Спомени

 Вървеше замаяна, от алкохола ли, от цигарения дим, от спомените, които тази
вечер й дойдоха в повече. Когато Дани я покани, беше твърдо убедена, че няма да
почувства нищо друго, освен познатия горчив вкус в устата, останал от нещо
отдавна безвъзвратно изгубено. Но, уви, не всичко беше така просто. Поне не както се надяваше по-рано.
 Обувките, изяли половината от последната й заплата, се хлъзгаха от време на време по мокрия паваж, но не това й пречеше да се съсредоточи върху утрешната среща с акционерите. Пред погледа още й се мяркаше  познатата обстановка: намачканата мека мебел, сивият цигарен въздух, постоянната тиха жлъч от бара. Тази вечер "КРИСТАЛ" беше някак по-шумен, по-пълен, по-малко интимен; сякаш беше за първи и в същото време за пореден път на място, което й е до болка омръзнало.
 Два дни по-рано Дани се бе обадил с уговорката да излязат заедно с някакво момиче, което бил срещнал някъде из клубовете и с което "силно се надявал да стане работата". Два дни. Два дни имаше да реши, два дни, за да преосмисли всичко досега и да прецени дали е наистина готова да продължи напред. Нещо, което шест месеца вече не не й се удаваше.
 "Времето лекува", някой й беше казал. Но там беше проблемът - нямаше от какво да се излекува. Като че никога не е имало. Единственото нещо, което я измъчваше,
беше съвестта. За нея няма лек.
 "КРИСТАЛ" символизираше цялата им връзка: там беше срещнала Виктор, там и го видя за последно. Всъщност не си спомняше кога наистина го видя за последен път. Да, знаеше, че е било преди около половин година, но дата и час не можеше да
определи с точност. А си мислеше, че такива неща никога не се забравят. Първата
им среща обаче помнеше много добре; току-що се бе установила, с изгодно жилище (което си беше дар от Бога), с добра работа и перспективи за голяма кариера. Виктор от друга страна беше перфектния приятел - висок, привлекателен, идеално вписващ се в малкия й, подреден свят. Когато се запознаха беше юрист на свободна практика - млад и амбициозен, все още вярващ в неоспоримата сила на правото. Любовта им пламна от пръв поглед. Тя, търсеща идеалния, той - търсещ силна жена до себе си, която да го подкрепя във всяко едно начинание. И се намериха.
 Виждаха се всеки ден, излизаха всяка вечер къде ли не, на различни места, срещаха се с различни хора. Естествено, никога не пропускаха да се отбиват и на мястото, което ги събра; същия задимен салон, който така враждебно й подейства тази вечер.
 И сега, вървейки към къщи, спомняйки си за тези времена, й се струваше, че си
припомня някакъв отдавна гледан филм; че всички тези неща не са се случили на нея, а че сякаш са минали като на лента пред очите й. Жалко обаче, че не успяваше да превърти до момента, в който всичко някак си тръгна надолу.
 Не разбра как, нито защо, но като че ли постепенно и все пак изведнъж, връзката
им започна да я задушава. Чувстваше се не на място в присъствието на Виктор, ко-
гато си лягаше до него вечер, нещо в гърдите й натежаваше. С всичко това, разбира се, дойдоха и караниците, безсмислените спорове, нацупените физиономии за съвсем дребни неща. Той вече не виждаше в нея бъдещата си спътница в живота, а тя откриваше все по-малко неща у него, които я караха да се усмихва.
 За лека нощ на малките деца се разказват приказки за неземно красиви принцеси и неописуемо смели принцове; тя за лека нощ правеше равносметка и си преговаряше нейната не така хубава и щастливо завършваща приказка. Причините за промяната в отношенията им бяха много: тя срещна различни хора, далеч по-различни и цветни от света, в чийто център гордо се излежаваше само и единствено Виктор; позна истинската наслада от своите творчески успехи и разбра, че светът не се върти само около правото. Съзнавайки израстването й като цяло, Виктор от своя страна се опита да я отдалечи от всичко, което ставаше и щеше да стане причина за отчуждаването й от него. А това, уви, още повече засили нарастващото й с ужасяващ темп презрение. Разговорите и въобще общуването им се състоеше единствено от викове, обиди и страшни закани. Е, поне тогава й се струваха страшни; сега си спомняше за тях с усмивка и за пореден път се убеждаваше колко млада, импулсивна и глупава е била; сега в подобна ситуация просто би излязла и не би се върнала. Дали беше станала по-зряла или обратното - по-страхлива, готова да избяга от проблема, а не да застане очи в очи с него, както преди, сега не можеше да прецени. Спомените теглеха съзнанието й назад...
