28.03.2018 г., 2:49 ч.

Споделеният път 

  Проза » Разкази
575 1 6
13 мин за четене

                                               
            Берта - седемгодишната немска овчарка на Боян Тотев беше превъзходно животно. Имаше издължено тяло със здрава мускулатура, среднодълга ръждивокафява козина, като само главата и гърба се отличаваха с черния си цвят. Придвижваше се почти винаги в тръс, с леко наведена към земята глава, съсредоточена, внимателна, сериозна и грациозна. Опашката придаваше допълнителен чар на кучето с доброто окосмяване и твърде често се вееше наляво-надясно като знамето на Карановска община. Ала това, което слагаше финалния щрих във външността на Берта и очароваше всички бяха очите - тъмнокафяви, интелигентни и смели, почти човешки. Всичко това правеше лесно разбираема гордостта на стопанина и, но не обясняваше докрай безграничната му привързаност. Това куче бе специално обучено за водач на слепи хора. Фондация "Очи на четири лапи" прегърнаха дълбоко хуманната идея да отглеждат, обучават и даряват безплатно на хора с нарушено зрение - кучета-водачи. Благородната кауза успя да запали няколко ентусиасти, които дресираха четирдесет и пет животни за период от тринадесет години. Берта беше единствената немска овчарка между тях. За програмата се оказа, че са по-подходящи лабрадор ретривъри и голдън ретривъри, защото по-безболезнено приемаха раздялата със своя стопанин и не изискваха такава настойчивост и безкрайна отдаденост при отглеждането, както овчарките. 
           Боян Тотев, когото всички наричаха Боби,  беше сляп по рождение или по-точно от около едногодишната си възраст. Роден в осмия месец, както много други деца от дълбоката провинция, лишени от модерната медицинска апаратура на съвремието, се разболя от ретинопатия и след няколко месеца загуби зрението си завинаги. Някой би казал, че е изтеглил късата клечка, ала той разсъждаваше философски, убеден във всеобщата предопределеност. Усещаше, че Господ е справедлив и предлага точно толкова голям товар, колкото би могъл да носиш на плещите. Животът не бе лесен, но такъв беше и за около петнадесет хиляди незрящи негови събратя. Затова не се самосъжаляваше и не позволяваше да го обхване меланхолия или песимизъм. Хуморът често спасяваше положението, когато изпадаше в безизходица.
         За програмата на фондация "Очи на четири лапи" Боби научи случайно от свой познат. Тогава беше на двадесет. Кандидатства и така  получи своя шанс. Както се казва щастието кацна на рамото или по-точно легна в него. За първи път щом погали Берта и тя се отърка в краката му, стана ясно, че двамата ще станат партньори. Това бе любов "от първо докосване", както обичаше да се шегува младежът. Премина двуседмичен курс на обучение за работа с куче водач. Усвои всичко нужно – от работните команди и движение по обичайни маршрути до хигиенни и хранителни навици. Това, което нямаше никога да забрави бяха последните думи на нейния треньор: "Не забравяй, че вече с кучето сте едно семейство, но ти трябва да бъдеш лидер и водач, макар сега да си леко нерешителен. В началото ще имате доста трудности, докато напаснете характерите си. След време ще станете едно цяло. Взаимно ще усещате вашите действия и желания. Животното ще промени нещо в теб и ти ще оставиш следа в неговото поведение. Така ще преодолявате трудностите и ще споделяте един общ път. Пожелавам и на двама ви - успех!"
          Всеки уикенд Боби и Берта ходеха на разходка в близкия парк. Там прекарваха няколко часа в игри и изпълнение на различни упражнения. Това бяха любимите мигове на кучето, защото усещаше, че стопанина му ги посвещава само на него. Днес бе събота. Тотев го погали нежно по главата, по гърба,  та чак до края на опашката и каза :
        - Как си, момичето ми? Ще вървим ли да се забавляваме? Да, добре ще си прекараме! 
           После сложи намордника на животното, а то изпадна в лека възбуда и помаха доволно с опашка. Щом обаче усети гешира (твърд, дъговиден повод), веднага превключи в "работен режим" и замръзна в очакване на командата. Човекът изрече: "Напред!" и четириногото се подчини незабавно.
           Вечерта бе валял проливен дъжд и сега на някои места по улицата се виждаха доста големи локви. Берта спря в очакване на следващата команда. Нейният стопанин каза:
