22.01.2011 г., 1:05 ч.

Спомените не чакат покана 

  Проза » Разкази
1375 0 7
37 мин за четене

 

           СПОМЕНИТЕ НЕ ЧАКАТ ПОКАНА

 

             Докато преглеждаше документите и пощата, адресирана до него,  които секретарката беше оставила на бюрото му преди неговото пристигане в офиса, тя влезе в  кабинета му и попита:

„Вече съм заредила еспресо машината. Ще изпиете ли обичайното си сутрешно кафе?”

„Да и то с удоволствие.”, отговори той и продължи работата си.

След минути на бюрото вече бе сервирано малка чашка с ароматно еспресо кафе, а в чинийката освен лъжичката имаше и задължителната кутийка със сметана и опаковка кафява захар. Преди да напусне кабинета секретарката докладва:

„Току що се обади господин Нел от „Кюне унд Нагел”, Мюнхен и помоли ако имате възможност да ви посети в удобно за вас време днес след обяд. Каза че става въпрос за интересни превози от Германия до Табриз и че било необходимо да се реагира колкото може по-бързо.”

„Обадете му се веднага и потвърдете среща за три часа. И още нещо - утре заминавам за България. Ще се върна в сряда. Моля да подготвите въпросите, които спешно трябва да се решат, а ако междувременно възникне нещо непредвидено докато ме няма, знаете как да се свържете с мен.”

„Ясно. Но  мога ли преди това да ви попитам с какво ще пътувате. Ако е със самолет трябва още сега да  направя резервация.”

„Не ще пътувам с кола.”

„Така си и мислех, но за всеки случай трябваше да попитам. До  петнайсет минути ще съм готова.”, отговори секретарката и излезе от кабинета му.

Започваше още един обикновен работен ден.

 

Срещата, за която трябваше да отиде в София беше за десет часа в понеделник, но беше решил преди това да отиде да види родителите си и да им погостува до неделя вечер. Обади им се по телефона и им каза да го чакат за вечеря в петък, но да не се притесняват ако закъснее.

На другия ден тръгна много рано  – все пак разстоянието от Регенсбург до София е 1500 км., към които трябваше да  добави и 200 – те км. до родното му село.

Разстоянието, макар и немалко, не го притесняваше – вече имаше зад гърба си милиони пропътувани километри къде ли не в Европа, Азия и Африка, при какви ли не пътни и атмосферни условия и то с най- различни леки и тежки автомобили. Освен това щеше да пътува с нова кола - последен модел „Сенатор”. Шофирането на  тази мощна, сигурна и изключително комфортна кола, освен че не беше уморително,  му доставяше истинско  удоволствие.

Премина бързо и без проблеми Австрия и Унгария. Естествено, на югославския граничен пункт Хоргош при Суботица се позабави, но не поради някакъв строг граничен или митнически контрол, а защото не можеше да откаже любезната покана на  двама свои дългогодишни приятели -  полицай и митничар, за обяд в добре известната му кафана, прочута със своите специалитети.

Посрещна ги лично собственика и след неизбежните поздрави, единствения въпрос, който зададе не беше какво ще обядват, а за колко души трябва да се сервира, след което ги отведе в отделно от общия салон помещение. Яденето наистина беше фантастично, но този път изпиха само по една бира – те бяха на служба, а той трябваше да шьофира още 800 км. На тръгване даже и не направи опит да участва в плащане на сметката, защото знаеше, че това само ще ги огорчи.  Но всеки от тях получи плик в който имаше по стек „Църни Давидов”, бутилка уиски и шоколади за децата – беше ги купил от фришопа, преди да тръгнат за заведението и разбира се,  фирмени подаръци.

Когато навлезе в Белград много му се искаше да се обади на своя верен приятел Александър Вукобратович, но това значеше да продължи на другия ден и затова реши да го направи на връщане. На пункта след Белград, на който се плаща таксата за аутобана един капитан от полицията го попита:

„Извините, каква е ваша дестинация?”

