на узаконени любовни авантюри. Сега се занимаваше с търговия на предмети на изкуството. Ходеше по музеи и изложби, търсеше контакти с иманяри и търговци на антики, независимо дали бяха легални или под прикритие.

След запознанството си с Зора, често ходеше в Галерията, водеше я на обяд в Чешкия клуб, където го посрещаха с реверанси, и винаги имаше запазена маса. Обожаваше техните кебапчета и ядеше само това. През последните две седмици, тези обеди се повтаряха почти всеки ден. Пауло Трънкаров винаги пристигаше в Галерията с красив букет и го даваше на Зора без обяснения, без повод, сякаш й носеше днешния вестник. В края на втората седмица, в петък отново обядваха при чехите, Зора беше вдигнала малката халба бира и се канеше да я поднесе към устните си, когато Пауло  се наведе над масата и тихичко каза:

         -Зора ще се омъжиш ли за мен? Каза го така сякаш я канеше да отидат на кино.

Зора щеше да изпусне халбата. Малко от светлата течност се разля на масата и направи мокро петно. Тя остави халбата, вдигна поглед към него, впи черните си очи в него. В тях играеше весело пламъче, зад което се криеше въпрос. И този въпрос звучеше като предупреждение за голяма опасност надвиснала над главите им.

-Ако си съгласна утре ще отидем до Рилския манастир и там ще се венчаем.- доуточни подробностите той.

Мисълта на Зора работеше със скоростта на светлината. За броени секунди прехвърли през  мисълта си всички възможни последици и опасности. Предложението не беше само неочаквано, но и много смело. Те почти не се познаваха, второ едва ли Лили беше премълчала за връзката й с един от най-силните личности в България. И въпреки това той искаше да се ожени за нея. Смел човек, си помисли Зора, даже безразсъден и със сериозен тон каза простичко: „Съгласна съм“ и отпи от  халбата за да преглътне залъка, който беше заседнал на гърлото й.

Събота беше ден за подготовка, а в неделя подписаха в кметството на с. Рила. Сватбата се състоя в черквата на Рилския манастир, където лично  игумена  Дядо Йосиф, отслужи сватбения ритуал. Първата им брачна нощ беше в Царските покои в манастира, а за кумовете бяха резервирани стаи в хотела на „Балкантурист“. Всичко беше станало без трудности и задръжки, сякаш невидима ръка вървеше пред тях и уреждаше всичко.

Цялата следваща седмица беше посветена на подготовката за заминаването. Паспорта на младата булка беше издаден за  три дни, накупиха сума тоалети- рокли, чанти, обувки, шапки от магазина на „Тексим“, а също така и необходимите аксесоари, парфюми, кремове и всичко необходимо на една младоженка. В неделя взеха самолета за Рим и още същата вечер се наслаждаваха на елегантният свят по емблематичната  Виа Венето, където вечеряха на свещи  в много романтична обстановка.

Двуетажната къща на Пауло се намираше на Виа Кавур, недалеч от храма Санта Мария Маджоре. Освен собственика, в нея живееше само прислугата и стария мажордом Марчело, който беше управител на дома.

На първия етаж беше големият салон за приеми и тържествената столова.  Кухнята,  трапезарията и всекидневната се намираха в задната част на същия етаж. Горе бяха спалните на семейството и две спални за гости. Персонала спеше на третия тавански етаж, където имаше няколко стаички, обзаведени комфортно с всичко необходимо за живеене.

Широка дървена стълба със  скулптирани парапети водеше от големия салон към горния етаж. Семейство Трънкарови бяха обзавели дома си с много вкус, като украсата бяха предимно произведения на изкуството, сред които централно място заемаха картини на най-добрите български майстори на палитрата. Западноевропейската школа също присъстваше без да бие на очи.

Програмата на младоженците се определяше главно от заетостта на Пауло и необходимостта Зора да опознае Рим.

През деня тя обикаляше из квартала, всяка ден  ходеше в катедралата за да присъства на сутрешната литургия, разхождаше се по улиците  и се учеше да живее с ритъма на Вечния град.

Скитайки опознавателно по оживените улици на Рим, Зора често си задаваше един и същи въпрос. Къде беше изчезнал Кирчо Стамов и какво беше станало за да не й попречи да замине? Дали я беше изхвърлил от живота си или имаше някаква друга тайна причина? Първото беше недопустимо за такъв властен човек, а второто още повече я хвърляше в догадки и страх. Но не намираше никакво обяснение. Поне за сега.

След вечеря, когато температурата в града спадаше чувствително и разходките бяха приятни, Пауло я водеше из стария Рим, качваха се на Палатино, хълмът център на обществения  живот в столицата на Римската империя, любуваха се на конната статуя на Марк Аврелий, наблюдаваха от високо Форума, и си представяха живота преди 2000 години. Пауло беше много ерудиран познавач на историята и умел разказвач. Описан от него, и най-обикновеният капител или част от него, оживяваше пред очите й. Разхождайки се край храма на „весталките“, Зора си представяше препускащите колесници на римски патриции, а от останките на гигантския Колизеум се чуваше възгласа на тълпата жадуваща за „хляб и зрелища“.

През почивните дни си позволяваха по- дълги пътешествия. Ходеха на плаж в Остия, обядваха в някой рибен ресторант, каквито тук имаше в изобилие. Разхождаха се по черния нагорещен пясък, гмуркаха се в морето, белязано от нефтени петна и пиеха еспресо в напръстничета, седнали в някое, потънало в цветя, уютно кафене.

