3.06.2008 г., 21:01 ч.

Спускането 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1172 0 3
73 мин за четене
Сумракът се сгъстяваше бавно с всеки слънчев лъч, изгубил се зад билото на планината. Нощта предвещаваше да бъде тъмна и всяваща страх. Горските същества започваха да се готвят за музикално представление. Първи се обадиха щурците, след тях се чу бухането на бухал, а след миг и писъкът на неговата жертва. Часове преди залеза, в недрата на една от пещерите в планината, бе запален огън. Край него седяха петима младежи и весело разговаряха. Един от тях се бе изправил и им разказваше:
- Страшно беше… Стабилно се напих тогава, обаче Джил ме измъкна. Не я гледайте, че
изглежда толкова слаба и изнежена – тя ме подпря и измъкна от къщата! Вижте ме мене – пламъците огряваха точно разказвача, правейки високия широкоплещест младеж да изглежда още по-голям – колко съм голям, а тя ме подпираше! Жалко, че тя не дойде с нас… Карен, само ти се престраши от момичетата…
- Да, Джейсън, аз съм най-смела, май… - момичето се усмихна чаровно. - Много я обичаш, а? – в очите й се появиха весели искрици.
- Джил ли? Много! Тя е моята малка любима… Радващо момиче е тя.- на устните на Джейсън се появи лека усмивка и друг от приятелите му рече:
- Шон, Антъни, готови ли са въжетата за утре? Голяма мания ще е да се спуснем долу…
- Да, Пол, всичко е готово и проверено. Готови сме за утре. Майк кога ще идва да ни прибира със старата трошка? Ние добре се поразходихме до тук от онова градче там…не мога да се сетя за името му, а бракмата на Майк как ще се дотътри до тук?
- Е, Пол, тя когато трябва е издръжлива… поне се надявам…- русокосото момиче се усмихна, а в дълбоките й сини очи се отразяваха отблясъците на огъня.
- Аз не съм особено сигурен, до вчера му я поправяхме, нали Джейсън? Утре вечерта трябва да е тук. – Шон потупа по рамото младежа, който бе седнал на една издатина и отделяше с пикела си въглени.
- Джейсън, да вадя ли пиячката?- Антъни се усмихна дяволито и поглади изрусената си деликатна брадица.
- Вади! Пол, подай раницата с мръвката, жаравата е готова.
Много скоро помещението се изпълни с миризмата на печено месо, а кутийките бира, извадени от хладилната чанта бяха в ръцете на младежите. Антъни отпи една голяма глътка, отхапа от сухара, който бе извадил от раницата си и запита:
- Джейсън, ние ли сме първите, дето ще слизат?
- Не. Преди години бяха идвали някакви ентусиасти, а миналата година аз доведох група студенти от Боливия…не… България… Да, България… С тях изследвахме единия тунел там долу. Голяма красота! Такива зали има там! Ако ни остане време ще ви ги покажа.
- А ние няма ли да ходим по същия път?- Шон погледна с интерес приятеля си и се почеса несигурно по тила.
- Няма ли да вървим по вашите стъпки?- Пол се излегна странично, взе едно парченце от печеното и го заръфа настървено с един сухар.
- Не точно. Тази година ще изследваме другия тунел. Ако не греша, ние ще сме първите стъпили там. Карен, виж има ли още бира в чантата…
Някъде навън се чу вой на вълк, а от вътрешността на пещерата се чу глух тътен, излязъл сякаш от гърлото на великан. Край огъня настана тишина, нарушавана единствено от пукота на съчките. Младежите изтръпнаха, ритъмът на сърцата им се ускори, в главите им нахлуха десетки мисли и предположения. Отново се чу глухият тътен, а петимата настръхнаха. Карен се гушна в Шон, впивайки ръката си в рамото му, а сините й очи заблестяха трескаво. Джейсън отпи глътка – две от пенливото питие, огледа с изумен поглед приятелите си и продума:
- Туй го нямаше миналата година… Пол, я подай пикела си, че нещо много трепериш…
- Какво беше това? - промълви с пресъхнало гърло Антъни и с поглед посочи навътре.
- Няма да ходим там, нали? - Шон изгледа водача им и притисна към себе си Карен успокояващо.
