11.05.2012 г., 12:04 ч.

Спомени за пролетта 

  Проза » Разкази
1394 0 2
16 мин за четене

 Алберт обичаше да бъде самотен. Може би за това обожаваше да чете Рилке. Отчаяната хладна страст на австрийския поет го изпълваше с печал винаги когато сядаше да се наслаждава на някоя книга със стихове на олющената дървена пейка в малкия парк край река Сона.

Излизаше винаги рано следобед, когато шумът от колите биваше засенчен от ведрото чуруликане на синигерите, гнездящи из околните дървета, и уверено прекрачваше високата каменна арка, която слагаше началото на парк Jardin du Rosaire. С ведра стъпка преминаваше сенчестата алея, прикривана от надвисналите клони, скриващи я от ярките лъчи на слънцето, и се отправяше през една тясна калдъръмена пътека към беседката на хълма, който се издигаше точно до един от завоите на Сона. Сядаше за десетина минути, колкото да вдиша от свежия въздух, носещ аромата на цъфналите дървета, загледан в далечината на юг, където се простираха десетките червени покриви на лионските сгради.

Лионските сгради...

 Там, някъде там се намираше дома на Клодет, неговата изгубена муза.

 Колко често си шепнеше нейното име Алберт, унесен от мириса на цветовете, падащи около него, кръстосал крака на старата пейка. „Клодет... единствената дума, която могат да зоват устните ми от толкова време насам! Клодет! Клодет...”

 Спомняше си тясната улица, сякаш точно сега вървеше по нея, с онези високи барокови фенери, задържани от красиво изваяни човешки фигури, които като че ли танцуваха под меката игрива светлина, извираща от стъклениците.

 Светещите прозорци на близките къщи, накацали от двете страни на алеята, винаги внасяха в душата му едно празнично чувство, една тиха възторженост, която го връщаше години назад, виждайки детството си, онова простичко, безгрижно благоденствие, присъщо за тази възраст, прекарано в провинция Еро, в слънчевия Монпелие. Познаваше целия град, обходил го десетки пъти заедно с баща си - Клод Дофин, който държеше навремето голям цветарски магазин, събирайки в него най-прелестните цветя, деца на топлите сезони, и заедно с брат си Венсант и неговия по-голям син ги разнасяха по авеню Жан Мермоз чак до парка Жардин Шамп де Марс.

Там, в спомените му, времето винаги беше хубаво. Нямаше го този дъжд, който толкова често падаше в настоящия му живот. Понякога дъждът се ронеше като сълзи от очите на Алберт, особено когато мислеше за нея.

 Клодет живееше в края на тази тясна улица, в една самотна двуетажна къща, откъсната от останалите сгради, почти напълно скрита от две стари дървета, израснали преди десетки години от двете страни на каменната порта, въвеждаща към вътрешния двор.

 Алберт бе минавал толкова пъти по тази алея. Всеки път, за да стигне до нейния дом. Понякога носеше цветя, друг път – писмо написано от него, в което изразяваше своите искрени чувства, с думи, пропити от отчайваща страст и преливаща нежност. Оставяше писмото пред двукрилата дървена врата на къщата с вишнев цвят и си отиваше безмълвно в късната вечер, замечтано спокоен.

 Първата им среща – в кафе Couronne, беше преди две години. Алберт свързваше това с алжирските вълнения, когато в града започнаха да пристигат бежанци от бившата южна колония. Дори съдържателя Жан Пиер твърдеше, че идва от там, изтъквайки майчините си корени. Огромната му фигура и тъмнокафевия загар, както и смъкнатите в краищата черни 

вежди, напомняха за един жесток, безсърдечен мавър, пристигнал от убийствените пясъци на Африка.

 Couronne имаше тясна плетена козирка, която скриваше седемте външни маси от жарките лъчи, пробиващи си път през крехките бели облаци, преминаващи като прелетни птици в лионското небе на югозапад. Местата винаги бяха запълнени от клиенти, решили да си починат от дългата разходка по улиците на слънчевия град, който привличаше все повече и повече хора.

 Алберт идваше само, когато трябваше да се срещне със своя стар познайник – Луи Аржан, с когото обсъждаха плановете на кръга Златен лъв, занимаващ се с лирика и проза. Двамата седяха до късни часове в Couronne, преплели езици в яростни спорове и бурни дебати, които винаги завършваха с бутилка божествено „Шардоне”, поднесено от самия Жан Пиер и едно звънко „Наздраве!”.

 В един такъв прекрасен ден Алберт срещна за първи път своята голяма и единствена муза. Тя седеше на съседната маса, като компания й правеше висок, широкоплещест мъж със северняшко излъчване, който носеше военна униформа, положил блестящата си сабя на свободния стол до себе си.

 Алберт се изгуби в лицето ù веднага щом го мерна озарено от мекото слънце, прокраднало тънък лъч под сянката на жълтия навес. Черните ù като сърцето на нощта очи го плениха сякаш беше безпомощна птица, уловена от божествен орел, ненадейно спуснал се от небесата. Устните ù, леко отворени, омагьосваха с аления си свят и не оставяха никаква надежда за клетника да се спаси от тази невидима мрежа,  в която се оплиташе.

