1.08.2006 г., 15:34 ч.

Споделяне 

  Проза
1069 0 1
2 мин за четене
А тебе те няма...
Обичам да се разхождам... Няма значение на къде, просто ей така – да вървя без цел и без
посока. Всъщност понякога има цел, но целта не е мястото до което ще стигна, а самото вървене.
Разтоварващо е... десния крак пред левия после левия пред десния и така до безкрайност.
Вечер, когато луната изгрее, а звездите вече са заели полагащите им се места и
наблюдават дребните човечета, пръснати като мравки във всички посоки – някой прибиращи се от
работа, а други отиващи да копонясват до забрава в града – аз излизам бос, облечен в спокойствие
и тръгвам бавно по брега на реката.
Обичам да усещам мекият зелен килим или твърдата и непоклатима скала, прохладната
почва и нежната вода, под и между пръстите на краката си.
Обичам нощем да слушам щурците как пеят, възхвалявайки небето и жабите с тяхната
звучна песен чуваща се на километри около блатото. Нежния звук на реката и тихия напев на
вятъра. Някак успявам да се слея с тази музика и да запея, но не каква да е песен, която
може да се чуе с уши, не - тази песен е песента на сърцето и тя може да бъде чута само от сърцето.
Някак успявам да се слея с танца на вятъра и да затанцувам с него, но това не е обикновен танц,
можещ да бъде забелязан с просто око, не – това е танцът на душата, тогава когато се чувстваш
толкова волен, че сякаш всеки момент ще полетиш и нищо друго няма смисъл и значение.
Но дори и тогава, когато се чувствам едно с всичко около мен, пак липсва нещо... Трудно е да
бъде определено. Просто има нещо което те спира на самия ръб на разбирането, в мигът преди да
полетиш, в секундата преди да запееш, в момента преди да се слееш има нещо което просто те
връща, отблъсква, отхвърля, като стена която се опитваш да разбиеш с глава.
Знаете ли... много обичам да гледам залеза. Изгрева също е красив, особено ако си на
морето - там на брега можеш да се докоснеш до четирите стихии в самото им зараждане, но залеза...
залеза е... прекрасен.
Когато седя някъде в планината, на някоя поляна обграден от вечнозелени дървета и освежаващия
мирис на бор, наблюдавайки играта на последните слънчеви лъчи с техните вечни приятели – облаците,
поглеждам в страни и разбирам...
Колкото и прекрасни мигове да изживееш, няма ли с кой да ги споделиш все едно не си живял.
Няма ли рамо, на което да склониш глава или да опреш главата си в тази на човека до теб докато
наблюдаваш залеза, все едно си сляп. Няма ли кой да прегърнеш слушайки песента на славея, все
едно си глух. Няма ли някой до теб, на който да кажеш с думи прости „обичам те”, колкото и да
крещиш, каквито и красиви фрази да шептиш, все едно си ням. За какво са ми ръце ако няма кой да
помилвам и пръсти в коса да заровя?
Няма те...

© Димитър Попов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Дими, това което си написал направо е удивително!!!Много ми хареса.Аз не чета често но това ме грабна
Предложения
: ??:??