6.10.2007 г., 0:05 ч.
Speaking Words Of Wisdom...
9 мин за четене
... ако сега от някъде засвиреше хармоника, тя щеше да е напълно убедена, че не просто е избягала от вкъщи, а просто е попаднала в уестърн.
Вече трети ден вървеше, а магистралата сякаш нямаше край... Америка, какво да се прави. Пътищата са дълги, прашни и празни...
От време на време прелитаха по няколко коли, понякога даже достатъчно, че да стане натоварено, но рядко...
Когато минеше някоя кола, момичето размахваше ръка на „стоп", но никой не спираше... Не, че в два следобед в тази жега пътуваха много хора...
А и пътуващите по това време хора не искат момичета... Или ако искат, не искат момичета като нея.
Защото фактически „Тя" представляваше едно крайно прашно същество, облечено в прокъсани тъмни джинси, черен суичър със запретнати ръкави и много, много скъсани червени кецове...
Косата й беше кестенява, леко къдрава и изпадаше от опашката й на дълги кичури по гърба, а по слабите й китки бяха натрупани множество различни гривнички...
С всяка една крачка в прашния път до асфалта омърсяваше обувките й все повече... и й се струваше все по-тежка... Защото й тежеше и без това. На гърба си носеше китара в черен калъф, окичен в значки, а в едната си ръка стискаше малък сак от дънков плат. Вътре имаше книга, фотоапарат с пълна лента, някаква риза и ръкавици... както и пера, комплект резервни струни и какво ли не още за китарата... Но все пак, колкото и да тежеше сакът, тя не беше взела много неща... Дори напротив. И все пак, беше си тежичко, докато вървеше и търсеше табела с километрите, оставащи до следващата бензиностанция... По нейно изчисление, трябваше да се добере до там преди залез слънце, за да може поне да вечеря...
Иначе, спането на открито не й пречеше... Нощем магистралата утихваше напълно, а тя лежеше с часове, гледаше звездите и пишеше някакви истории на слабата светлина на фенерчето си.
Тези истории, тази свобода и миризмата на нагорещен асфалт и трева я караха да се чувства добре. Сама... Свободна.
***
Сега разбираше от къде бяха се появили двойките по математика... Изчисленията й бяха напълно грешни и вече се мръкваше, а тя беше буквално По Средата На Нищото.
Това, честно казано, мъничко я плашеше... Предните две нощи беше изкарала близо до блещукащите знаци на денонощни бензиностанции и се чувстваше поне малко в цивилизацията.
А сега... Една червена кола профуча край нея, вълната прах я изблъска в лицето и развя косата й.
Момичето изруга тихо и слезе в полето до пътя. Разходи се... Тревата беше височка, твърда и прегоряла, носеща онази странна суха прелест на Запада. Харесваше й... Обожаваше го.
Тя се върна на пътя и продължи да върви, махайки ръка пред един камион. Той я подмина, без дори да я забележи, пълнейки очите й с повече прах от предната кола.
... скоро небето беше мастилено синьо, тревата изглеждаше кафява, а горе вече светеха първите звезди. Ох, ако й беше останала само още една поза във фотоапарата!...
Тя въздъхна и продължи да ходи. Беше решила да не спира да се движи, докато не се стъмни съвсем...
Гледаше в краката си и само сянката й и показваше колко се е стъмнило... Сякаш не виждаше нищо около себе си.
Затова, вдигайки очи, тя едва сдържа писъка си.
Закова се на място, стисна сака в ръката си и погледна през рамо, сякаш за да види, че магистралата още си е там и има на къде да бяга...
Срещу нея се движеше някой. Някой, който в настъпващата тъмнина беше просто силует. Висок и едър... с някакъв сак, по-голям от нейния, в ръка.
И не просто си вървеше в обратната посока... движеше се крайно целенасочено към нея...
Тя прехапа напуканите си устни, за да остане тиха, и по тях избиха ситни капчици кръв.
Силуетът приближаваше все по-забързано и момичето отстъпи крачка назад. После още една, по-бързо... Докато не се затича... дори не знаеше от кого бяга. Знаеше само, че е оставил сака си на земята и сега тича...