- Там? Ами… точно там… точно там ще ходим… Съмнява ме, че именно откъдето се чува тоя шум, именно там се готвим да се спуснем.- младежът пресуши металната кутийка, смачка я в силните си ръце и я запрати към Пол, който я сложи в торбата с отпадъците, треперейки при мисълта за непознатото създание.
- Това е самоубийство. Жив идиотизъм…- процеди Антъни и отпи от бирата на малки глътки. – Т`ва сигурно е вятърът… От миналата година до сега сигурно се е срутила някаква част от пещерата там долу и се е открил още някой вход, през който да влиза вятъра… - продължи с малко по-спокоен тон младежът, стараейки се да внуши на останалите и себе си правотата на тази негова идея.
Тътенът под тях заглъхна, оставяйки ги в превъзбудено състояние, тишината сякаш не искаше да настъпва – тътенът и буботенето още звучаха в съзнанието на младежите, решили да прекарат нощта на това място. Пол раздуха огъня и сложи още съчки, за да се озари по-добре помещението – светлината всяваше частичка спокойствие в душата му. Карен взе пикела от ръцете на Джейсън и се заигра с него, започвайки да чертае някакви абстрактни символи по камъка пред себе си. След минути всички бяха награбили по едно парче от печеното и се угощаваха с наличните си запаси.
- Как ще спим? Хайде някой да пази…. Или ако искате… може на смени… Страх ме е… - рече момичето и огледа приятелите си.
- Ще се редуваме… - промълви Шон глухо и разкъса още едно парче месо със зъбите си.
- Кой ще е първи? - попита Антъни и се излегна край стената, в близост до огъня.
- Ще видим, който е най-трезвен… - усмихна се Джейсън и вдигна наздравица: - За нас! Нека утре изживеем приключението на живота си! – младежът отново се засмя и отпи от металната кутия.
В дълбините на планината, там, където се намираше крайната точка от спускането на младежите, там сега се спотайваше техния най-голям кошмар, с който много скоро щяха да се срещнат лице в лице. В леговището му се стелеше миризмата на разложение, гнилоч, смърт.
Луната потъна в разстилащата се навън мъгла, въздухът стана влажен и тежък. Всеки, който би се осмелил да бъде навън по това време бе осъден на безсънна и пълна с напрежение и страх нощ. С падането на мъглата дори светулките се бяха изпокрили из дърветата и сякаш те също имаха страх от самата нощ…

                                                                      ***
Една година по рано…

Групата младежи слязоха от микробусчето и свалиха раниците си от кой от багажника на тавана, кой от задницата на превозното средство. Оформи се малка камара от багаж. Джейсън огледа спътниците си и се усмихна. Предстоеше им интересно приключение – спускане в пещера, а българите не изглеждаха особено тренирани за това начинание. Момичетата се отличаваха силно една от друга, както и момчетата. Джейсън просто не можеше да си ги представи да слизат и пълзят из пещерите, но… те си плащаха… а това си беше добра работа… Дори и да не се спуснеха долу, младежът щеше да си получи парите.
- Мило, вземи ми раницата… - изгука на български едно от момичетата, отличаващо се с фигура, подобна на богинята на земята, изобразявана някога от пещерните хора.
- Ками, доста неща си помъкнала… Тошко няма да може да мъкне и твоите и своите неща… - отговори й друг младеж, който бе не особено атлетичен, но внушаваше на околните вяра във възможностите си.
- Ще ги взема, не се бой, Илияне. – приятелят на Камелия се натовари подобно на муле и като кимна на водача им рече на английски: - Да вървим, че…
- Стояне, взе ли ми лаптопа? – момичето със същия калибър като на едрия младеж, на когото говореше си нарами раницата и изгледа въпросително приятеля си.
- Да, Зузи, всичко е взето. Не ми е ясно за какво ти е в пещерата компютър, ама айде…
- Любов, да ти помогна ли? – Илиян повдигна въпросително вежди и като се приближи до третото момиче взе торбата й от земята.
- Хайде нагоре! Като стигнем пещерите трябва да си приготвим екипировката за спускане. Днес ще се спуснем до първата тераса, където ще направим лагер. – подвикна Джейсън.
