Софийска сага 9

               Глава  шеста-втора част

  Нощта се беше надвесила над полуразрушената Столица на Царство България. Във въздуха се носеше остър мирис на пушeк, счупени керемиди и кръв.  Видения бродеха из развалините на  величествени, до преди няколко часа, сгради. Случайно надживели ужаса хора ровеха с голи ръце из купищата бетонни отломъци, обгорели дървени греди и  тухлени слитъци, за да търсят покъщнина и близки хора.  Кръвта по ръцете им се сливаше със сълзите, които капеха върху тях. Сълзи мътни, сълзи, почернели от саждите на горящи домове, сълзи на отчаяние и дълбока скръб.

Призрачните видения заспиваха от умора, а прахът  ги покриваше като пелена. Беше настанала мъртва тишина. Тишината проникваше в спалните на разрушените къщи, в класните стаи на училища, превърнати в развалини, в бедни и богати квартали, в пустеещи магазини. Злокобна тишина се разстилаше над целия град. 

АХТУНГ, АХТУНГ и отново злокобният тътен на летящите крепости  наближаваше  София. Отново зловещият вой на сирените цепеше нощната тишина.

“Господи, няма ли да пожалиш този град? Няма ли да имат мир тези хора, за да спят спокойно? Докога ще трае този кошмар?”

Стотици трупове на жени, старци и деца чакаха да бъдат погребани, а ето, че отново се задаваше глутницата, жадна за кръв. Вместо звезди, в януарското небе блестяха  металните корпуси на “пратениците на "смъртта".

Изведнъж сякаш хиляди слънца изгряха от лоното на зимната нощ. Хиляди светещи балони надвиснаха празнично над София.  Напомняха  за празник, за детски смях, за веселие и радост. Но уви, тези светещи гроздове бяха предвестници на разрухата, на страданието и  на смъртта на стотици невинни хора. Само след няколко минути тези чудовища щяха да изсипят над  Столицата  хиляди тонове от смъртоносния си товар. След броени минути стотици деца  щяха да  останат сираци, млади жени щяха да  се почернят и превърнат в неутешими вдовици.   Хиляди щяха да  се превърнат в жалки инвалиди, загубили ръце или крака. Години наред столичани трябваше да  изживяват в сънищата си кошмара от 10-ти януари 1944 година.

Слава вървеше бавно по улицата. Току-що  се беше  добрала до София след много часове, прекарани по пътя между Чамкория и града. Вървеше като в ужасен сън, краката ù бързаха, а мисълта беше спирачка. Очите ù не бяха в състояние да възприемат картината, която се откриваше пред тях. Тротоарите бяха покрити с отломки от къщи, сред които тук-таме  очите съзираха бебешка обувчица, загубена в суматохата на предния ден или счупен стол, парче от полилей или изтърбушен шкаф, в  чекмеджето на който все още лежеше  почерняло от сажди  дамско бельо. Със свито сърце Слава бързаше към дома на родителите си. Какво ли щеше да завари там? Бяха рухнали огромни бетонни кооперации, красиви, здрави до вчера къщи бяха превърнати в развалини, южното крило на Народния театър беше отсечено от бомба. Можеше ли във вихрушката на такъв адски катаклизъм да оживее тяхната паянтова съборетина? Душата ù се стягаше и сълзите не спираха да мокрят скъпото кожено палто на танцьорката, на  звездата от театър “Одеон”, който също беше се превърнал в куп развалини, сред които се търкаляха в прахоляка декори и театрални костюми, напомнящи за веселие и смях, на радостни мигове и щастливи хора. Напомняха за  елегантни мъже и жени,  чиито аплодисменти огласяваха залата, превърната на купища тухли, покрити с  почерняла  мазилка. Но за това тя щеше да научи едва на следващия ден.

Върволицата, бягащи от кошмара софиянци,  нямаше нито начало, нито край.  По цялото протежение на булевард “Христо Ботев” мъже, жени и старци, нарамили кой каквото може, се влачеха към гарата. Пружини от кревати, превърнати в шейни, бяха затрупани с денкове, вързопи и стари куфари. Мъже и жени се бяха впрегнали като животни и влачеха малкото, което бяха успели да спасят изпод  развалините на родния дом.  Истинска траурна процесия бавно се придвижваше към Централна гара, но вместо хоругви и кръстове, хората носеха собственото си нещастие, носеха като Спасителя собствения си кръст.

Когато стигна до малката уличка, наречена Макриополска, Слава се успокои. Пред тяхната къщурка нямаше следи от развалини. Това се виждаше още отдалече.  Слава се поуспокои и ускори крачки.

Къщата беше недокосната. Из двора се търкаляха покритите със сажди и мръсен сняг вехтории на баща ù. Бяха изчезнали само десетината стари пружини за креват. Таблите с полуизтритите лебеди в езерото все още подпираха полусрутената тараба. От комина излизаше гъст черен дим. Явно тази сутрин баща ù беше намерил много материал за отопление.  Из развалините  на града човек можеше да намери какво ли не, даже затрупани от руините хора. Хората на Гражданска защита не спираха да търсят  мъртви и ранени под развалините на сградите. София, столицата на Царство България, представляваше неразгадаем лунен пейзаж. Целият исторически център на града беше унищожен от съвременните “хуни”, на които бъдещите поколения щяха да издигнат паметник на благодарност. Някои от тях бяха “жертвали” живота си за превръщането на многовековна София в куп изпочупени керемиди, съборени покриви и стени, съсипани архитектурни паметници и цяла армия мъртви и изкалечени софиянци.  Нито една бомба не беше попаднала на военен обект, по простата причина, че в центъра на столицата такива въобще липсваха.

