Майка ми е родена на 14 август 1913 година. Почина на 22 август 1991 година, на 78 години и 8 дни, от мозъчен инсулт.
Тя беше с черна коса, къдрава, в която и през старостта белите нишки бяха толкова малко, че косата й си изглеждаше черна. Очите й бяха кафяви, веждите - черни, кожата бяла, лицето правилно. Като млада е била много хубава!
Като характер беше много добра, деликатна към нас, децата, и към другите хора. Бедният живот обаче кара хората да стават лоши, и единствено бедността беше причината понякога да се карат с татко. Във всеки случай тя в семейството беше човекът, който все "напобиваше" баща ми, а той имаше по-широко сърце. Скара му се например, че не гледал добре зайците; но после казва: "Няма заради едни зайци да си разваляме хубавите сърца, я! Ще ги изколим и толкова!" Или му се скара, че като белел тиква, корите хвърчали и напълнили цялата къща. Ей такива им бяха караниците.
Мама е останала рано сираче. Майка й - баба Калудка, останала вдовица с три деца - вуйчо Димитър на 8 годинки, мама - на шест годинки , и третото дете - Мавер - на 4 годинки. И какво да прави - оженила се повторно за дядо Симона. Той е бил много лош човек - биел е много децата. Бил е на около 45 години когато се е оженил за баба Калудка. Имал си е едно дете - леля Дафина, а с баба Калудка им се природило още едно - вуйчо ми Райко.
Аз не го обичах, не ходех у тях и затова малко го познавах.
Най-малкият брат на мама, като правел гимнастика на едно дърво - нещо като "коремното", ножът който носел в пояса си се забил в корема му и той умрял от перитонит. Помня гробчето му край пътя за Грахилово - съседните колиби, както си личат дълго време колибарските гробове - оградено с камъни заравнено място в корията край пътя, и кой знае защо тревата на това място беше винаги зелена.
Мама в края на живота си стана много набожна. Църквата ми е и киното, и телевизията, и кръчмата - казваше тя. И ни разказва за някоя си, която когато била млада казвала: църквата е за старите. А като остаряла, казвала: църквата е за младите - и никога не ходела на църква. А това уж било грях.
Инсултът е бил трети за нея за последните 2-3 години от живота й, но първите два са били много по-леки.
Откарали мама в болницата. Вече нито говорела, нито познавала хората. Дясната й страна била напълно парализирана. Дишането й било с прекъсване и много мъчително. И така изкарала три дни. Толкова дълго и мъчително било дишането й, че на Катето - сестра ми, която била с нея в болницата, "вече й се давала" - нека да умре, само да спре най-после това мъчително дишане, само и само да не се мъчи. А когато всичко свършило, мама останала с отворени очи, лицето й се успокоило и сякаш се усмихнало, и така усмихната лежеше и в ковчега.
След инсулта, преди да умре, мама не виждала и не чувала. Но лекарката й извикала: "Ако ме чуваш, отвори си очите!" И мама направила усилие, от което клепките й леко потрепнали.
Така и майка й, баба Калудка. Баба Калудка умря на 88 години. Беше тънка, с дълбоко хлътнали очи като в кладенци. Цял живот беше работила. И въпреки това преди смъртта си казвала: "Не се наработих, не се находих и нищо не ме боли!" Когато беше на 87 години, взе 20 килограма вълна от католическите свещеници в града да им я опреде.
Та преди смъртта си тя също лежала неподвижна в стаичката, нито виждала, нито чувала. А около нея шетали жените - правели свещите за погребението й, и някоя се усетила, та казала: "По-тихо говорете, мъри, че ако чува как говорим за свещи, ще разбере, че умира!" И видели как баба Калудка помръднала пръсти, сякаш с движение на китката на ръката искала да каже: "Ех, беше тя! Всичко свърши, всичко си отиде!"
Край ковчега на мама татко в повечето от времето плачеше. А как можеш да спреш плача на човека? Като поискаш да отговори на някакъв въпрос, да разкаже нещо. И всичко разказвано е толкова несвързано с обстановката, но всичко "върви".
Тя била на 7 годинки, а той на 10, когато се запознали.
Станка и Никола - мама и тате - още от деца ги наричали един за друг.
Веднъж баба Калудка, мама и една друга жена, тяхна жътварка, жънели една нива на Попиново, на колибите ни. Татко минавал оттам към овцете, които пладнували под една круша, а баба Калудка, като го видяла, запяла:
"Имаме сирма , имаме,
имаме и паламарка.