Семейният живот допадаше на Зора. Беше задоволена и презадоволена материално. Пауло беше внимателен съпруг и се стараеше нищо да не й липсва, изпълняваше всичките й желания преди даже да ги е  изказала. Просто четеше мислите й. Като мъж беше по-скоро сантиментален, отколкото страстен. Явно изпитваше удоволствие от близостта с нея, но липсваше екзалтацията, дивата страст, обладаването и  на най-неподходящите места. При Пауло всичко беше планирано, пресметнато, премислено и съобразено с условности и норми на поведение. Зора не беше свикнала на такива отношения и малко или много непредвидимия и безскрупулен Кирчо й липсваше. Съпругът й с часове можеше да  говори за Бенвенуто Челини и за неговите шедьоври изложени в Лоджията във Флоренция, за гробниците на Медичите изваяни от Микеланджело, но към секса се отнасяше като към съпружеско задължение и често пъти я изоставяше незадоволена и отиваше да спи в своята спалня. За Зора това бяха мъчителни моменти и твърде скоро тя започна да ги избягва под най различни предлози.

Една лятна вечер, когато прохладата от река Тибър беше обгърнала вековният град.  След като вечеряха  на терасата на  малка „тратория“ край реката,  Зора и Пауло решиха да се разходят до прочутата „джелатерия „Джолити“, където да дегустират някои от петдесетината вида сладолед, прочути из цял свят. Купиха си по една голяма картонена купа с шест различни аромата сладолед и тръгнаха към  пиаца „Навона“, който беше станал любим площад на Зора. Този хилядолетен площад омайваше, както жителите на Древния град, така и милионите туристи, които идваха тук за да се наслаждават на красотата на скътания между столетни сгради площад. Идваха тук като на поклонение, за да съзерцават огромния фонтан с величествените фигури на четиримата речни богове,  олицетворяващи четирите най-велики реки в света- Нил, Ганг, Дунав и Рио дела Плата.

В Древния Рим, площад Навона  е бил стадион за състезания с колесници и спортни игри. Понякога е бил наводняван и във водите са се провеждали морски битки. В по-късна епоха площада се е превръщал в  ледена пързалка, където римляни са идвали да се пързалят и танцуват. И до сега, около Коледните празници, площада се превръща в огромен базар, чиито красиво украсени сергии и павильончета предлагат вкусотии и подаръци от четирите краища на света.

Зора и Пауло седнаха на тротоара пред голямата църква и очите им не можеха да се откъснат от буйните води на огромния фонтан, които се изливаха напевно върху четиримата Богове. Разноцветни прожектори превръщаха тази феерична картина в симфония от води, скулптурни фигури и приказни багри..

Не беше минала и година от сватбата им, когато Зора откри това от което се боеше най-много. Беше бременна. Тя чувстваше, че този брак не може да съществува дълги и не желаеше да се обвързва с дете. Чрез приятелка от българското Посолство, се свърза с частна клиника и направи аборт. Месец след това, пожела да отиде на гости в България, приготви куфара с който беше пристигнала и замина, заклевайки се, че никога няма да стъпи в къщата на съпруга си. Авантюрата брак и семейство беше приключила.

От своя страна Пауло Трънкаров също отчиташе за грешка прибързаното си решение да се ожени за една чаровна, но напълно непозната жена. С всеки изминат ден той беше почувствал, че Зора се отдалечава от него, че тяхната ценностна система е коренно различна и постепенно се примиряваше с неуспешните си бракове. Този  беше третият и надяваше се последният.

Зора пристигна в София в сряда вечер към 8 часа. Самолета на „Балкан“ имаше закъснение повече от час. Взе такси и отиде в апартамента си. Не знаеше какво ще завари там. Отключи вратата със страх, по скоро с вълнение. Влизаше в собствения си апартамент. Ключ от него имаше само Кирчо. Но по всичко личеше, че не беше стъпвал тук много отдавна.

Включи бойлера, свали дрехите с които беше пътувала и облече копринения си пенюар. Огледа се. Всичко беше потънало в прах, а във голямата кристална ваза пред огледалото, изсъхнал и напълно окапал, стоеше булченският й букет. Имаше много тъжен вид.

След като се обля с топла вода в продължение на повече от тридесет минути, Зора облече на голо копринена нощница и се изтегна в собственото си легло. Чувстваше се прекрасно. На два пъти  посегна към телефона, но веднага се отказа да звъни на Стамов. Утре, си каза Зора, утре ще му звънна. Отпусна се и заспа. Беше лято, макар и в този късен час, София беше оживена и многолюдна. Уличният шум се промъкваше даже през дебелите плюшени завеси, закриващи плътно затворените прозорци на спалнята. Беше оставила отворена балконската врата на хола, за да влиза свеж въздух.

Едвам се беше събудила, когато телефонът иззвъня продължително. Беше Кирчо Стамов. Явно е била под наблюдение и още от „граничния контрол“ го бяха информирали за завръщането на „обекта“.

-Добре дошла, булке,- язвително каза той и се засмя изкуствено.

-Добре заварила,-твоите копои пак са закъснели с информацията. Още снощи очаквах да се обадиш,- не му остана длъжна тя.

-  Знаех, че пристигаш още преди да се качиш на самолета. Списъка на пътниците получих още вчера след обяд от Рим. Сергей ми го изпраща преди да излети самолета, за да мога да организирам посрещането на „приятелите“, ако има такива с този полет. Така, че не си права за „копоите“, гледат си работата момчетата.- със смях  подхвърли той. След което добави студено. „Тази вечер ще дойда след осем, бъди в къщи. Трябва да поговорим , имам новини,- и Стамов затвори без да чака отговор. Разговора беше приключил.