Лято. Жега. Отникъде полъх. Лежим потни на една ръка разстояние, за да не се опира плът в плът. Не говорим, да не затопляме излишно атмосферата. Правим отчаяни опити да заспим, когато чувам едно „туп” откъм прозореца.
- Роско, нещо влезе от прозореца!, казвам на мъжа ми.
- Наде, на осмия етаж сме. Какво ще влезе? Полтъргайст?
- Казвам ти, чух го! Може да е някоя огромна х-х-х-хлебарка…
- Еее, стига вече с тези хлебарки! Дори така да е, котака ще й види сметката. Хайде сега, успокой се, и спи.
Послушах го. Наложих си да не мисля и се унесох.
На сутринта проверих дали Цуки е хванал нещо. Намирам го застинал пред библиотеката, вперил поглед в една точка, само ушите му леко притрепват, и тихо промъцва „ ме-е-е-е-„.
- Роско, тука има нещо! Виж го Цуки! – соча аз.
- Стига ма, Наде! Аман от твойте фобии! Остави котака да си свърши работата! И вземи направи закуска, че закъснявам за работа.
Не ме разбира тоя мъж. Аз просто ЗНАМ, че някаква гадина се намъкна в къщи. Пак поглеждам Цуки. Не си е ...