          - Надясно! - овчарката сви в зададената посока. Вървеше отляво на Боби, а той държеше гешира с лявата си ръка. Кучето-водач знаеше много добре какво върши. Накрая на тротоара спря. Младежът внимателно слезе от бордюра. Прекосиха уличното платно по права линия и щом стигнаха до отсрещния тротоар животното пак замръзна, докато човекът  стъпи на плочките и  отново продължиха напред. Пътят бе изпълнен с много препятствия - кални локви, дупки, липсващи плочки, паркирани коли, но четириногото предвидливо ги заобикаляше. След няколко минути Тотев рече:
       - Търси светофар! - Берта се насочи към кръстовище със засилен трафик и отново спря в края на тротоара. Това бе най-опасната част от маршрута, защото нямаше звукова сигнализация, а кучето не разполагаше с цветно зрение. Трябваше да разчитат на случайни минувачи. Боби чу наблизо някаква майка, която говореше тихо на своето дете. С нейна помощ преодоляха и това препятствие. Щом преминаха отсреща се озоваха в парка. 
          Младежът избра да седне на пейка, близо до детската площадка. Кучето легна в краката му. Беше средата на юни и нацъфтелите липи изпълваха въздуха с приятен аромат. Слънцето понапече и влагата започна да се изпарява. Детска глъч се чуваше наблизо. Боби макар загубил едно сетиво, улавяше всичко това с останалите, които бяха перфектни. Полъхна лек ветрец, който нежно галеше лицето . Усмихна се от щастие и си помисли: "Какво повече мога да искам от живота?" След като тревата поизсъхна, човекът свали повода от животното и закачи звънче за нашийника. Берта изпита вълнение, защото усещаше, че е настъпило нейното време. Играта на "криеница" и бе любима. Кучето стоеше на място, а Боби  скриваше някъде в храстите гумена играчка. После даваше команда: "Търси!", няколко минути по-късно играчката бе открита и донесена. "Добро момиче!" не пестеше хвалби стопанинът.
       Преди да тръгнат я остави няколко минути свободна, но чуваше звънчето и бе спокоен. В един миг овчарката скочи и хукна към детската площадка. С няколко скока стигна до пясъчника, където играеше малко дете. Изръмжа веднъж, а после зарови глава в тревата и след миг притихна. Една майка се разпищя:
       - Помощ! Спрете това куче! - гласът и бе изпълнен с ужас и отчаяние. Детето стреснато от нейната реакция се разплака.
       - Берта, тук! - Тотев извика силно и гневно. Животното незабавно се отзова.- Какво направи? - въпросът прозвуча реторично, но четириногото излая, сякаш да се защити.
        - Господине, моля ви, не му се карайте! Искам да изкажа майчинската си благодарност към вашето куче. Оказа се, че е убило една змия, която е пропълзяла в тревата до площадката. То е герой! Кой знае какво можеше да направи на момченцето ми? - говореше бързо и дискретно поглеждаше Боян. "Интересен мъж - привлекателен и тайнствен, а тъмните очила колко добре подчертават красивото му лице."- с тази бърза мисъл жената състави първоначалното си впечатление.
        - Х-мм! Не знаех, че си имам герой вкъщи?! Сега вече е спасител не в ръжта, а в тревата. Благодаря за добрите думи, но ние не обичаме хвалбите. Ако има работа за вършене, просто я правим!
        - Как се казвате? - жената прояви искрен интерес.
        - Аз съм Боян Тотев, но може да ме наричате Боби, а това е моето куче-водач - Берта. - усети аромата на нейния парфюм "Dolce&Gabbana"  и се усмихна, защото това беше любимата му марка. 
        - Аз се казвам Ивет Стоева, а моето дете - Гошо. Може ли да я погаля? - младежът кимна и тя прокара ръка по козината на гърба, а после и между черните и уши.- Благодаря ти, Берта, че спаси моето момче! - кучето изправи глава и погледна майката в очите, сякаш разбираше думите й. Жената бе удивена от този интелигентен поглед. Разговорът се завъртя около четириногото, работата му като водач и фондация "Очи на четири лапи".
         Следващият уикенд се срещнаха случайно в парка и тя първа ги заговори:
         - Здравейте, Боби! Здравей, Берта! - той обърна глава към нея, намести черните си очила и се усмихна.
         - Здравейте, Ивет! Изглеждате весела, може би сте закусвала нещо смешно? - шеговитият въпрос бе по-скоро покана за разговор. 
         - Ха-ха-ха! Само весели макаронки, но ни карат да се чувстваме добре! А вие как сте? - смехът и беше заразителен.
         - Ние също! Макар, че сутринта Берта не можа да си свърши работата и сега се притеснявам да не реши да ползва алеята за това......
