ІІІ глава

София се вълнуваше както никога досега. Днес, след толкова години, тя щеше да напусне сигурното убежище на гората и да иде в забързаното, страшно село. Момичето се страхуваше от предстоящото начинание, но го очакваше с трепетно вълнение, сърцето й, изгарящо от желание, туптеше ускорено.

 Когато двамата с Иван тръгнаха по горската пътечка, София трепереше като лист, въпреки че грееше силно и топло слънце.  Лек ветрец разрошваше русите й коси, които бе вързала на опашка. Бялата й рокля, която й стигаше до коляното, се вееше свободно около тънката й талия.

 Виждайки първите къщи, София нададе тих вик. Макар, че бяха бедни къщурки, на момичето приличаха на дворци.

- Какво има? - попита Иван.

- Нищо, чичо... Просто тези къщи са хубави.

- Не са нищо особено, миличка. Хайде, да вървим към пазара.

 Слънцето вече беше високо в небето, по което прелитаха малки бели облачета. По улиците вървяха много хора - всеки по своята работа, угрижен за неговите си проблеми. Никой не поглеждаше към София и Иван, освен една любопитна бабичка, седяща пред къщата си. Тя ги изгледа продължително, а после продължи работата си.

  Най-накрая, когато стигнаха до пазара, София остана без думи. По пътя се оглеждаше на всички страни и всичко й се струваше странно и непознато. Тя учудено гледаше подир моторите, страхуваше се от колите и не можеше да отдели поглед от къщите. Чувстваше се като пътешественик, който открива неизвестна страна. Беше идвала в селото преди много години, когато бе в сиропиталището, но нямаше много спомени, а това, което помнеше, бе неясно, сякаш обвито в мъгла.

 На пазара София оглеждаше сергиите с любопитство, изумена от разнообразието на предлаганите стоки. Тя се притискаше плътно до Иван, страхувайки се да не се изгуби. Идваше й да запуши ушите си, защото шумът, който вдигаха хората наоколо, бе невъобразим. Огледа се. Явно на останалите той не правеше впечатление. След годините, които бе прекарала в спокойствието и тишината на гората, селото й се стори прекалено неспокойно и шумно.

 Заплесната в мисли, София не забеляза, че до нея е застанало едно момче. Тя се стресна, когато то и подаде ръка.

- Здравей. Как се казваш?

Мекият му глас успокои Софи, която се отърси от първоначалния шок, и стисна ръката му.

- София. А ти?

- Аз съм Мартин и съм на седемнадесет.

- Аз съм на петнадесет.

- Работя тук, на пазара, заедно с баща ми. Искаш ли да дойдеш с мен да ти покажа сергията ни?

Докато София се чудеше какво да отговори, Иван се намеси в разговора.

- Миличка, виждам, че си си намерила приятел.

Момчето го поздрави вежливо и се представи, след което отново повтори поканата си. Иван я прие с удоволствие и тримата тръгнаха към щанда. София изпитваше радост и гледаше новия си приятел. Той беше средно високо, стегнато момче. Няколко копчета на синята му риза бяха разкопчани и тя се развяваше от вятъра. Имаше черни коси, а очите му, които според София приличаха на листата на дърветата,  гледаха весело и закачливо.

  Стигнаха сергията и Мартин запозна нея и Иван с баща си -  Васил - приятен човек на средна възраст. София забеляза, че синът и бащата си приличат удивително. Иван купи диня, пъпеш и ягоди и си тръгнаха.  Мартин прошепна тайно на момичето:

- Ще те чакам пак да дойдеш!

 По пътя към гората София мислеше за тези думи. Това момче я очарова с непринуденото си държание и тя си обеща, че ще го види пак.

- Е, хареса ли ти в селото? - въпросът на Иван я измъкна от мислите й.

- Да, чичо. - София се изчерви като някой, хванат на местопрестъплението. - Беше много хубаво.

 Иван се подсмихваше. Не бе и очаквал друг отговор.

- Искаш ли да отидем пак?

- Искам и то много, чичо Иване. Много ще се радвам, ако отидем...

 Те замълчаха. Горската пътечка ги водеше отново у дома, където бе тихо и приятно... Но София очакваше с нетърпение следващото им посещение в селото, за да види отново чудното момче...