Наклонът отначало не беше кой знае колко стръмен, но Тодор срещаше голяма трудност изпод тежкия си товар, а когато пътеката се заиздига под доста по- остър ъгъл силите му започнаха да се изчерпват. Стоян подметна нещо да приятелката му да си вземе поне една от раниците, но след като тя не реагира по никакъв начин, той взе най- тежката и като промърмори на спътника си “Върви нагоре!” продължи своя път с изражение на тих бяс.
- Как ви се струва Америка? Харесва ли ви? – попита високият американец и огледа спътниците си.
- Природата е готина. Като в страната, откъдето идваме. – отговори лаконично Илиян и подаде ръка на Любов да се изкачи до него.
- Джейсън, колко още има до пещерата? – Тодор изпухтя и като стовари раницата си на земята седна до нея.
- Около петстотин метра още и сме там… - Тони, подай ми манерката, която взе от микробуса! – Джейсън се наведе към Стоян и взе стомничката с уиски.
- Мило, искаш ли да хапнем по един сандвич? – Камелия се наведе над раницата до приятеля си и затършува в нея.
- Не. Илияне, ти какво си помъкнал в твоята раница, че е толкова лека?
- Ха-ха, я вземи я повдигни и виж колко е лека! – младежът се усмихна ведро и кимна към раницата си.
Докато момчетата разговаряха, Камелия вече преполовяваше сандвича, който беше извадила от раницата, а другите две момичета се наслаждаваха на природата, открила се от тази височина. Зелените дървета контрастираха с водите на езерото, което се намираше под хълма. В гората се чувстваше такова спокойствие, такава свобода, че Любов се гушна до седналия Илиян и полегна до него. Очите й блестяха от щастие, че е с него в това приключение.
След пет минути групата отново тръгна да се изкачва нагоре към желаната цел. Неусетно младежите достигнаха скалната паст към недрата на хълма. Пръв влезе Джейсън, включи огромния си фенер и кимна на останалите да направят същото със своите, след което тръгна напред. Младежите вървяха в индианска нишка, като по-слабите бяха последни – на Илиян не му се искаше Стоян или Камелия да се спъне и да нарани него или приятелката му. Тодор почтително се движеше до Камелия, сякаш бе нейното кутре. Ненадейно Джейсън спря.
- Така… От тук трябва да се спуснем до терасата, на която ще си направим бивак. Кой ще е пръв?
- Аз. – рече Илиян и мина между Стоян и приятелката му, служейки си с лакти.
- Не, искам аз да съм. – рече Тодор.
- Тео, по-добре ще е той да слезе пръв – така ще може да разпредели багажа долу. – рече американецът и продължи: - Вадете въжетата си!
След броени минути Илиян бе вече долу и поемаше багажа и го разпределяше наоколо си. Само Стоян реши да не се разделя с раницата си при спускането – вътре бе лаптопа на любимата му. Следващият долу бе Тодор, последван от момичетата, Стоян и накрая и кракът на Джейсън стъпи на равната скала. Няколко метра по-навътре се откри пред прожекторите на младежите мястото, където щеше да е техния бивак тези няколко дни. Камелия по най-бързия начин си разопакова нещата, като особено внимание обърна на хранителните си запаси – за тях бе отделила цяла раница. Американецът запали огън в огнището, което бяха направили други хора преди тях и извади от раницата си три – четири кутийки с бира. Той поседна на един от камъните, отвори металната кутийка, отпи и блажено се усмихна. Останалите също си приготвиха нещата. Илиян и приятелката му се гушнаха край огъня и се отдадоха на блажени целувки, Тодор и Камелия се настаниха в близост до тях и решиха да им правят конкуренция, Стоян извади от милитаризираната си торба едно парче месо с подправки и като разрови с пикела си малко въглени го постави върху тях. Сузана взе лаптопа си и започна да се рови из програмите си.
- Зузи, имаш ли игри там. – по едно време рече ентусиазирано Тодор и понечи да се изправи, но Камелия го притисна към пищната си гръд и само поклати глава с думите:
- Не сме тук за да играеш на игри, мило… Наслаждавай се на момента…
- Съжалявам, Тошко, но нямам никакви игри, само програми… - момичето с компютъра вдигна за секунда поглед към младежа и отново го склони към излъчващия слаба синя светлина екран.