„София. Зашто питате?”

„Зашто е мой тата тежко болестен и я мора хитно доставити лекове, кои сам купио в Београд. Зато и мое питанье, йел могу путовати с вама до Ниш?”

 „Нема проблема. Извольте.”

Полицаят се качи в колата и веднага потеглиха. Мощната машина залепи гърбовете им към седалките и за секунди вече се движеха със сто и двайсет километра - разрешената максимална скорост. Полицаят погледна километража и попита:

„Видим  на брзомер да пише двеста и черийсет. Йел стварно ова хала може достичи таква брзина?”

„Може, али мене се не свиди плачати велики казни, а и ви сте полицаяц.”

„О, то ли е бил проблем?, каза развеселен полицаят, свали фуражката си и заедно със стоп палката я сложи на арматурното табло, след което добави: „Сад може  возите како се вам свиже.”

„Да, али що се би десао ако се яви трафик полиция?”

„Ништо. За то се ви не бригайте. То е моя ствар.”

Така до разклона за Ниш средната скорост с която се движеха беше около двеста километра в час. На два пъти от пътната полиция им направиха знак да спрат, но неговият спътник сваляше стъклото и размахваше отдалеч стоп палката, при което колегите му веднага им правеха знак да продължат без да спират.

На изходния пункт на магистралата капитанът каза, че той е до тук и няма нужда да го кара до Ниш, тъй като без проблем може да се прибере вкъщи с някоя от служебните коли на колегите си. Благодари му сърдечно, даде му своята визитка и добави, че ако се яви някакъв проблем по пътя обезателно трябва да му де обади. Също както и с един друг капитан от Велика Плана, с когото след време станаха приятели.

От границата се обади на родителите си, че след два часа ще бъде при тях и без да спира в София продължи към родното си село.

Когато влезе в къщата, двете долепени една до друга маси вече бяха отрупани с какво ли не, а около тях бяха насядали техни близки, но само мъже. Майка му не беше пропуснала да се похвали,  че синът й пристига тази вечер. Истинско тържество.

Освен честите наздравици и обилната вечеря, както обикновено се получаваше при тези срещи, той беше засипан с въпроси от различно естество – какви са хората „там”, как живеят, какви са им къщите, пътищата, какво се произвежда, как се обработва земята, какви доходи получават, купища въпроси свързани с политиката и т.н. и т.н.

Навремето баща му беше  награден с екскурзия за две седмици до ГДР. За това пътуване той можеше да разказва с часове, но сега те искаха да чуят от „извора” каква е реалната действителност оттатък „желязната завеса”, в този вече „загнил и обречен”  капитализъм, както непрестанно се пишеше и говореше в България.

Това не му се случваше за първи път – винаги когато имаше възможност да се отбие в родното си село у тях пристигаха много хора, но въпросите си оставаха почти едни и същи, само дето веднъж се отнасяха за Африка, друг път за Азия или Европа и винаги молеха да им покаже снимки. Затова и сега беше донесъл голям плик с фотографии, които като на конвейер се подаваха от ръка на ръка, придружено с възклицания, цъкане с език и разбира се, с допълнителни въпроси.

Отговаряше кратко, на достъпен за тях език,  без да се отклонява от истината, но лавината от въпроси продължаваше.

Майка му неколкократно напомни, че синът й трябва  да си почине след този толкова дълъг път, а разговорите могат да продължат и друг път. Те се съгласяваха с нея, но настроението, не на последно място и от поетия алкохол, беше приповдигнато и винаги се намираше нов  „изключително важен” въпрос, който непременно трябваше да се изясни и то точно тази вечер. „Гостите” си тръгнаха към два часа след полунощ, като не забравиха да си разпределят снимките с уговорката, че ще си ги разменят.

„Прощавай, че толкова късно приключи тази вечеря, но ако не бяхме ги поканили щяха да се обидят, както ще направят тези, които не бяха тук. Хората просто искат да знаят какво става по света и то не само от нашите вестници, радио, телевизия, събрания и непроверени слухове.”, каза баща му, докато майка му беше отишла в другата стая да приготви леглото му.