Тя изпищя, чак когато залитна и падна назад. Силуетът се приближи напълно и се надвеси над нея.
Тя стисна очи... в ума й изплаваха всички онези истории за тела на разни хора, намерени из пустощта, след действията на разни смахнати сериини убийци. Чакаше...
- Добре ли си?
Сърцето й спря. Силуетът проговори с мек глас, очевидно принадлежащ на момче, не по-голямо от 17 години. Тя въздъхна леко, примигна плахо и отвори очи. До нея стоеше момче, което, доколкото виждаше в тъмното, се усмихваше. Той протегна ръка.
Гривните й издрънчаха една в друга, когато пое ръката му да се изправи. Внезапно страхът й се бе изпарил и беше заместен от някакво успокоение, че не е сама насред цялата тази празнота...
- Добре ли си? - повтори момчето.
- По дяволите! - отвърна тихо тя. Гласът й беше пресипнал, след като беше мълчала два дена. - Кой си ти?
- Има ли значение?
Тя извъртя очи. Мразеше момчета, които говорят с клишета.
- Да бе... Ангелът ми хранител, който дойде и ми потроши китарата - смънка тя, осъзнавайки, че е паднала по гръб.
- Китара не се чупи лесно - само по гласа на непознатия, момичето можеше да каже, че той се е усмихнал. - Тук ли ще стоим?
- Двамата? - тя се смръщи леко. Искаше ли да прекара нощта в компания? Не... А да е сама?
Сърцето й, което още биеше ужасно уплашено, й подсказа, че най-сетне ще й се наложи да преглътне гордостта си. Тя вдигна рамене, взе сака си и се затича надолу, към тревата.
Проследи с поглед как непознатото момче отива, взема своя сак и слиза при нея.
Двамата седнаха в тревата, недалеч от пътя, мълчаливо.
- Е? - той наруши мълчанието. Тя вдигна рамене и извади фенера от чантата си, включвайки го. Чак сега успя да види момчето напълно. Лицето му беше зачервено и луничаво, имаше искрящи сини очи и прошарена от слънцето русолява коса. Естествено, усмихваше се. Дори без да го гледа, тя знаеше, че се усмихва... Просто той имаше един от онези гласове, които просто издават емоциите на притежателя си.
Съответно и той успя да огледа кафявите й очи, прашната кестенява коса и цялото й приветливо лице.
- Сега ще видя дали си потроших китарата, след като ме уплаши до смърт... идиот - заяви момичето с типичен за тийнейджърка тон, сякаш казващ „пфууу, момче!".
- Много мило - засмя се той и се загледа как тя вади китарата от калъфа й.
- Аз съм мила - кимна тя и по лицето й се разля облекчена усмивка. - Нищо й няма...
Лявата й ръка нежно докосна грифа и тя плъзна пръсти по струните.
- Нещо против да посвиря?
Той поклати глава отрицателно, усмихна се и добави:
- Освен, ако не искаш аз...
- После - усмихна се тя. Най-сетне се усмихна на него. Той тъкмо беше започнал да се плаши, че е попаднал на някаква странна усойна тийнейджърка, която само ще му се цупи.
А тя, от своя страна, беше крайно доволна, че не е сама. Дори и да беше с това лигаво клиширано момченце... поне свиреше на китара, а? И имаше хубави очи и...
- Ще свириш ли? - прокашля се той.
Тя кимна, разкарвайки набързо мислите си. Извади едно от перцата от сака си и придрънка няколко тона.
- When I find myself in times of trouble, Mother Mary comes to me... - започна тихо тя. Не можеше да свири, без да си припява. Дори и сега, когато беше изгубила гласа си от мълчание.
Той примигна учудено и се усмихна. Нещо в дрезгавината на гласа й му се харесваше... той беше странен тип. Половината му съученички го обожаваха, а той... просто търсеше нещо по-различно от тези момиченца с лепкави, лигави гласчета...
- Let it be... let it be...
Добре, сега ситуацията беше напълно филмова... Банална...
Момче и момиче, американска пустош, китарен звук и хипарски песни... Топла нощ, щурци...
