Леденият нощен вятър брулеше короните на дърветата. Нападалите сухи листа танцуваха вяло по стария, набразден от мъка и време паваж, който унесен слушаше воят на нощта - ридания и болка, загърнати в предчувствие… Нямаше никой. Само луната надничаше плахо, зад черните облаци, а светлината и галеше нежно древните, надгробни камъни, които сякаш впили нокти в черната пръст, спяха, потънали в спомени и покоят на забравата. За миг пронизващият вятър стихна - миг, който провисна несигурно във вечността, крехък и самотен… Сухите листа не спираха лудешкият си танц, но шумоленето беше глухо, изпълнено с боязън. Сред сенките на пропукващите дървета, бавно, като дебнещ хищник се прокрадна мрак. Лунните лъчи се плъзгаха безсилни по тъмната фигура и се губеха завинаги сред всепоглъщащата чернота… Тихите и стъпки ехтяха по стария паваж, заглушаваха воя на вятъра и вдъхваха на тишината мощ, твърде голяма, че да позволи друг звук, освен шепотът на страха, разтворен във въздуха, превръщащ всеки миг във вечност… Тъмната фигура спря пред надгробните камъни - безформени, сиви и забравени. За миг мракът като че ли се поколеба, след което отрони тежка вздишка. Дъхът се отдели от всепоглъщащата сянка и нежно замилва надгробните плочи. Плъзна се по имена, отдавна заличени от времето, животи, отдавна изживени и загубени, потънали във вечността, сетне неохотно се върна при тъмната фигура… Последният дъх на едно проклятие, носещ болка, способна да унищожи всяка частица разум, печал, превръщаща спомените в пепел… Фигурата затрепери, мракът се преви бавно и започна да се топи... Стотици сълзи мъка, изпиващи материята на живота. Постепенно фигурата се сля с нощните сенки, дълбокият мрак се разпадна на малки късчета. Лунната светлина се нахвърли върху тях, като хищник, докато не изчезнаха напълно… Но надгробният камък опита да спаси една черна сълза, сгушила се из пукнатините му… Стискаше я с всичка сила, не можеше да я остави, поне още миг… Скоро слънцето изгря, а лъчите му завариха мъничката сълза, трепереща от страх и мъка. Малката сълзица мрак зърна само за миг дневната светлина - единствен миг в бъдещето, после се изпари безсилна…
През нощта луната отново огря стария надгробен камък, но там имаше само пепел...