„Не се безпокой, разбирам ги много добре и даже ми е приятно, че имах възможност да си поговоря с тях.”

„Добре, сега отивай да си лягаш и не бързай да ставаш рано. Нямаме спешна работа, затова се наспи хубаво!”

 

Заспа преди главата му да докосне възглавницата. Спа непробудно до девет и половина без да сънува каквото и да било. Още преди да  влезе в кухнята  усети приятната миризма на любимите си мекици – при тях майка му нямаше равна на себе си. Веднага се изми и седна на масата – бръсненето остави за после, тъй като мекиците имаха абсолютен приоритет.

По време на закуската, а и след това вече имаха възможност да си поговорят спокойно. Разбира се, първите им въпроси бяха свързани с детето. Обясни им, че внукът им расте с дни, че е здрав и няма никакви проблеми нито с немските си другарчета, нито с училище. Дори им каза, че е най-добър в неговия клас по немски език. Реши да се пошегува и допълни:

„Единствените му проблеми са свързани с часовете по математика.”

„Не може да бъде!”, учуди се искрено баща му. „Че детето едва ли не още щом проговори можеше...”, но той го прекъсна.

„Знам какво ще кажеш, но основният виновник за тези проблеми си точно ти.”

„Как така аз? Какво е станало?”

„Стана това, че той не присъства на уроците по математика.”

„Защо?”, разтревожена попита майка му.

„Защо ли? Ами например в Германия в първи клас през първия срок се учи броене, събиране и изваждане и то само до двайсет, през втория срок стигат едва до 100. От умножение и деление няма и помен. А Ицето нямаше и пет години, когато дядо му го научи на цялата таблица за умножение. Е, какво да прави детето докато другите смятат колко е две и две и то като си превиват пръстчетата. Истинска скука – просто се чуди какво да прави. Веднага казва отговорите или се занимава с нещо странично, което пък разконцентрира останалите. Затова се разбрахме с директора по време на уроците по математика или да е навън или да посещава по-горните класове. В момента е изпорешил всички задачи от учебниците на поне три класа напред. Ако не беше дядо му, нямаше да го гонят от часовете по математика.”

„А, това ли било. Аз пък...”, опита се да каже нещо баща му но не довърши – явно му стана много приятно, но тази дребна подробност го беше развълнувала толкова, че не можа да продължи. След няколко секунди каза: „Браво на него! А палав ли е?”  

„Още не ме е достигнал, но се надявам скоро  и това да стане.”

„По-добре палав и умен, отколкото хрисим и глупав.”, заключи баща му.

„А как се оправяте двамата с него. Сигурно ви е много тежко?”, приглушено попита майка му и посегна със забрадката към очите си.

Знаеше, че този въпрос е неизбежен и се опита да отговори колкото може по-спокойно:

„Когато останахме сами беше...”, но не довърши. Пое дълбоко въздух и добави: „Но сега при нас е баба му Нели. Нямате си представа колко много се обичат и тя прави всичко възможно за него – моментално изпълнява всяко негово желание. Самата тя най-откровено ми е казвала, че го обича повече от родния си внук, който всъщност е отгледан от другата му баба. Може би и затова обичта й към Ицето е истинска и всеотдайна.”

Настъпи пълно мълчание. Майка му отново пребърса очите си със забрадката, а сложените на масата ръце на баща му изпукаха, стискайки плота на масата. Синът отново пое дълбоко въздух и ставайки от масата, спокойно попита баща си:

„Какво ще кажеш да се поразходим из къра? Ще минем да пийнем вода от твоята чешма, ще пообиколим насам-натам, ще отидем до лозето... А след обяд аз сам ще отида до Марица.”

„Ами... да тръгваме, но това доста ще ни забави.”, отговори баща му.