Сянката ни е под крушата...!"
Татко надникнал към пладнището, видял, че овцете още не са разпладнили, отишъл, взел сирма и паламарка, наредил се на чакъма до жътварките, зажънал и запял:
"Станко Стефанко, мари,
каква е тая твойта хубост!
Който те види, все те залюбва!
И аз те видях, и те залюбих!"
И после жената-работничка казала на баба: "- Калудо, тези две дяца, ако не ги съберете, грях ще имате!" " - Ами да си се съберат те!" "- Те ще си се съберат, ама и вие да им помогнете!"
"И други одумки имахме. Ходеха тогава стрико ви Стойко и Димо Падинката в Стоилово на беленки и попрелки. И стоиловските моми поръчвали: "И Никола да доведете!" И те ме викаха, пък я не ходех. А баба Нанка думаше: "Къде да ходи Никола и защо да ходи - тя Станка си е тука!"
А откакто са се оженили, два пъти за по шест месеца го вземали запас - само за това време са се разделяли.
Идват хората да се сбогуват с мъртвеца. Изреждат се край ковчега и всеки изплаква мъката си. Особено ако е жена, още с влизането започва "да опява". Всеки иска да изпрати някакво съобщение на свой близък, който си е отишъл по-рано от този свят. "Много здраве да носиш на ... И да му кажеш, че ... И да го запиташ за...."
Мама казвала на една съседка, която се тревожела за децата си: "Ти сега си най-добре, докато са в една постеля, докато ги виждаш как лягат и стават, докато са пред очите ти. Че аз сега за кого да мисля: дали за Гошо, дали за Тането, дали ..."
Когато през 1986 година празнувахме 50 годишнината на най-големия ми брат и се бяхме събрали цялата фамилия, баща ми каза: "Много съм добре! По-добре съм и от Тодор Живков! Защото на него му умряха и жената, и дъщерята. А на мене и жената, и децата ми - всичките сте живи и здрави. Сега имам само още едно голямо желание - и ако и то ми се изпълни, ще съм най-щастливият от всички! - И ние всички настръхнахме и наострихме уши - да го чуем това му желание и готови каквото и да ни струва, да го изпълним. - Аз да съм първият! Аз пръв да си отида от тоя свят!" - завърши баща ми.
Но това му желание не можа да се сбъдне - майка ми го превари!
Спомних си го тогава, защото една баба опяваше: "Който си отиде напред, се отървава. Пък горко на този, който остане. Не е хубаво при дяца. Който казва че е хубаво при дяца, нищо не знае. Само за беля вече живеем, за нищо друго. Не искаме да ни вземат при тях, пък не могат и да ни оставят. Искаше си тя да няма мъки, да не се мъчат с нея децата, и на така си и стана - за 5-6 дена и свърши. И изчака да съмне, да стане 8 часът сутринта, та тогава да умре, да не ги будят през нощта!"
"Хвалеше ми се тя, че синът хи ги рекъл: "Даже и забранено да е, пак ще те занесем в църквата!"
А попът говореше: "Нашето отечество е там горе, а тука всички сме само пътници. Когато нашата църква беше в немилост и ни трябваха помощници, сестра Станка, въпреки че децата й заемаха големи служби, прие да ни помага".
Ако окото на мъртвия не се затваря напълно, значи чака още някой от близките да дойде за погребението. Дали за Миленка, Ники, Димчо, Марето?
Ако мъртвецът лежи в ковчега усмихнат, значи някой друг скоро ще го последва.
Колкото хора дойдат и запалят свещички, толкова дарове носи на небето покойникът. На смъртта на мама дойдоха около 200 човека първия ден и още около 50 души сутринта на втория ден, преди да изнесем ковчега. Беше 22 август, баш сезонът на цветята. Всеки идва с цветя, здрависва се с близките, за да изрази съболезнованията си, запалва свещица, забожда я в цветята и присяда за десетина минути до ковчега.
Отвреме-навреме се вземат част от цветята, които иначе биха напълно закрили покойника, и се слагат в кофи или легени, , или се правят на венец около тел, или се слагат в найлонови торби, за да бъдат свежи и на другия ден за погребението.
И не най-близките, не децата изнасят ковчега от къщи, и не те го носят до църквата и гробищата, а братовчедите им и по-далечни роднини.
А аз и сега. както и тогава: зная че вече я няма, но в никой случай не мога да приема, че е умряла!
© Ангел Чортов Всички права запазени