Споменът

Помниш ли първата си глътка въздух? Помниш ли, когато беше толкова безпомощен, че можеше единствено да плачеш? Помниш ли онази прегръдка, която накара всичко останало да изчезне? Помниш ли първите си крачки, първите си думи, моментът, в който се почувства сякаш можеш да покориш света? Помниш ли онази изгаряща любов, която поглъща всичко по пътя си? Помниш ли как беше готов на всичко, да преобърнеш живота си, да се бориш до последно, за да я запазиш? Помниш ли онази глътка въздух, която при раздялата ти се стори последна? Помниш ли, когато беше толкова безпомощен, че можеше единствено да викаш? Помниш ли онази прегръдка, която накара всичко останало да изчезне? Помниш ли, когато отново се изправи на крака и покори света? Помниш ли онази любов, за която си струва да преобърнеш живота си и да се бориш до последно? Помниш ли онова чувство на завършеност, как не беше нужно нищо друго, за пълно съвършенство?  Помниш ли хората, които идваха и си отиваха? Помниш ли хората, които през целия път останаха до теб?
 Помниш ли мен? Аз бях онази първа глътка въздух. Моите прегръдки ти даваха сила, когато беше слаб. Аз те вдигах на крака, когато имаше нужда. Аз ти помогнах да покориш света. Аз бях онази единствена любов. Аз бях до теб през целия път. Аз бях всичко, което те смазваше и изграждаше. Аз ще бъда и последната ти глътка въздух. За теб това е пълноценен живот, за мен не е нищо повече от работа. Аз съм само споменът.
В крайна сметка остават само спомените, сенки на съзнанието ти. Те са единственото, което никога няма да те изостави. Продължават да са там, когато се чувстваш напълно сам сред тълпата. Правят ти компания, когато си абсолютно самотен. Единственото, към което можеш да се върнеш в моменти на пълна уязвимост. Силуети в тъмнината...