„Няма да ни забави, защото ще отидем с колата. Нали е сухо и няма да затънем?”

„Абе, сухо е, но това са кърски пътища, а не немски магистрали.”, отговори баща му и се отправи към вратата.

 

Още с излизането от селото детските спомени започнаха да извират на талази от паметта му. Беше израснал през най-бедните години – по време на войната и поголовната мизерия след нея. Въпреки всичко, детството му по своему беше щастливо и дори да беше възможно, той никога не би го заменил с това на някое богаташко дете.

Обикаляха из кърищата, припомняха си различни случки, имена на местности, кладенци, уточняваха местата където са били нивите им преди създаването на ТКЗТ-то, къде е имало дърво и какво е било то и какво ли още не.

Още отдалече позна тяхното лозе. Не толкова защото знаеше къде се намира, а по неговия образцов вид. Имаше чувството, че се намира в някое от лозетата, накацали по брега на река Мозел в Германия. Всичко подрязано, изпънато, почистено, идеална геометрия – просто замръзнало военно поделение, очакващо започването на тържествен парад. Не се въздържа и сподели възхищението с баща си, който, силно поласкан от думите му, разказа интересна случка.

Ходил да подрязва лозето, но когато се прибрал вкъщи разбрал, че любимата му „немска” лозарска ножица я няма, което силно го натъжило. Това беше едно от няколкото неща, които бе поискал през многото години, които беше прекарал в чужбина, независимо че при всяко идване синът му непрекъснато го молеше да каже от какво има нужда. На тези въпроси отговорът на бащата беше винаги един и същ: „Благодаря ти сине, но нищо не ни трябва, имаме си всичко. За нас е важно вие да сте добре и когато имате възможност да минавате през село да се видим.” На другия ден един човек дошъл у тях и му подал ножицата с думите: „Намерих я на пътя за лозята. Дълго се чудих чия ли е , но накрая реших, че тази прекрасна ножица може да е само твоя и затова ти я връщам.”

            „Така е, сине. Ние може да не сме богати, но не лъжем и не крадем. Живеем от собствения си труд, уважаваме се и си помагаме един друг според възможностите си.”, заключи баща му.

„Ех да бяха всички хора като вас! Светът щеше да е съвсем друг, но... не са.”

„Прав си, не са. И както е тръгнало, хората ще стават все по-лоши. Едни от алчност за пари и власт, други от завист, а трети по принуда.

 

Върнаха се след два часа. Виждайки ведрите им лица, майка му въздъхна с облекчение и веднага се зае със сервирането на обяда. Докато подреждаше масата с любимите му ястия тя изброи имената на хората, които идвали да питат кога могат да видят „гостенина”, а някои от тях просто „наредили”, че вечерта ще го чакат в кръчмата.

Когото  приключиха с обяда той каза че ще отиде да се поразходи покрай Марица.

„Ако тръгнеш с колата, най добре е да я оставиш до спирката и след това да продължиш пеша защото там може да има още неизсъхнали участъци и да затънеш.”, посъветва го баща чу.

„А какво да кажем на тези, които искат да те видят?”, попита майка му.

„Среща в кръчмата в осем часа.”, отговори делово той и изпратен до улицата от двамата се качи на колата.

 

След минути пристигна до спирката, която беше накрая на селото. Паркира встрани от пътя и излезе от колата. На футболното игрище пет шест малчугани между осем и десет години водеха ожесточен футболен двубой на малки вратички, определени от свалените им якета. Играеха с истинска футболна топка, а не с парцалена или направена от косми топка, както по време на неговото детство. Щом видяха колата, децата моментално прекъснаха играта и тичешком пристигаха при нея. Както и очакваше, те започнаха за задават обичайните въпроси относно марката, модела, мощността и разбира се, „най-важното”, каква е максималната й скорост.

„Чичо, може ли да ни покажеш мотора?”, попита най-голямото от тях.

„Разбира се.”, отговори той и вдигна предния капак.

