Писателят Горан Буков бе поканен да представи творчеството си в родния си град. Отраснал в малкото градче, той живееше и работеше далеч. Бе станал популярен с няколко издадени книги. Хората четяха и купуваха сборниците му. Творецът бе дошъл по-рано и пушеше на стъпалата пред читалището. Оглеждаше минавашите хора. Поглеждаше често към часовника си. Чувстваше се притеснен. Все пак за първи път щеше да се срещне с публика от своя град. Наближаваше уречения час. Хората, един по един, а след това и на групички влизаха в малката зала на читалището. Столовете бяха подредени и местата се запълниха бързо. Млада жена, с папка в ръка погледна към публиката и каза:
- Добър вечер, дами и господа! За мен е чест да посрещна нашия гост тази вечер. Много от вас знаят кой е, но все пак ще ви го представя с няколко думи. Горан Буков. Писателят е роден в нашият град. Учил и живял тук мнго години. А това, може би е оказало влияние върху творчеството. Има издадени две книги, сборници с къси разкази. Успехът му, според мен, а и критиката се дължи на това, че е искрен с читателите и споделя съкровените неща от живота на героите. Той е тук, пред вас. Ако имате въпроси, сега може да му ги зададете.
Вратата се отвори и в залата влезе мъж на средна възраст, който навеждайки се мина пред публиката и стигна до последния ред, където спря. Настъпи тишина, която бе прекъсната от думите на Горан Буков:
- Добър вечер! Трудно е да говоря за творчеството си, но се надявам това мое представяне да се получи като непринуден разговор между вас и мен. Ако имате въпроси, очаквам ги!
Авторът гледаше към публиката. Откриваше познати лица. Може би сред тях имаше такива, които бяха дошли защото искаха да видят как изглежда един успял човек след бурно минало. Много от тях го бяха виждали в състояния, от които би се срамувал всеки човек. И след запои, и след младежки свади и скандали. Друга част от публиката бяха запознати с разказите му и искаха да си купят книга. Горан Буков бе изградил умение да разпознава скритите мисли на изглеждащите потайни хора.
- Господин Буков, истински хора ли са героите или измислени?
- А вие преживял ли сте тези истории или са плод на въображение?
- Имате ли жена в живота си и ако е така, коя е?
- Какво ще кажете за семейството си?
- Какво мислите за любовта?
Горан Буков отговаряше на всички въпроси. Гледаше над публиката. На това го бе научил познат актьор. Правеше го, за да не се притеснява. Отговаряше на въпросите на хората, а така дори изясняваше и неща, които досега не са му били ясни. Представянето мина в приятелска обстановка и сравнително бързо. Две дами се изправиха и запътах към писателя:
- Господин Буков, може ли да се снимаме, че трябва да тръгваме?
Сякаш дадоха знак, че бе настъпило време за снимки. А може би и част от хората бяха доши само да се снимат с именития си съгражданин. Нареждаха се до него. Снимаха се. Някои от тях си купуваха книгите. Отново се снимаха и си тръгваха. Залата опустяваше с всяка минута. Горан Буков бе подпрял глава на едната си ръка и мислеше, че бе сам, когато видя как един мъж се приближаваше до него. Беше онзи същият, който закъсня. Мъж, на средна възраст. Облечен в стари, но чисти дрехи. Изглеждаше спретнат.
- Да се снимаме ли? - попита Горан Буков.
- О, не! - отговори непознатият мъж. - Аз не съм за снимане. Вижте ми ръцете, а и току що свърших работа, цял ден на слънцето, едва ли изглеждам много добре.
Човекът прехвърляше от едната в другата ръка прозрачна папка. А в нея, грижливо сгънат лист. Горан Буков го погледна. А мъжът, тихо каза:
- Аз се казвам Иван. Строител съм. Но имам тук нещо написано. Исках просто някой да го прочете. Страхувам се да го споделя на колегите и познати, да не ми се присмеят. Сигурно и вие ще кажете, че не струва, но ми е от сърцето. И аз имам чувства, нищо, че мъкна по цял ден тежки камъни и вар.
Горан Благоев взе листчето от непознатия мъж и прочете един единствен куплет. Толкова крато бе това стихотворение:
" Обичам те! Без теб не мога!
Страхувам се да не те изгубя.
Ако се случи, за мен ще е тревога,
и няма вече да се влюбя.".
Умората, която се бе натрупала в Горан Буков, сякаш се бе изпарила с прочитането на тези толкова истинско написани думи. Той гледаше в очите Иван. Искаше да повярва, че е истински, а не някое привидение. Отдавна не бе срещал човек с толкова чиста душа. А очите на непознатия мъж с такава наивност очакваха отговоря на писателя, толкова искаше някой да го разбере. Горан Буков протегна ръка, която бе хваната от Иван.
- Хубави са тези думи! - каза писателят. - Хубави са, защото са от сърцето ти, искрени и чисти. Няма я онази фалшива помпозност и ненужна възвишеност. Ти просто обичаш и това ти стига., нали?
- Да! - отговори Иван. - Аз исках само да попитам, дали ви харесва?
- Хареса ми. Но сега може да ме изслушаш. Пиши, но не ставай поет или писател. Когато се отдадеш на това, ще платиш скъпо. Да, ще те харесват, може би, но ще си самотен. Добрите творци са тъжни хора.Ето сега аз вече преживявам твоята история. Сега ще я осмислям, Ще се натъжа, че хората не умеят да споделят и таят чувствата си като теб, в сърцето си. И хубаво правиш, че изливаш върху белия лист. Хайде, искаш ли са се снимаме?
Горан Буков извика жената, която бе започнала представянето. Тя направи няколко снимки. Сърцето на писателя се бе стоплило. Отдавна не бе срещал човек с толкова чиста душа.
Писателят събра книгите си, сложи ги в сака и тръгна сам в тъмната вечер.
Сам, но с онова чувство на удовлетворение, когато човек знае, че има и други хора като него. Такива, за които чувствата не са отживелица, а начин на живот.

Явор Перфанов
03.07.2020 г.
Г. Оряховица