В една лятна събота сутрин се оказах собственик на списък за пазаруване, който беше голям колкото египетски папирус, на който са изброени имената на всички царували фараони. Жената ми го връчи с мефистофелска усмивка и каза, че този път не приема никакви оправдания от моя страна. Било време и аз да поема някаква отговорност в това семейство. Още като видях погледа ѝ, който можеше да стругова успешно закалена стомана, разбрах, че този път нещата са по-сериозни и от посещение при погребален агент.
Досега винаги се измъквах с оправданието, че трябва да ремонтирам колата. Изнасях ѝ една тирада, че хич не ми се занимава с тази трошка, но го правя в името на нашата безопасност и по-специално заради детето. Хайде, нас кучета ни яли, но детето трябва да пристигне от точка А до точка Б живо и здраво и с усмивка на лице. Това затваряше устата ѝ по- успешно и от турски сериал, а аз слизах пред блока и метвах брезентовото платнище под колата. Лягах върху него и се усамотявах с телефона. Първо преглеждах спортните сайтове, после клюкарските, а за десерт си запазвах бизнес сайтовете.
Под колата е невероятно спокойствие. Жената не ти дудне постоянно на главата. Детето не скача върху теб като индиански вожд, тръгнал за скалпа ти. Чувствах се като отшелник в манастир. Когато ми доскучаваше, излизах изпод колата. Взимах си бира от магазина до блока и си я пийвах в компанията на някой съсед, който също като мен беше избягал от домашната шумотевица. Такива имаше много.
Под колата се случваха и забавни неща. Веднъж, както си четях за поредната загуба на Левски и псувах наум, едно куче се намърда при мен и ме заблиза по ръката. Погледнах то стреснато, но видях, че няма лоши намерения. Беше кожа и кости, но си личеше, че е виждало и по-добри времена. Беше породисто. Някога, някой се е грижел за него, но после го е зарязал на улицата. Дожаля ми. Станах и отскочих до магазина. То ме следваше неотлъчно. Купих три парчета македонска наденица и му ги хвърлих. Изяде ги неочаквано бавно и с финеса на аристократ, който се наслаждава на гурме порция. После ме последва под колата. Легна до мен и впери поглед в телефона ми. Аз, разбира се, четях за Левски. То бързо изгуби интерес и изчезна. Върна се, когато бях на клюкарските сайтове и остави в краката ми шал на Левски. Уби ме. Много умно куче.
Под колата понякога се случваха и странни неща. Изкарвах пари. Една сутрин, както си лежах умиротворен със себе си и със света около мен, изведнъж някакъв тип се навря при мен и рече:
– Брат, моля те, не викай и ще ти дам петстотин лева.
– Ти да не си от Националната лотария, бе? – питам изненадан.
– К'ва лотария, бе. Гонят ме ченгетата. Ето ти пет стотака и си мълчи, докато отминат.
Бръкна в джоба си и ми даде пет стотачки. Колебах се точно десет секунди. Викам си какво да се правя на съвестен гражданин. Ченгетата и да го хванат, ще го тикнат в ареста за двадесет и четири часа, после ще го пуснат. Ако не те, съдът ще го направи вместо тях. Не е моя работа да се навирам в колелата на съдебната ни система. Известно е, че тя е непостоянна и капризна като жена в цикъл. Взех парата, а след половин час той се изниза. Пито-платено, както се казва.
Въобще под колата животът е друг. По-прост. Монотонен и тих. Тече бавно и спокойно като пълноводна река.
Днес обаче с тези мои малки радости в живота беше свършено. Трябваше да пазарувам. Запалих колата, под която бях прекарал толкова приятни мигове, и с мръсна газ подкарах към близкия Супермаркет. Паркирах. Взех количка и бръкнах в джоба да извадя списъка за пазаруване. Нямаше го. Пребърках всички джобове. Нищо. Изби ме студена пот. Реших, че съм го оставил в колата. Върнах се и започнах да търся. По седалките нищо. Под седалките също. Подхванах жабката. И там нищо, но пък намерих слънчевите си очила, които миналото лято издирвах безрезултатно. Пак е нещо. Взех да си мисля за последствията от загубата на списъка. Не ми се мислеше. По-добре да емигрирам, и без това границата беше на някакви си шестдесет километра. Това ме амбицира и отново подхванах колата. Претършувах я основно цялата. Почти я разглобих. Не намерих списъка, но установих, че имам резервни части за още един автомобил. Бях ги разхвърлил навсякъде в нея и около нея, та един мъж помисли, че съм отворил сергия и попита колко струва делкото. Изгледах го кръвнишки и му отвърнах, че не се продава. Той се отдалечи с бързи стъпки. Тамън приключих с него и някаква бабка взе да ми опява, че тук не било пазар. Да си прибирам сергията и да ходя на пазара. Погледнах я с поглед, който ѝ обещаваше бавна и мъчителна смърт и тя изчезна с пъргавина, за която много младежи можеха само да мечтаят.