„Лелее, тоя мотор е два пъти по-голям от мотора на нашата жигула, изкоментира едно от децата.

„А може ли да погледнем вътре?”, попита друго.

„Може и да седнете вътре, но първо ще си почистите обувките в тревата.”

Децата усърдно си почистиха обувките и като рояк накацаха по седалките. Отново възклицания и „уточняващи” въпроси.

„Чичо, не може ли да ни повозиш малко?”, попита най-малкият.

„Може, но вашите трябва да разрешат.”

„Ще разрешат, ще разрешат. Как няма да разрешат.”, зарадвано се развикаха децата.

„Да, но да минем и през площада, та всички да ни видят.”, даде своето допълнение „малкият”.

„Кой от вас живее най-близко?

„Аз. Ето онази къща е нашата.”, отговори едно от тях, сочейки с пръст една от къщите.

„Има ли някой у вас?”

„Майка ми и баба ми са си вкъщи.”

„Добре. Вземете си дрехите и топката и в колата. Четирима да седнат отзад, а двама отпред.”, съгласи се той, влизайки в колата.

Пристигнаха пред къщата и той каза на детето да извика майка си, при което то изхвръкна като куршум от колата. След минута от вратата излезе млада жена на около трийсет години.

„Прощавайте, че ви разкарвам, но тези юнаци искат да ги повозя, а без разрешение на родителите им  не искам да го правя. Казвам се...”, но тя го прекъсна:

„Аз ви познавам от дете, а и от мъжа си и баща ми съм чувала много неща за вас.”, каза тя като обясни кой е баща   ѝ, когото той наистина познаваше добре.

„Значи всичко е наред. Имаш ли нещо против да ги поразходя до града.”

„До града! Аз разбрах, че става въпрос само за едно кръгче.”

„До града, до града!”, развикаха се децата и послъгвайки добавиха:”Така се разбрахме.”

„Боже мой! Абре вие акъл имате ли да тръгнете за града като циганчета. Бегом в къщи да се измиете и преоблечете!”, развеселена отговори жената.

След секунди от децата не остана и помен, а жената добави:

„Но заповядайте вкъщи. Докато тези калпазини ги приведат в приличен вид поне ще имате време да изпиете едно кафе.”

Не искаше да откаже, защото това можеше да се изтълкува погрешно и прие поканата. На пътната врата вече беше излязла свекърва й, която щом го видя, непринудено възкликна:

„Ама това наистина ли си ти. Боже, какъв мъж си станал. Помниш ли, че навремето ти ни прави електрическата инсталация? И до сега не сме имали никакъв проблем с нея.”, започна да нарежда тя, но после бързо добави. „Хайде сега влизай да си поговорим спокойно.”

„Няма време за приказки. Ние тръгваме на екскурзия.”, почти извика детето, разтревожено от мисълта, че може да се отплеснем в  „напълно излишни”, според него, спомени, което като нищо може да провали разходката и затова веднага нареди:”Ти мамо, ми приготви най-хубавите дрехи, защото не мога да отида в града като циганче”, използвайки мъдро израза на майка си.

Докато изпие кафето, орлякът вече се беше настанил в колата и с нетърпение очакваше тръгването. Набързо ги опакова с коланите и „най-после” потеглиха. Пред вратите на къщите бяха излезли майки и баби, които приветливо махаха на преминаващата покрай тях кола.

„Чичо, може ли да отворим прозорците, докато се движим през селото. Иначе хората може и да не ни познаят.”, обади се някой отзад.

Навън беше топло, нямаше вятър, а и скоростта беше малка. Затова той спусна стъклата на вратите, нещо, което отново предизвика възхищението на децата, още повече, че за пръв път виждаха стъкла, които се движат сами.

Преминаха бавно през селото, при което децата не преставаха да викат, когато видеха някого, когото познават.

На края на селото вдигна стъклата на прозорците и увеличи скоростта.

„Ама ние наистина ли  се движим с осемдесет километра?, попита детето до него.

„Да, толкова е разрешената скорост.”