         Жената погледна към площадката и продължи:
         - Не се безпокойте! Аз ще я наблюдавам.
         - Благодаря, за проявеното разбиране! Този жест ще го приема като опит за реванш. 
          - Не, ни най-малко. Чувствам се приятно във вашата компания, а нищо не ми коства......- докато казваше това погледна към детската площадка. - Гоше, остави кофичката на Мимето! Тя е нейна. - детето погледна майка си и пусна толкова желаната вещ, която не можеха да поделят с русокосото момиченце.
           - Колко е послушен? Веднага прави впечатление, че е добре възпитан. 
           - Благодаря! Думите ви ме ласкаят. Може ли да седна? - Теменужка се настани  на известно разстояние, в края на пейката.
           - Заповядайте! - Боби допълни поканата с елегантен жест.- Така и не ви попитах за семейното положение?
           - Разведена съм....- след кратка пауза продължи. - С бащата на Гошко не се разбирахме. Той много често се напиваше. Понякога посягаше да ме удари, .........когато аргументите не достигаха. Последният бой преля чашата, за малко не ми счупи ръката, след като посрещнах връхлитащия стол с нея. Казах си: " достатъчно си търпяла...." А вие, семеен ли сте?
         - Аз съм ерген, с кучето си правим компания. Родителите ми са живи, но живея отделно. Обичам да съм самостоятелен. Съжалявам за вашия развод. - Тотев намести очилата. - Май не трябваше да задавам този въпрос?
         - О, не се притеснявайте. Всичко съм загърбила. Животът ми не бе никак лек, но и вашият - предполагам също.
          - Често хората ми задават този въпрос, а аз им отговарям с един американски виц. Две мишки цопнали в гърне с прясно мляко. Едната бързо се предала и се удавила. Другата ритала, ритала, докато не избила от млякото бучка масълце. Хванала се за нея и излязла навън.
           Жената огласи със звънливия си смях парка. 
        - Ха-ха-ха! Май се досещам на коя мишка приличате? На втората, но не намирам нищо общо между вас. Освен ако не сте добър в ритането....Ха-ха-ха!
         - Хе-хе-хе! Кой знае? Може би! Берта, какво е това? - Боби опипа внимателно с пръсти донесеното. - Защо отмъкна кофичката на момиченцето? Искаш да я дадем на Гошко ли? Виждате ли, госпожо, как кучето си намира нови приятели! Обича да се шегува и вкъщи, често премества различни предмети и после трябва да ги търся с часове. Когато я взех от треньора бе изключително сериозна, но покрай мен стана зевзек. - четириногото разбра, че стопанинът и говори за нея, изгледа двамата, после се излегна до пейката и изплези език. - Мога да разделя живота си на две - преди и след като получих кучето. Сега съм независим може би на 80 процента. Животното ми помага не само в ежедневието, но и е най-верния ми приятел. Ние споделяме общ път. Може да прозвучи кощунствено, но понякога си мисля, че бог ми е отнел зрението, за да ме срещне с Берта.
       - Колко хубаво го казахте. Съжалявам, но нашето време изтече и ще се прибираме. До следващия път!
       - Приятен ден! До следващия....
       Ивет хвана момченцето за ръчичка и запъплиха към къщи едва-едва.
        Тази сутрин, още със ставането, Боби имаше лошо предчувствие. Досега интуицията никога не го бе подвеждала, но щом се сети за своята нова приятелка и в миг забрави черните мисли. Тази жена прояви интерес към него и това го вълнуваше. Знаеше, че не бива нищо да очаква. Въпреки това усещаше романтичен копнеж от предстящата среща, защото днес бе събота - време за разходка в парка. Накрая взе решение да и признае какво чувства, пък да става каквото ще.
           Сложи твърдия повод на Берта и тя превключи в "работен режим". Съсредоточена очакваше командата, която не закъсня:
           - Напред! - кучето пое по добре познатия маршрут, който можеше да измине и без наставления. Този път нямаше толкова препятствия и разходката вървеше с лекота. "Скоро не е валяло, а и Общината си е свършила работата, за да няма по тротоара паркирани автомобили." Това си помисли Тотев, докато приближаваха кръстовището.
        - Търси светофар! - командата отново се оказа излишна, но трябваше да продължава с упражненията. Щом стигна края на тротоара животното спря, а собственикът му се ослуша за минувачи.