Усетих как отчаянието се спуска върху мен като лавина. Появи се и друго усещане. Дясната обувка ме стягаше. Събух я да проверя какъв е проблемът – и какво да видя? Списъкът беше вътре. Как е попаднал там, за мен беше по-голяма загадка и от строежа на египетските пирамиди, но това сега нямаше значение. Важното беше, че го държа в треперещите си ръце и емиграцията се отлага. Животът не приличаше вече на озъбено зло куче, а на малко палаво пуделче. Усетих как адреналинът от преживения стрес спада и с бавна и уверена походка се запътих към Супермаркета.
След един час лутане по всякакви щандове и постоянно взиране в списъка, установих, че съм приключил с пазаруването. Добре, че жената беше записала подробно какво, от коя марка и колко трябва да взема. В противен случай сигурно щях да загубя поне два часа в чудене от кое сирене точно да взема, па от коя кайма, па кой точно вид кашкавал. Схващате идеята, нали? Златна ми е тя. Спести ми доста време и главоболия.
Платих на касата и камък ми падна от сърцето. Оставаше ми само да мина през пазара за зеленчуци и плодове и мисията изпълнена. Нищо работа. Хвърлих торбите в багажника и подкарах към пазара. Паркирах и с бодра крачка и с ентусиазма на първолак в първия учебен ден се запътих към сергиите. Там обаче нов проблем. Те бяха много и от всякакъв вид. Вярно, жената ми беше записала „домати – 1 кг. От третата сергия вдясно“. Това обаче хич не ме улесняваше. Третата добре, ама откъде трябва да я броиш третата. Отляво-надясно или отдясно-наляво. Женска му работа. Писала, писала и недописала. Ентусиазмът ми се изпари с бързината на падащо листо, а аз стоях объркан и уплашен като загубено дете.
Чудех се накъде да хвана. Тръгвах нерешително наляво, но след няколко крачки се спирах и хващах в обратната посока. Пак се спирах и застивах в дълбок размисъл, като човек, на който му предстои да вземе съдбоносно решение. Само че главата ми беше празна като бурето на дядо ми в ранна пролет. Точно в този сюблимен момент една ръка ме удря по рамото. Обръщам се и кой да видя – Ники, комшията от третия етаж.
– К'во става, бе мой човек? Нещо замислен ми се виждаш.
– Абе, остави се. – викам – Жената ме прати на пазар, ама не знам какво от коя сергия да взема.
– Нов си в занаята значи. Блазе ти. Аз върша тая работа от години. Черна и неблагодарна е, брат, но такъв ми бил късметът. Ела с мен! Сега батко ти Ники ще те открехне как стоят нещата. – казва той и тръгва напред, а аз послушно като добро куче го последвах.
– От чичо Весо взимам доматите. – заобяснява Ники – Той има договор с един манастир да им изкупува продукцията. Много са хубави. Никаква химия, само естествена тор. От кака Пепа пазаруваме краставици. Тя сама си ги гледа. Никакви борси. Краставици един път. Марулите без капка съмнение са най-добри при баба ти Здравка. Жената им бае като на малки деца. Нямат грам нитрати. Чушките – от Цецо, защото е наш човек – левскарче. Не са нещо особено, но трябва да се поддържаме. Знаеш как е.
Кимнах разбиращо.
– Другите неща, като портокали, банани, ябълки, взимаш от когото свариш. Навсякъде са едни и същи, пък и нали не стават за мезе, все тая е. – обобщи философски той.
Докато говореше, обиколихме сергиите и напазарувах всичко по списъка.
– Благодаря ти много, Ники. Спаси ме, брат. Щях да се лутам тук поне час. – казах.
Той ме видя, че съм готов да си тръгвам и рече:
– А, не така. Така не се прави. След пазара имаш лично време. Аз обикновено го използвам за една бира. Да вървим да те черпя.
Въобще не възразих, а с готовност го последвах. Две бири по-късно с гордост докладвах на жената, че съм напазарувал. Тя ме изгледа преценяващо и запита:
– А къде са зеленчуците?
– Как къде са? Тук са.
– Ами аз не ги виждам.
Погледнах торбите. И аз не ги виждах. За миг превъртях лентата назад и видях как след втората бира ставаме с Ники от масата. Аз тръгвам към колата, но ръцете са ми свободни. Чантата с зеленчуците кротко си лежи на стола пред масата. Емиграцията отново изплува в главата ми като вариант за спасение.
© Светослав Григоров Всички права запазени