„А не може ли да вдигнеш над сто?”

„Може и над двеста, но не бива.”

„Не може ли поне за мъничко?”, започнаха да се молят децата.

Пътят беше сух и асфалтиран миналата година, нямаше нито движение, нито опасни завои, колата беше нова, стабилна и сигурна. Много добре разбираше желанието им да полетят с висока скорост. Знаеше го от себе си, от сина си, дори и от възрастните, но все пак  отговорността беше много голяма. От друга страна сърце не му даваше да ги лиши от подобно преживяване. Накрая взе компромисно решение. Когато навлязоха в най-добрия и прав участък, натисна педала на газта и колата наистина полетя достигайки за секунди 180км./час.

„Летим! Летим! Летим!”, закрещяха изпадналите във възторг деца.

След това плавно намали скоростта на осемдесет, а когато навлязоха в града на петдесет, но децата продължаваха шумно да коментират преживяното. Знаеше много добре, че е излишно да иска да не казват на никого с каква скорост са се движили. Даже и триста пъти да му се бяха заклели, че и дума няма да обелят, беше сигурен, че никое от тях не би могло да устои на изкушението да се похвали с преживяното. От друга страна беше наясно,  че ако бащите им бяха на тяхно место, те пък непременно щяха да искат да „полетят” с 240 км./час, колкото беше изписано на километража, но това щеше да е друго, в смисъл че става въпрос за мъже, а не за деца.

Направиха обиколка из града, разбира се, при спуснати стъкла на вратите, след което спряха пред най-добрата сладкарница.

„Момчета, какво ще кажете да хапнем нещо сладко, после  сладолед и да пийнем по един сок.”

Децата се спогледаха сконфузено и накрая едно от тях каза:

„Чичо, ама ние нямаме пари.”

„Тогава имам предложение. Ако го приемате, влизаме веднага и всеки си поръча каквото и колкото поиска. Сметката сега ще платя аз, а когато вие пораснете и започнете да печелите пари, тогава пък вие ще ме почерпите. Съгласни ли сте?”

„Съгласни сме.”, хорово отговориха децата.

В сладкарницата имаше само двама души, които вече бяха се отправили към вратата. Сервитьорката, силно  зарадвана от пристигналата тайфа клиенти, ги посрещна много приветливо.

„Мога ли с нещо да помогна на тези елегантни младежи?”, пошегува се тя.

„Можете и то много. Първо да съединим две маси, защото ние никога не се делим, второ, да ни покажете най-доброто, което имате и трето моята лична благодарност, че и аз бях включен в графата „младежи”, отвърна той.

„Та вие сте си младеж и без друго.”, с чаровна усмивка отговори красивата сервитьорка – явно беше на „ти” с изискания хумор, след което вече сериозно добави:

„Вместо да ви изреждам това, което предлагаме, най-добре е да отидете при хладилната витрина и всеки да си избере, това, което му харесва.”

Така и направиха. Децата си поръчаха разни неща, преди всичко въз основа на външният им вид, защото имаше и сладкиши, които не им говореха нищо. След като приключиха с поръчките на сладките, сладоледа и соковете, те с достойнство се настаниха на двете съединени маси.

Докато сервираше, закачливата девойка не пропусна случая отново до се пошегува:

„Ама вие говорите много правилен български. Къде сте го учили?”

„Ами, че ние сме си българчета.”, отговори едното от тях, а друго добави:

„Лельо, ние дойдохме ей с онази кола.”

„Затова и питам, защото видях, че колата е с немски номера.”

„Номерата й може и да са немски, но тя си е българска.”, философски приключи „дискусията” най-големия от тях.

Децата бяха истински щастливи, още повече, че вече бяха забелязали тайфата от „градски деца”, която се бе скупчила пред „тяхната кола” и оживено дискутираха.