        В този миг на отсрещната страна в парка Ивет видя двойката. Бяха на около петдесет метра разстояние. Изпита възхищение от гордата осанка на Берта и самоувереността на Боби. Изглеждаха респектиращо - човек и животно в синхрон изпълняваха общи задачи и посветени на една цел. Вдигна ръка да помаха, но веднага я свали. Усмихна се на глупостта си. Човекът изчакваше някой да им помогне, ала за беда наоколо нямаше никой. Не се чуваха никакви коли. Тотев даде команда на кучето и двамата потеглиха. Изведнъж изневиделица се появи лека кола и прогърмя с мощния си двигател. Шофьорът бе залисан да търси нещо на пода, направи завой и видя преминаващите в последния момент. Наби рязко спирачки и изви волана, за да избегне удара. Гумите изсвистяха и оставиха две черни дири по асфалта. Кучето спря и застана пред своя стопанин, готово самопожертвователно да поеме удара. Сблъсъкът бе жесток и отхвърли четириногото и човека на няколко метра разстояние. Кръв, двигателно масло, останки от счупени автомобилни части се разпръснаха навсякъде по шосето. Мъжът излезе от колата, седна на тротоара и  се хвана за главата, осъзнал какво се случило. Ивет докато тичаше, набра телефон 112 и с разтреперан глас поиска помощ. После се приближи до Боби, който крещеше от болка и ужас, а дясната му ръка бе неестествено свита. Погали го по главата и каза:
           - Спокойно, всичко свърши! Скоро ще ти помогнат, но най-важното е, че си жив!
      - Кучето ми, момичето ми..... - мъжът не можа да довърши и припадна. След малко, почти едновременно пристигнаха на местопроизшествието полицейска кола и линейка на "Спешна помощ". Незабавно откараха Тотев към Спешния център в Бургас, а Берта, едва дишаща - към Ветеринарната лечебница.
       След няколко дни Ивет заедно с Боби отидоха да видят кучето. Звъняха от болницата няколко пъти по телефона да се осведомят за състоянието му, но прогнозата на ветеринарния лекар бе неблагоприятна. Оказа се, че основният удар е понесло животното, а човекът се е отървал само с гипсирана ръка и пирон в нея.
       - Здравейте, вие ли звъняхте по телефона? - лекарят ги посрещна на вратата на кабинета си. Бе облечен с бяла манта, а в ръката му димеше цигара. - Момент, да загася фаса!
        - Има ли надежда да се оправи? - с треперещ от вълнение глас попита младежът.
         - И по телефона ви казах, почти няма надежда. Нараняванията са толкова големи, цяло чудо е, че все още е жива. Елате, да я видите. Аз съм я превързал и шинирал, наложи се да я отворя, поради вътрешни разкъсвания на далака и черния дроб. Спрях кръвоизлива, но има голяма кръвозагуба. Опасявам се, че може да има и счупени прешлени. Ако оживее има вероятност да остане неподвижна до края на дните си. Трябва да изчакаме да дойде в съзнание.
         Докторът ги заведе до стационара, отвори вратата и включи лампата. Кучето лежеше на земята върху старо и изтъркано дюшече. Почти не се усещаше дишането му.
         Боби сгъна белия си бастун и клекна да погали четириногото.
         - Берта, моето момиче, събуди се! Имаме още дни заедно, не се предавай! Ти си най-доброто, което ми се е случвало в живота. - гледката бе покъртителна. Изпод черните очила на Тотев се стичаха големи сълзи, които капеха върху козината на животното. Ивет също се просълзи, трогната от искрените и дълбоки чувства на стопанина.
         Изведнъж сякаш стана чудо. Кучето се изправи едва-едва като се подпираше на едната си предна лапа, а другата - шинираната се опитваше да задържи във въздуха. Погледна към Боби с очи, изпълнени с топлота - почти човешки, после легна и престана да диша. Мъжът усетил смъртта се разрида, но продължи да гали Берта по главата. След това прегърна животното в скута си и заедно с жената се отправиха към колата.
        - Господине, не може да изнесете така кучето! Има санитарни разпоредби, освен това не сме оформили документацията! - ветеринарният лекар подтичваше край двамата. Ивет му прошепна, че моментът не подходящ и му пъхна - едра банкнота в ръцете. След като видя стойността ѝ, докторът се поуспокои и спря да мрънка. - Елате, когато ви е удобно! Сложиха Берта на задната седалка и потеглиха. 
          Пътят, който им предстоеше да изминат бе изпълнен с много неравности, но те вярваха, че ще успеят, ако го споделят заедно.
      
        
       
          
     
 

© Светлан Тонев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??