 Спомняше си онази нощ по-добре от всичко останало. Не беше една от онези съд-
бовни неща, които си остават запечатани в паметта ни за цял живот; просто не
можеше да забрави, независимо от опитите. Всъщност не беше нищо особено; Вик-
тор се прибра, захвърли ключовете си на масата, както когато беше ядосан и влезе
в банята. Машинални действия, сякаш ги бе наблюдавала цял живот, знаейки всяка подробност. Даже не помнеше какво точно правеше в момента, в който излезе от банята. Настръхнал от студа, все още мокър и ухаещ на сапун, с разчорлена от водата коса, той се приближи и просто каза: "Бях с друга." Нищо не трепна в нея, само го погледна, усмихна се вяло и продължи да прави, каквото правеше (какво правеше, за Бога?!). Той се обърна, отиде в спалнята и се облече.
 И сега, когато допреди малко беше съвсем близо до тези спомени, когато се намираше в самия епицентър на миналото, това чувство се усещаше по-осезаемо от всякога. Беше готова да му прости; не от ревност, нито пък от мисълта, че може да го изгуби. Просто беше готова да забрави казаното и да продължи напред. И това, както самата тя определяше, беше краят, неизбежният и така очакван край. Просто това беше начинът да осъзнае, че вече напълно не го обича; че не е готова да се бори за него на всяка цена. На другия ден не си казаха нито дума, отминаваха се като чужди и далечни хора, като че никога нищо не е имало помежду им. На втория ден си определиха среща в "КРИСТАЛ" след работа. Това беше една чисто делова среща за разпределянето на общите вещи; тя му предложи да остане, докато си намери жилище, щяла да се отбие до някаква приятелка, на връщане от командировка. Последва вежлив и все пак сърдечен отказ от негова страна. На тръгване, обличайки палтата си, те си размениха бегъл поглед. Този поглед тя никога нямаше да забрави. От всички несигурни неща в този живот, единствено в това беше убедена. За последно зърна очите му, но сякаш ги виждаше за пръв път; там тя откри онази несигурност, оня млад, буен порив, който виждаше в началото на връзката им, който я привлече още с влизането му в кафенето през мъгливата сутрин, когато се запознаха. Надяваше се да й каже нещо хубаво, нещо, което щеше да сгрее сърцето й. Но след като се разделиха, й се искаше въобще да не й беше казвал нищо; да си бе тръгнал безмълвно щеше да е далеч по-леко. Вместо това, той я целуна леко по бузата и на излизане й каза: "Обичам те. Няма да те забравя. Беше ми наистина хубаво с теб." Стана й тежко, защото знаеше, че е искрен; никога не е бил по-искрен. Не можа да заплаче, топката в гърлото не й позволи да изрази каквато и да е емоция. Просто остана неподвижна, гледайки го как се отдалечава и смалява все повече и повече...
 А сега, от дълго време насам, топката изведнъж се стопи и се разля по лицето й.
 Не беше плакала толкова отдавна... Сякаш от цяла вечност...
* * * *
 Сградата, обновена съвсем наскоро, блестеше с чистотата си някак неестествено
и фалшиво. Прозорчето на портиера светеше, а самият той с цялата си внушител-
на фигура сякаш висеше окачен наместо перде.
 - Добър вечер, госпожице Дона. Как мина? Приятно ли си изкарахте?
 - Здравей, Джо, всъщност, много добре, благодаря. Ти как си? Уморен ли си?
 - Съвсем не, госпожице. Лека нощ.
 - Лека и на теб.