Слава бутна вратичката, изкачи трите стъпала и отвори вратата на къщичката. Вътре беше топло като в баня. Майка ù шеташе в кухнята, Димитринка лежеше на кревата с огромния си корем. Наближаваше моментът на раждането и вече трудно ставаше даже от леглото. Бяха ù казали, че трябва да се движи, но тя почти не ставаше от леглото, тъй като това ù струваше неимоверни усилия.  Даже  когато  сирените засвиреха неистово, тя не искаше да  мръдне от мястото си. Заради нея цялото семейство оставаше в паянтовата къща и не отиваше в близкото скривалище. Ангелинка, Симчо и Захаринка бяха във ваканция и си намираха игри вкъщи или излизаха да се пързалят с шейната, донесена от баща им.

Дафинка посрещна дъщеря си със сълзи от радост, че я вижда жива здрава. Прегърна я и дълго държа в прегръдките си тази красива елегантна млада дама. Дафинка много се гордееше с успехите на първородната си дъщеря, която беше  осъществила  собствените ù мечти.

Димитринка стенеше още по-силно, за да привлече вниманието на сестра си. Диди изпитваше определена завист към Славка още от детството им. С  годините и успехите на Славка тази завист не само не беше изчезнала, но даже се беше засилила.

Славка свали палтото, хвърли го небрежно на един стол и отиде при Димитринка, която лежеше сама на двойното легло, служило някога за брачно ложе на Дафинка и Дончо.  Диди стенеше, сякаш беше почнала да ражда. Опитваше се да се обърне към стената, но огромният ù корем не позволяваше. Славка се опита да я заприказва, но отговорите бяха само стенания.

Когато малките се прибраха от улицата, у дома завариха паника. Дида ревеше на един  глас,  а Дафинка и Славка се суетяха около нея безпомощни.

Слава се окопити първа, изскочи на улицата да търси кола или файтон. Майчин дом не беше далече и можеха бързо да я закарат там. За късмет откъм Цар Симеон се зададе военен автомобил, Слава, махайки с две ръце, се хвърли пред «Щаера», която едвам успя да спре на хлъзгавия път.  От колата изскочи капитан  и попита защо госпожицата ги е спряла. Като чу, че става въпрос за родилка, отиде при  автомобила и заговори на човека, седнал на задната седалка. От автомобила слезе строен възрастен полковник, отдаде чест и нареди на младото войниче да закара родилката и близките ù  до Майчин дом.

С  помощта на капитана и войничето, Димитринка беше настанена на задната седалка на автомобила, а Дафинка седна до шофьорчето и автомобилът полетя към родилния дом.

Днес дежурният екип на Майчин дом се оглавяваше от професор Иван Иванов. В прочутата клиника цял ден бяха поправяли прозорци, счупени от взривовете около гарата. За щастие, щетите не бяха големи и майсторите бързо се бяха справили. В една от залите бяха настанени пострадали от нощната бомбардировка и около тях бдяха двама лекари и няколко милосърдни сестри. Нямаше сериозно пострадали и останала част на екипа можеше да се занимава с родилките.

Когато военният автомобил спря пред болницата, за секунди санитари с носилка поеха родилката и директно я закараха към родилната зала.

След обичайната подготовка, родилката беше положена на родилната маса, където професор Иванов и неговият екип  в разстояние на три часа се бориха да спасят бебето, което се задушаваше от пъпната връв, омотала се около шията.  Не успяха. Положението на Димитринка също не беше  добро. Беше вдигнала висока температура, често изпадаше в безсъзнание, а в интервалите викаше неистово и искаше да ù донесат новороденото. Три денонощия Дида се бори с родилната треска. Три дена Професорът седя над главата ù. На четвъртия ден треската се засили и родилката изпадна в кома. Екипите се сменяха на всеки 24 часа, но не и ръководителят ù. Професорът остана на поста си до последния дъх на Димитринка. Пет дни Дафинка не напусна Майчин дом. По няколко пъти на ден Славка идваше да  види майка си и да се осведоми за състоянието на по-малката си сестра.  На 16 януари Славка и майка ù се прибраха в паянтовата си къщичка, без едно от децата на Дончо Гогов.

По ирония на съдбата същия ден младото войниче, редник Ганчо Димов, загина на поста си в малко  старопланинско селце. Беше на пост при заловена партизанка, която го помоли малко да ù развърже ръцете, за да запали цигара. Неопитното войниче от състрадание реши да изпълни молбата ù. Когато той развърза ръцете ù, тя измъкна войнишкия му нож, прободе го право в сърцето и избяга, за да продължи борбата против враговете на народа.  Редник Ганчо Ганчев бе награден с орден посмъртно.

Едно цяло  младо семейство не доживя Деня на Свободата. Денят,  който щеше да преобърне цялата история на  Царство България.      Наближаваше Девети Септември 1944 година.