Когато пожелах да се спусна в мътилката на този живот, помнех всеки детайл от плана, знаех защо го избирам и вярвах на себе си. Надявах се, че ще съумея да съхраня следите от миналото, ще запазя спомена за причините на своя избор, за да имам утеха в мигове на свръх изпитания. Тогава бях силна и мъдра личност, уверена в себе си, знаеща какво иска и колко може.

Но с встъпването си на тази земя, много бързо бях прикрепена, като всички останали, към правилата, действащи тук. А те са сътворени от хората, дошли като мен да се учат и явяват на изпити. Но... самозабравили се дотолкова, че са започнали да измислят нови закони – човешките. И не само това, а да изискват от себеподобните си тяхното стриктно спазване. А също и от всички останали, намерили смелостта да се появят в даден образ на тази земя.

И ето ме, крачеща на големи и малки криволици по възможно най-обходните пътища през моя живот. Но дали сама не го бях избрала така? Доскоро всички спомени бяха заличени, замазани като с плътен коректор, дотолкова , че нищо не можеше да се види на повърхността. Само странното усещане за нещо неясно, заспало незнайно кога и забравено.

Така си лъкатушех, нарамила постоянно по някой тежък товар на гърба си. Тъкмо сваля тук-таме по нещо от плещите си и, ненасладила се още на лекотата, друго скочило и се впримчило с все сила отново. Всички тези тежести искат и носене, и отглеждане... Как да се сети човек да порови в спомените, да се опита да потърси причините, да задава въпроси на самия себе си и да дири отговорите чрез душата си? Не става!

Така отлетяха годините от онова човешко понятие, наречено живот. Останаха само въпросите, тежестта от товара и болката. А може би и някаква смътна надежда, че всичко изминало има някакъв смисъл и не е било напразно?

Изведнъж нещо в мен се отключи! Не мога да кажа кое го провокира, може би безсилието да стоя повече права. Бях готова да падна, да се строполя и да затворя очи. Мислех, че не мога повече да направя и крачка. Едва успявах да накарам очите си да останат отворени. Знаех много неща – че има една мощна сила, наречена Бог, към която мога да се обърна за помощ, че трябва да вдигна очи и да пусна светлината в себе си, за да получа заряд, че всичко е сътворено по определена идея и план, че не съм случайно тук и сега. Но... Това знание не можеше да ми помогне да стоя повече права, едва издържах на този товар.

Тогава, изневиделица ме връхлетя споменът. Разтърси ме като ударена от гръм, дотолкова, че имаше опасност да ме изпепели. Но вероятно и той е бил дозиран, както всичко останало, защото не се превърнах на въглен. И нещо в мен, като на киноекран, върна лентата към едно непознато далечно минало, където видях себе си в странния образ... на своята същност.

* * *

- Господи, нека опитам! Убедена съм, че ще се справя! – молех се на най-светлата Същност.

- Не ти ли се струва, че пътят е прекалено стръмен?

- Да! И какво от това? Точно поради тази причина съм го избрала. Това ще ускори възхода ми.

- Но защо, докато може да го извървиш с преходи? Поне на два пъти, за да бъде по-леко?

- Омръзна ми да се влача, Господи! Понякога е хубаво да се изпробва тежкото...

- Да се влачиш?

- Прости ми, казах го просто така. Разбирам, колкото и бавно да върви душата, важното е да има движение. Не исках да прозвучи грубо.

- Знам, знам... Ти бързаш. Искаш да наваксаш загубеното в предни животи. Но закъде бързаш? Цялото време е наше!

- Господи, искам по-скоро да стигна до мястото, където ще спра за по-дълго, за да приложа наученото, за да помагам на другите, на търсещите души, на страдалците...

- Ясно ми е, но исках да го чуя от теб! – и Господ се наклони леко към главата ми, която усети невероятни вибрации от Неговата мощ.

- Бързо приемаш! Чувствителна същност си. Но пак питам, не прибързваш ли много? Нека отново погледнем...

Пред нас се отвориха небесата. Като в многоизмерен екран изплуваха от нищото картини. Виждах наяве живота си – днешния. Но тогава не се страхувах от него. Наблюдавах всеки етюд, всяка случка, превиването от болезнените изживявания, сълзите... Не трепвах. Знаех, че мога! Исках го! Твърдо вярвах, че няма да се проваля. Разглеждах родителите си, считах ги за най-подходящи. В тяхно лице намирах опората. Любувах се на децата си. Приемах ги за неотразими! Те щяха да ме научат на толкова нови неща! Проследих всички капани и сякаш усетих наяве тежестта на зъбите им. Потръпнах за миг, само за миг. Усмихнах се... Какво, да се откажа? Никога! Бих могла да запомня детайлите и при нужда да се обръщам към тях, за да си помагам. Ще успея! Следите на спомена не могат да се изтрият докрай, сигурна бях!

- Не промени ли решението си? – попита с благ глас Светлината до мен.

- Не, Господи! Искам го! Какво би ме посъветвал? – не се стеснявах да задавам въпроси.

Ако думата свобода трябва да се дефинира най-точно, то това е мястото на нейната изява. Бог дава възможност на всеки да чертае пътя, а Той го благославя. Но едва  когато се убеди в способността на душата да го извърви. Ако не, оставя я да опита, за да стигне сама до своите заблуди, а при следващото спускане да се поправи. Единствен Господ знае силата на свободния избор. Заблуда е сплашването с Неговите решения. Той не налага никому нищо силом.

- Добре, опитай! Виждам колко много желаеш! Аз съм тук и знаеш, че винаги можеш да се обърнеш за помощ към мен, когато сметнеш, че не можеш повече. Ще ти покажа пътя. Дано в изпитанията не заличиш всички следи, за да можеш да ме откриеш в лабиринта от клопки.

- Нима бих могла да забравя Първопричината на всички неща? – изумена зададох въпроса.

- Там е различно! – Господ ме погледна със снизходителна усмивка.

- Ще се опитам да не забравям докрай... – гласът ми се превърна в шепот. Бях доловила сериозността на своето начинание.

Последното, което видях, бе прегръдката ми с Бог!

- Помни, никога няма да те изоставя!

После всичко се стопи и потъна в мъгла...

* * *

Така, ненадейно, в мен се яви споменът. Макар мимолетно, имах усещането за истинско преживяване. Душата ми знаеше, че някога това се е случило. Беше спокойна. И радостна. Защото откри нещо отдавна забравено и видя лика на живата надежда, на спасителната мисъл и на Вечния Творец.