Той също беше щастлив. Не беше направил нищо особено – просто обичаше децата. Дори с умиление си спомни как навремето най- желаното им лакомство  беше марципана. Е, бяха опитвали и по парченце истински шоколад, какъвто понякога, още по-рано, им даваха разквартируваните в селото немски войници. Макар и за миг, отново му се стори, че в момента и той е дете и очите му овлажняха.

На връщане въпреки настойчивите молби на спътниците си, скоростта не надвиши осемдесет.

Дори много  години след тази „екскурзия”,   винаги когато посещаваше селото да види родителите си, а по-късно да поднесе цветя на гроба им, винаги се намираше някой млад мъж, който да му каже:

„Помниш ли как преди много време ни вози до града? Беше страхотно. Благодаря ти още веднъж.”

 

Когато върна децата в селото, вече беше късно за дълга разходка по брега на Марица. Отказа любезно поканите на родителите им да „пийнат по нещо”, паркира  колата до спирката и отиде да се поразходи  оттатък ж.п. линията. Вървеше бавно и оглеждаше внимателно местността, като я сравняваше с това, което помнеше от детските си години.

Внезапно усети, че го обзема някаква неочаквана тъга. Нямаше я гората покрай линията, нямаше я и тази срещу спирката, нямаше ги вековните дъбове разпръснати по поляните, нямаше кокичета и минзухари, а детството отдавна и безвъзвратно си бе отишло. Чувстваше се като дете, на което някой нарочно и безсърдечно е счупил  любимите му играчки, без то самото да има каквато и да било вина. Крачките му ставаха все по-бавни, огорчението му нарастваше, а мислите му потъваха в детството.

Спомняше си как децата, макар и все още невръстни, имаха реална и непосредствена представа за изнурителния селски труд - от много малки те бяха трудово възпитани и под една или друга форма,  бяха свикнали  активно да помагат на родителите си. С пренебрежително малки изключения, независимо от неизбежните детски игри и лудории, те не приемаха труда като някакво унизително наказание, а просто като неизбежно задължение, без което не може.

Що се отнася до ученето, там вече имаше най-различни мнения, както сред самите ученици, така и сред техните родители. Всеки се справяше доколкото може и разбира се, доколкото иска.

По отношение на дисциплината обаче нямаше компромиси. В училището беше въведен полуказармен ред. Когато методите на обяснения и убеждения не помагаха, без каквито и да било колебания се прилагаха и силови методи, както от страна на учителите, така и от самите родители. Тогава нямаше нароилите се в последно време комитети за защита на детето, но нямаше и неизвинени отсъствия, непристойно държание, разюздани купони, сексуални оргии, изнасилвания, още по-малко каквито и да било посегателства върху деца.

Е, тогава ги  нямаше и сегашните безбройни по вид и количество масмедии, които сега денонощно ги заливат с какви ли не пошлости, насилия от всякакъв род, ганстерски филми изпълнени с вледеняващи жестокости, нямаше ги сегашните убийства,  кражби, катастрофи, нямаше  помен от каквито и да било наркотици. Образно казано, налице беше една стерилна обстановка, предпазваща хората от неморални зарази и избухване на негативни инстинкти. Но... това вече беше минало, което няма никакви шансове да възкръсне.

 

И както нерядко се случваше когато „разговаряше със спомените си” и този път внезапно пред него застана спомен, който просто помете другите и  го върна във времето, когато...

 

Прогимназията приличаше на разбунен пчелен кошер. Причината за тази необикновена възбуда, обхванала всички ученици и учители, беше предстоящата пионерска среща с учениците и учителите от прогимназията на съседния град, на която те щяха да бъдат домакини.

След последните наставления, предвождани от своите учители, учениците под строй и песни се отправиха към малката ж.р. спирка накрая на селото. Липсваше само барабана – единствения музикален инструмент на училището, но... все пак това не беше парад.

Наредени в кордон по перона, ученици и учители нетърпеливо гледаха на запад, откъдето трябваше да пристигне влакът с очакваните гости. Забелязаха го поне на километър от спирката. Силно обезпокоен кантонерът непрекъснато предупреждаваше деца и учители да се отдръпнат от края на перона страхувайки се, че мощната въздушна струя може да засмуче някой от тях.