 Роклята ù, тъмносиня и елегантна, падаше по тялото ù все едно беше планинска река, която блестеше мълчаливо, отразявайки ведрите лъчи на усмихнатото слънце.

„Усмивката ù...”, спомняше си Алберт с едва сдържана тъга. Усмивката ù беше последният изстрел, който рани смъртоносно сърцето му. И изведнъж престана да чува думите на своя събеседник, който продължаваше да обсъжда политиката на Дьо Гол и целия онзи хаос последвал Евианското споразумение. Гласът на Луи Аржан не достигаше до ушите му, внезапно отблъснат от зародилия се вихър от пролетни чувства.

 Клодет напомняше роза. Като онези, които растяха в двора на бащината къща в Монпелие. Най-прекрасните рожби на земята, които радваха детските очи всеки път, когато Алберт минеше през тясната каменна алея рано сутрин, преди слънцето да е надникнало над стръмния покрив на малката сладкарница.

 Носът му се насочи към нея, за да подуши аромата на тяло ù, който бе пленил вече мъжа, седнал насреща. Хладно морско ухание влетя през ноздрите му, достигайки до най-замаяните кътчета на неговото съзнание.

 „Какъв чудесен ден!”, помисли си Алберт, до като се наслаждаваше на опияняващия мирис. „Колко безгрижно пеят птиците!”

 Сладкопойното чуруликане, което бе влетяло в главата му, можеше да бъде единствено тихия повей на нежните страсти, въвлекли го в този момент в една игра, която всеки млад творец като него трябваше да играе, за да усети истинската значимост на сърцето.

 А сърцето, сега, биеше тъй припряно в гърдите му, изсмуквайки и малкото задържан въздух в него, изтекъл с немия стон на изненада. 

 Алберт пое подадената му от Жан Пиер кърпа и избърса лицето си. Кимна благодарствено към Луи Аржан, който предвидливо бе помолил съдържателя за тази услуга и поднесе чашата с тъмночервено вино към устата си. Очите му отново се прокраднаха към онзи ангел, чиито криле бяха скрити най-вероятно под нежната, бяла кожа, подаваща се там, където роклята свършваше.

 Тя го погледна. Само веднъж. Само за миг. Но това беше достатъчно. Сърцето на клетия мъж се раздели завинаги със своята безценна свобода, поробено от красотата на това цвете.

Тъмните ù очи преминаха през душата му като тих повей, който обхожда златните класове на нивата, отнасяйки я със себе си към своята собствена. Огнената страст изригна като фонтан от звезди, пропъждайки разума от олекналата, зашеметена глава на Алберт. Той забрави къде се намира, изгубен в дебрите на двете бездънни езера, който го зовяха.

 Чашата иззвънтя върху стъклото на масата и той се надигна от мястото си, решен да сподели чувствата си.

 

 Сега, когато седеше на сивата пейка, това му изглеждаше толкова далечно, сякаш бе спомен от някакъв красив, отдавнашен сън, връхлетял го по средата на нощта, когато биеха най-силно камбаните на катедралата Saint Jean.

 Но дори този сън беше свършил, оставяйки Алберт да слуша шепнещия монолог на вятъра, който неусетно бе променил посоката си.

Книгата легна в скута му, върху която се облегнаха белите, духовно заоблени ръце, а той самия изпъна гръб назад, уморен от това лежерно състояние. Искаше му се отново да усети сърцето си да препуска в несекващите, изпълнени с въздух гърди, както преди време; да зове безспирно името ù, до като не се затворят сънено очите му рано сутринта; да се разхождат заедно в центъра на Лион, където гълъбите танцуваха безгрижно по големия площад, уловени за ръце, загледани един в другиго, без да обръщат внимание на хората, с които се разминаваха, откъснати от околния свят, изгубени в дебрите на едемската любов.

 Искаше отново онази любов. Искаше да държи ръцете й, да си мисли за нея с потекли по бузите сълзи.

 Сълзи на щастието.

 Беше забравил какво е радостта. Беше забравил много неща…

 Често се хващаше как гледа блуждаейки между пейзажите на илюзията, които изникваха в главата му всеки път, когато се върнеше назад.  Погледът му кръстосваше тези безжизнени простори, търсейки нейните очи.

 Така и не ги намираше.

 Алберт се надигна от пейката, прибра книгата в джоба си и пое бавно надолу към морето от къщи. Сърцето го зовеше да направи това, което не бе правил от Онзи ден. Сякаш някакъв страх се бе загнездил в него, страх от отчаяние, който плетеше здрави нишки в съзнанието му, спускайки сянка върху онези красиви спомени.

 „Защото останаха само те. Само спомените…”, често си повтаряше той на ум, при което въздъхваше с насълзени очи и обръщаше на следващата страница на книгата.

 Беше започнало да се свечерява. Плътните сенки на покривите падаха по дължината на улицата, пълзейки бавно към насрещния тротоар, по който вървеше Алберт. 