Като се изключи една ужасно малка подробност. Момчето и момичето дори не знаеха имената си...
- Whisper words of wisdom, let it be... - тя тихо завърши фразата и отдели ръка от струните. Направи се, че не забелязва впечатления му поглед и уточни: - Аз съм Роксана, между другото...
Той протегна ръка, за да се ръкува с нея.
- Джеймс, приятно ми е.
Тя се усмихна мълчаливо. Какво да каже на момче, на което е пяла Бийтълс, след като са се срещнали на магистралата?! А и... още не знаеше дали той няма да се окаже зъл сериен убиец със комплект ножове в сака.
Той примигна, сякаш я подканваше да каже нещо, но тя продължи да мълчи, оставяйки китарата настрани.
- Може ли? - попита Джеймс.
- Свириш ли? - попита Роксана.
- Щом искам да свиря...
- Може само да искаш.
- Надали... - по лицето на момчето се изписа самодоволна усмивка, когато тя безразлично кимна към китарата.
Той взе стария и вече доста изстрадал инструмент и леко докосна струните. Започна да свири нещо... съвсем леко, съвсем тихо... сякаш не искаше да заглуши щурците.
Пръстите му галеха струните, създавайки мелодия, която караше Роксана да се усмихва все по-широко... Знаеше коя е песента.
А тя се връзваше по идеален начин с атмосферата, която... беше странна... Някак... сякаш бяха приятели от години... и си седяха под звездите, и свиреха стари парчета... И беше толкова свободно...
... а страхът от ножове в сака на Джеймс беше изчезнал, сякаш никога не е съществувал...
- So, so you think you can tell Heaven from Hell, blue skies from rain... - той най-сетне запя, а Роксана се усмихна ужасяващо широко.
Джеймс проследи погледа й, без да спира да пее. Всъщност, гласът му беше много хубав... чист...
- Do you think you can tell? And did they get you to trade your heroes for ghosts?
По магистралата профуча кола, която почти заглуши тихия му глас и китарата. Между стръковете трева играеше лек топъл вятър, а в гърлото на умълчаното момиче се бе свила буца... Роксана се чувстваше, като... като малко дете, което подготвя парти-изненада... Някак странно, необяснимо развълнувана...
-And did you exchange a walk on part in the war for a lead role in a cage? - Джеймс си пое дъх и замълча, прехапвайки устни, докато свиреше...
Мелодията ставаше все по-уверена, все по-силна... И Роксана просто не можеше да обясни защо се е развълнувала така...
- How I wish, how I wish you were here - гласът на момчето потрепери леко, сякаш докоснат от по-силният порив на вятъра. И въпреки това, думите му прозвучаха ужасяващо нежни...
Той продължи да пее, опитвайки се да овладее напълно гласа си... И се правеше, че не забелязва как го гледа Роксана. Изглеждаше... като лиглите от училището му.
Като се изключи, че... не беше точно такава... а някак си, по-впечатлена. По-искрено впечатлена...
-What have you found? The same old fears. Wish you were here... - Джеймс изсвири още няколко тона и остави настрани китарата. Беше тихо... въпреки щурците и шума на тревата... Беше тихо.
- Е, как беше, Роксана? - попита той. Макар да знаеше отговора.
- Рокси... - прошепна тя. - Просто Рокси... и беше...
***
- Сега накъде?
Два силуета стояха на магистралата, държеейки се за ръце. Главите им бяха насочени към изгрева, а пред тях се простираше магистралата.
Прашна, дълга, празна...
- Накъдето ни видят очите, Рокси... Накъдето ни видят очите...
Вече трети ден вървеше, а магистралата сякаш нямаше край... Америка, какво да се прави. Пътищата са дълги, прашни и празни...
От време на време прелитаха по няколко коли, понякога даже достатъчно, че да стане натоварено, но рядко...
Когато минеше някоя кола, момичето размахваше ръка на „стоп", но никой не спираше... Не, че в два следобед в тази жега пътуваха много хора...
А и пътуващите по това време хора не искат момичета... Или ако искат, не искат момичета като нея.