Влакът беше посрещнат с радостни викове, а веднага след спирането му, от него като от мравуняк на перона наскачаха „гостите”. Церемонията по посрещането беше кратка, но сърдечна. Директорът на местната прогимназия Хаджиколев с няколко, явно, предварително подготвени изречения поздрави с  „Добре дошли” своите колеги и учениците от градската прогимназия. След задължителното в такива случаи слово на неговия колега, деца и учители пресякоха линията за да отидат на отсрещната огромна поляна, където трябваше да се проведат планираната „литературно-музикална програма”, спортни състезания и т.н.

Започването на предварително съгласуваната програма, въпреки усилията на учителите,  се забави. Беше ранна пролет, денят слънчев и топъл, пълно безветрие. Сякаш някакъв неземен художник беше забравил своята вълшебна картина точно тук. Цялата поляна, както и съседната нискостеблена гора просто искряха от най-разнообразни цветове. Прекрасният зелен цвят на тревата се допълваше от нежните и кристално чисти цветове на кокичета, минзухари, синчец – истинска феерия. „Гостите”, особено момичетата, просто пощуряха. Изумлението и радостта им от това, което виждаха бяха неописуеми - за пръв път виждаха такова вълшебство. Само за минути, всяко дете вече беше набрало по голям букет от тези, зашеметили ги с красотата си цветя.

След многократни напомняния и „заповеди” предвидената смесена литературно-музикална програма започна. Хорови и индивидуални песни, рецитали, смешки, хора – гостите бяха пристигнали с акордеон, на който свиреше и то много добре, едно от „гражданчетата”.

 

Най-голямо впечатление му направи дуета на две момичета, които съпроводени от акопанимента на акордеониста, танцувайки изпяха:

„Капитан, капитан, улибнитес,

только смелым покоряются моря...”

През цялото време не откъсна поглед от едната от изпълнителките,  която го беше впечатлила още при слизането на „гостите” от влака - красиво стройно момиче, с големи прекрасни очи, които, както вече бе прочел някъде, сякаш бяха „бездънни езера”. Няколко пъти погледите им се срещнаха и той почувства, че с него става нещо, на което той не можеше, а и не искаше да се противопостави.

 

От този момент започна онази истинска, взаимна и всеотдайна любов, която нито времето, нито смазващата ги след много години мъка можа да изтрие. Тя си остана непокътната дори и когато четирийсет години по-късно притвори завинаги очите на жената, която беше обикнал още като невръстно момче. Именно тази любов беше основната опора, която му помагаше да се справи с критичните ситуации, в които нерядко попадаше, нещо, което продължи и след смъртта на жена му.

 

Вървеше бавно по същата тази поляна, но не беше сам. Плътно до него крачеха и спомените му за тази изключителна жена. Овлажнелите му очи се избистриха, погледът му се ободри и от него отново се излъчваше познатата решителност и непоколебимост.

Наближаваше залезът – предвестникът на любимата му тракийска нощ, свързана с толкова скъпи и незабравими спомени. Започна да диша леко и спокойно. С твърда крачка се отправи към колата - време беше да се прибере за вечеря, а след това да отиде в селската кръчма на обещаната среща със стари и верни приятели.

Една среща, която щеше да продължи до зазоряване. Неизменните и често повтаряни при подобни срещи спомени и лакърдии щяха да заемат централно място подкрепяни изобилно от питиета и мезета. След това, както преди години отново щяха да му дадат китара и този път той нямаше да откаже да я поеме. Старите любими песни щяха да закънтят както някога, но той нямаше да чувства неудобство или угризение. Щеше да го направи най-вече заради  починалата преди три години любима жена, защото нито можеше да забрави, нито да не уважи предсмъртното й желание.

Защото... тя отново щеше да бъде до него ... 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Христо Запрянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??