Седя си съвсем тихо. Гледам ги, затаила дъх, а мисълта, че дори да крещя, няма да ме чуят, е странна... Готвят. Застанали са един до друг така, както вървят в живота - заедно! Потънали в очите си, наметнати с плащ от топлина. Толкова светлина не съм виждала в друг дом. ДОМ. Лекото ми покашляне предизвиква усмивка на устните му. Тя ме поглежда за миг, а в очите и има толкова много мъдрост и разбиране, сякаш знае всичко, което искам да науча.
Цяла седмица ги наблюдавам, живея с тях, слушам историите им, смеха... тих и пълен. Господи!
Какъв синхрон има помежду им!
Случайни докосвания, сблъсквания, носещи доволство и онова... неуловимото...

..............................
Липсва ми. Виждам, че и на нея - до смърт!
Тази, която ги раздели и за която баба вярва, че ще ги събере...