Защото фактически „Тя" представляваше едно крайно прашно същество, облечено в прокъсани тъмни джинси, черен суичър със запретнати ръкави и много, много скъсани червени кецове...
Косата й беше кестенява, леко къдрава и изпадаше от опашката й на дълги кичури по гърба, а по слабите й китки бяха натрупани множество различни гривнички...
С всяка една крачка в прашния път до асфалта омърсяваше обувките й все повече... и й се струваше все по-тежка... Защото й тежеше и без това. На гърба си носеше китара в черен калъф, окичен в значки, а в едната си ръка стискаше малък сак от дънков плат. Вътре имаше книга, фотоапарат с пълна лента, някаква риза и ръкавици... както и пера, комплект резервни струни и какво ли не още за китарата... Но все пак, колкото и да тежеше сакът, тя не беше взела много неща... Дори напротив. И все пак, беше си тежичко, докато вървеше и търсеше табела с километрите, оставащи до следващата бензиностанция... По нейно изчисление, трябваше да се добере до там преди залез слънце, за да може поне да вечеря...
Иначе, спането на открито не й пречеше... Нощем магистралата утихваше напълно, а тя лежеше с часове, гледаше звездите и пишеше някакви истории на слабата светлина на фенерчето си.
Тези истории, тази свобода и миризмата на нагорещен асфалт и трева я караха да се чувства добре. Сама... Свободна.
***
Сега разбираше от къде бяха се появили двойките по математика... Изчисленията й бяха напълно грешни и вече се мръкваше, а тя беше буквално По Средата На Нищото.
Това, честно казано, мъничко я плашеше... Предните две нощи беше изкарала близо до блещукащите знаци на денонощни бензиностанции и се чувстваше поне малко в цивилизацията.
А сега... Една червена кола профуча край нея, вълната прах я изблъска в лицето и развя косата й.
Момичето изруга тихо и слезе в полето до пътя. Разходи се... Тревата беше височка, твърда и прегоряла, носеща онази странна суха прелест на Запада. Харесваше й... Обожаваше го.
Тя се върна на пътя и продължи да върви, махайки ръка пред един камион. Той я подмина, без дори да я забележи, пълнейки очите й с повече прах от предната кола.
... скоро небето беше мастилено синьо, тревата изглеждаше кафява, а горе вече светеха първите звезди. Ох, ако й беше останала само още една поза във фотоапарата!...
Тя въздъхна и продължи да ходи. Беше решила да не спира да се движи, докато не се стъмни съвсем...
Гледаше в краката си и само сянката й и показваше колко се е стъмнило... Сякаш не виждаше нищо около себе си.
Затова, вдигайки очи, тя едва сдържа писъка си.
Закова се на място, стисна сака в ръката си и погледна през рамо, сякаш за да види, че магистралата още си е там и има на къде да бяга...
Срещу нея се движеше някой. Някой, който в настъпващата тъмнина беше просто силует. Висок и едър... с някакъв сак, по-голям от нейния, в ръка.
И не просто си вървеше в обратната посока... движеше се крайно целенасочено към нея...
Тя прехапа напуканите си устни, за да остане тиха, и по тях избиха ситни капчици кръв.
Силуетът приближаваше все по-забързано и момичето отстъпи крачка назад. После още една, по-бързо... Докато не се затича... дори не знаеше от кого бяга. Знаеше само, че е оставил сака си на земята и сега тича...
Тя изпищя, чак когато залитна и падна назад. Силуетът се приближи напълно и се надвеси над нея.
Тя стисна очи... в ума й изплаваха всички онези истории за тела на разни хора, намерени из пустощта, след действията на разни смахнати сериини убийци. Чакаше...
- Добре ли си?
Сърцето й спря. Силуетът проговори с мек глас, очевидно принадлежащ на момче, не по-голямо от 17 години. Тя въздъхна леко, примигна плахо и отвори очи. До нея стоеше момче, което, доколкото виждаше в тъмното, се усмихваше. Той протегна ръка.
Гривните й издрънчаха една в друга, когато пое ръката му да се изправи. Внезапно страхът й се бе изпарил и беше заместен от някакво успокоение, че не е сама насред цялата тази празнота...