 „Аз съм сянка.”, помисли си той, докато гледаше унесено към последните слънчеви лъчи, прокрадващи се между къщите. „Сянка, която постепенно ще изчезне, разтапяйки се в собствения си мрак.”

 Един лъч докосна лицето му и Алберт присви очи, свеждайки глава. Слънцето бе потъмняло заедно с неговата душа. Денят се бе превърнал в един сив сумрак, прелюдия към вечността на небитието.

 „Ето я.”

 Достигна познатата улица.  От двете ù страни се издигаха дву- и триетажни къщи, пред всяка от които имаше по един красиво изработен бароков фенер, с огради, боядисани в тъмнозелено или бяло, окичени с пълзящи хортензии и бръшляни.

 Вече не изглеждаха толкова приветливо, както преди. Нямаше я тази празничност, тази тържественост, която радваше очите му всеки път, когато минаваше по улицата. И къщите, както всичко останало, беше в един тон с душата на Алберт.

 Спря се за момент пред един фенер, боядисан в тъмночервено, висящ на дълга метална основа, подаваща се от камъните над вратата на една от къщите.

„Тук я целунах за първи път…”

 Картината сама изскочи в главата му. Вечерта, когато се връщаха от онзи ресторант, който все подминаваше преди да заведе Клодет, близо до катедралата, с изглед към Сона и лионската базилика. Тя го държеше под ръка, леко залитайки, замаяна от алкохола, с който поляха рождения ден на Фредерик Мистрал, любимеца на Клодет. Спряха именно под този фенер, който осветяваше тротоара в кръг, голям колкото за двама им. Беше докоснала с ръка бузата му, приближавайки устни до неговите, с искрящи очи и топъл дъх, носещ аромата на ягодов ликьор.  Остана така, на един трепет от него, леко усмихната, оставяйки последното движение за Алберт. Той се наведе към нея, прокарвайки длани по шията нагоре към прелестното й лице.

 Застана пред двуетажната къща като безмълвен, черен гарван, кацнал на студената надгробна плоча и погледна тъмните прозорци, които оставаха пусти за взора му.

 Там нямаше никого.

 Доближи се до потъналата в сенки порта и дъхът му секна, когато  видя черната лента, оставена да виси от тънката каменна арка.

 „Клодет…”

 Бяха изминали седем месеца от погребението, този печален последен път, когато я зърна. От тогава не спираше да зове нейното име.

 Протегна ръка и докосна лентата, която се уви около китката му  го последва. Коприната беше студена. За миг си помисли, че долавя аромата ù, нейния аромат, който може би идваше от това парче плат. Или си въобразяваше…

 Видя двете дървета, които се издигаха в двора. От тях падаха безшумно листа. Алберт прибра лентата в джоба при книгата и затвори за миг очи, опитвайки да си представи отново онзи първи ден.

 Слънцето беше изчезнало зад хоризонта, оставяйки Лион в прегръдката на нощта. Задуха хладен вятър, който развя шлифера на Алберт и това го върна обратно към реалността. Той се обърна безмълвно и пое обратно по улицата. Наоколо нямаше никого. 

Искаше отново да се върне в парка, на онзи хълм. От там небето му изглеждаше по-близо. Това му даваше надежда.

Стъпките му не издаваха никакъв звук, докато крачеше нагоре по тясната алея. Само вятъра тихо пееше своят монотонен шансон, който замираше безславно из улиците на заспиващия град.

 Между Алберт и Клодет стоеше смъртта, която ги бе разделила завинаги. Сега двамата живееха в различни светове, с различни хора, седейки на различни пейки, в различни паркове…

 Тя се появи на погребението облечена в черно, сама, заставайки до Луи Аржан, който бе стоял до Алберт през последната му нощ. В дясната си ръка, облечена в копринена ръкавица, Клодет носеше червена роза. Постави я върху ковчега му и сведе насълзени очи към капака, под който лежеше студеното тяло. Алберт видя скръбта, която помрачаваше божествените ù черти и съжали. Съжали, че беше свършил по този начин с живота си. Толкова рано, без да улови поне още веднъж ръката ù.

 Клодет си тръгна първа, оставяйки го сам със смъртта.

 Повече не я видя.

 Вече седем месеца той бродеше безцелно из пустите улици, обгърнат от нестихваща мъка. Един призрак, пленник на любовта, за който Рая оставаше далеч, окован от собственото си страдание.

 Алберт седна на олющената пейка и извади книгата от джоба си. С нея излезе и черната лента, която той внимателно постави до себе си.

 „Докъде бях стигнал?”, попита сам себе си той и запрелиства страниците. Тук, на хълма, вятърът бе утихнал.

 

************************************************************************

© Аспарух Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви!
  • Близко ми е словото ти, мечтателно-поетичен език, дълбоки сравнения, силна образност...Майсторството на автора личи, когато читателят вижда ясно картините, сякаш филмова лента, при прочита...
    Видях ги.Стоях на съседната пейка. И не е ли по-силно чувството, което остава, дори и пред свършека...
    Пиши, имаш я дарбата!
Предложения
: ??:??