- Добре ли си? - повтори момчето.
- По дяволите! - отвърна тихо тя. Гласът й беше пресипнал, след като беше мълчала два дена. - Кой си ти?
- Има ли значение?
Тя извъртя очи. Мразеше момчета, които говорят с клишета.
- Да бе... Ангелът ми хранител, който дойде и ми потроши китарата - смънка тя, осъзнавайки, че е паднала по гръб.
- Китара не се чупи лесно - само по гласа на непознатия, момичето можеше да каже, че той се е усмихнал. - Тук ли ще стоим?
- Двамата? - тя се смръщи леко. Искаше ли да прекара нощта в компания? Не... А да е сама?
Сърцето й, което още биеше ужасно уплашено, й подсказа, че най-сетне ще й се наложи да преглътне гордостта си. Тя вдигна рамене, взе сака си и се затича надолу, към тревата.
Проследи с поглед как непознатото момче отива, взема своя сак и слиза при нея.
Двамата седнаха в тревата, недалеч от пътя, мълчаливо.
- Е? - той наруши мълчанието. Тя вдигна рамене и извади фенера от чантата си, включвайки го. Чак сега успя да види момчето напълно. Лицето му беше зачервено и луничаво, имаше искрящи сини очи и прошарена от слънцето русолява коса. Естествено, усмихваше се. Дори без да го гледа, тя знаеше, че се усмихва... Просто той имаше един от онези гласове, които просто издават емоциите на притежателя си.
Съответно и той успя да огледа кафявите й очи, прашната кестенява коса и цялото й приветливо лице.
- Сега ще видя дали си потроших китарата, след като ме уплаши до смърт... идиот - заяви момичето с типичен за тийнейджърка тон, сякаш казващ „пфууу, момче!".
- Много мило - засмя се той и се загледа как тя вади китарата от калъфа й.
- Аз съм мила - кимна тя и по лицето й се разля облекчена усмивка. - Нищо й няма...
Лявата й ръка нежно докосна грифа и тя плъзна пръсти по струните.
- Нещо против да посвиря?
Той поклати глава отрицателно, усмихна се и добави:
- Освен, ако не искаш аз...
- После - усмихна се тя. Най-сетне се усмихна на него. Той тъкмо беше започнал да се плаши, че е попаднал на някаква странна усойна тийнейджърка, която само ще му се цупи.
А тя, от своя страна, беше крайно доволна, че не е сама. Дори и да беше с това лигаво клиширано момченце... поне свиреше на китара, а? И имаше хубави очи и...
- Ще свириш ли? - прокашля се той.
Тя кимна, разкарвайки набързо мислите си. Извади едно от перцата от сака си и придрънка няколко тона.
- When I find myself in times of trouble, Mother Mary comes to me... - започна тихо тя. Не можеше да свири, без да си припява. Дори и сега, когато беше изгубила гласа си от мълчание.
Той примигна учудено и се усмихна. Нещо в дрезгавината на гласа й му се харесваше... той беше странен тип. Половината му съученички го обожаваха, а той... просто търсеше нещо по-различно от тези момиченца с лепкави, лигави гласчета...
- Let it be... let it be...
Добре, сега ситуацията беше напълно филмова... Банална...
Момче и момиче, американска пустош, китарен звук и хипарски песни... Топла нощ, щурци...
Като се изключи една ужасно малка подробност. Момчето и момичето дори не знаеха имената си...
- Whisper words of wisdom, let it be... - тя тихо завърши фразата и отдели ръка от струните. Направи се, че не забелязва впечатления му поглед и уточни: - Аз съм Роксана, между другото...
Той протегна ръка, за да се ръкува с нея.
- Джеймс, приятно ми е.
Тя се усмихна мълчаливо. Какво да каже на момче, на което е пяла Бийтълс, след като са се срещнали на магистралата?! А и... още не знаеше дали той няма да се окаже зъл сериен убиец със комплект ножове в сака.
Той примигна, сякаш я подканваше да каже нещо, но тя продължи да мълчи, оставяйки китарата настрани.
- Може ли? - попита Джеймс.
- Свириш ли? - попита Роксана.
- Щом искам да свиря...
- Може само да искаш.
- Надали... - по лицето на момчето се изписа самодоволна усмивка, когато тя безразлично кимна към китарата.
Той взе стария и вече доста изстрадал инструмент и леко докосна струните. Започна да свири нещо... съвсем леко, съвсем тихо... сякаш не искаше да заглуши щурците.
Пръстите му галеха струните, създавайки мелодия, която караше Роксана да се усмихва все по-широко... Знаеше коя е песента.
А тя се връзваше по идеален начин с атмосферата, която... беше странна... Някак... сякаш бяха приятели от години... и си седяха под звездите, и свиреха стари парчета... И беше толкова свободно...
... а страхът от ножове в сака на Джеймс беше изчезнал, сякаш никога не е съществувал...
- So, so you think you can tell Heaven from Hell, blue skies from rain... - той най-сетне запя, а Роксана се усмихна ужасяващо широко.
Джеймс проследи погледа й, без да спира да пее. Всъщност, гласът му беше много хубав... чист...
- Do you think you can tell? And did they get you to trade your heroes for ghosts?
По магистралата профуча кола, която почти заглуши тихия му глас и китарата. Между стръковете трева играеше лек топъл вятър, а в гърлото на умълчаното момиче се бе свила буца... Роксана се чувстваше, като... като малко дете, което подготвя парти-изненада... Някак странно, необяснимо развълнувана...
-And did you exchange a walk on part in the war for a lead role in a cage? - Джеймс си пое дъх и замълча, прехапвайки устни, докато свиреше...
Мелодията ставаше все по-уверена, все по-силна... И Роксана просто не можеше да обясни защо се е развълнувала така...
- How I wish, how I wish you were here - гласът на момчето потрепери леко, сякаш докоснат от по-силният порив на вятъра. И въпреки това, думите му прозвучаха ужасяващо нежни...
Той продължи да пее, опитвайки се да овладее напълно гласа си... И се правеше, че не забелязва как го гледа Роксана. Изглеждаше... като лиглите от училището му.
Като се изключи, че... не беше точно такава... а някак си, по-впечатлена. По-искрено впечатлена...
-What have you found? The same old fears. Wish you were here... - Джеймс изсвири още няколко тона и остави настрани китарата. Беше тихо... въпреки щурците и шума на тревата... Беше тихо.
- Е, как беше, Роксана? - попита той. Макар да знаеше отговора.
- Рокси... - прошепна тя. - Просто Рокси... и беше...
***
- Сега накъде?
Два силуета стояха на магистралата, държеейки се за ръце. Главите им бяха насочени към изгрева, а пред тях се простираше магистралата.
Прашна, дълга, празна...
- Накъдето ни видят очите, Рокси... Накъдето ни видят очите...
© Неда Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Невероятно романтично.Така ме грабна и развълнува...!
Поздравче,Наде,невероятна си ! Let it be -
Аз слушам точно тази музика,и все пак откривам нов поглед в това съчинение.
-
Благодаря...
-
.Момиче и момче,Beatles и Pink Floyd...красиво!
-
Да... ще редактирам, благодаря. А фентъзито... скоро ще пусна продължение, надявам се
-
Много симпатично разказче с много симпатичен край, има няколко грешки при писането,но можеш да ги махнеш с едно прочитане
какво стана с фентъзито? -
Безименна, мерси за коментара. Не знам, аз лично дори си мислех, че разтягам локуми и се притеснявах... Но сигурно ще има продължение
Венера, мерси и за твоя коментар.
Габчи, мерси много, твоето мнение ми е важно ^^
Let it beeeee... -
ееее, супер! отдавна не съм била толкова впечатлено от нещо толкова много!! някак си се почувствах на мястото на момичето... и вероятно цял ден ще си припявам let it be :D
-
Мисля, че разказа е напълно завършен...по свое му (защото друг край просто не би му отивал:Р
-
О , толкова е хубаво , направо ме грабна , но много се разочаровах , че свършва така изведнъж , може би ако беше малко по-дълго или по-ясно или просто с хепи енд и аз не знам , но знам , че много ми хареса!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