- Харесва ли ти почивката ни, Любов? – Илиян изгледа с блеснал поглед момичето до себе си и й се усмихна топло.
- Да. Много.- устните им се сляха.
- Народе, утре ще е тежко трудно спускане. Обаче си заслужава. Трябва да си приготвим нещата още от сега. Въжета, стоманени колчета, обезопасителни ремъци –всичко. Аз лично ще ви ги проверявам.
- Защо ти не ни ги приготвиш? Нали си плащаме? – рече Камелия.
- Не е проблем за мен, но все пак… искате изживяването ви да е колкото се може по-истинско, нали? А това става, когато знаеш, че сам си си приготвил нещата… Но ако все пак желаете, мога и аз да ви ги оправя…
- Аз ще си подготвя въжетата, не се притеснявай, Джейсън. Любов, и за твоите ще се погрижа. – Илиян изгледа приятелите си и с театрален жест бръкна в раницата си и започна да си разплита въжето, за да го проверява.
- И аз сам ще се справя.- избоботи Стоян и обърна мръвката, от която се носеше апетитен аромат.
- Лиа, след малко ще се заема с твоите въжета. – Джейсън отпи още една глътка от пенливото питие и се зае да си приготвя своята част от бивака.
- Ками, защо го занимаваш пича?
- Как, ве Илияне? Аз си плащам… щом си плащам имам правото да ползвам пълно обслужване. Не е ли така?
- Щом си се довлякла до тук, с идеята къде ще се спускаме, трябваше да знаеш какво ще се иска от теб, а не да хленчиш… - смутолеви Стоян и с едно бързо движение постави цвърчащото все още месо върху камъка до себе си и го наряза на парченца.
- Стояне, я си гледай работата… Мило, не съм ли права?- с раздразнение рече Камелия и впи очакващо поглед в приятеля си.
- Мхм… -промълви той и постави един от кренвиршите, които бе извадил от раницата в жаравата.
- Джейсън, може ли да поогледам наоколо? – попита Илиян.
- Да, но внимавай.
- Ще дойдеш ли с мен? – запита Илиян момичето си.
- Не, ще поостана край огъня.

                                                                        ***
В наши дни

Слънцето започна своя изгрев иззад чукарите на съседното възвишение, опитвайки се да разкъса мъглата паднала над езерните води. Мудно и трудно слънчевите лъчи успяваха да си проправят път до дърветата. Във вътрешността на пещерата, в бивака на младежите утрото още не беше настъпило. Пол бе последния, който вардеше. Очите му играеха във всички посоки, а зъбите му тракаха, но не от студ – огънят гореше нормално. Около всички се търкаляха опаковки от храната им, както и кутийки от изпитата бира. Карен се бе сгушила в близост до Шон, в търсене на топлината на тялото му. Очите й се движеха бясно под нежните клепачи – сънуваше нещо… След няколко часа всички бяха будни, а по външния им вид личеше, че съня им не беше особено спокоен.
- Хайде да му хапнем, да ударим по едно кафе и да тръгваме! – промълви с вял тон Джейсън, опитвайки се да звучи колко се може по ентусиазирано.
- Карен, дай бекона да го поопаля малко! – Антъни примигна сънено и като си наплиска очите с вода взе да побутва парчето бекон по въглените, за да му придаде силен аромат.
Само след петнадесет минути групичката бе готова за спускането. Пол взе въжето и другите си принадлежности последен и се запъти след приятелите си. Няколко метра по- нататък ги посрещна лепнещата тъмнина на пещерата, тъма, която обгръщаше телата на младежите като пелерина. Светлината която хвърляха техните прожектори не можеше да се справи с това препятствие. Младежите се движеха плътно един до друг – не можеха да си позволят да се изгубят от поглед. Спускането до следващата тераса, от която трябваше да направят прехода до залите, които в миналото бяха използвани за междинни станции при спускания, премина безпроблемно – дори Карен без нито една драскотина стъпи на скалата в ниското. Десетина метра от мястото за спускане Джейсън забеляза мястото, където бяха палили огън предната година.
- Така… дайте да му гаврътнем по една вода, да му пуснем по една и… да тръгваме напред…
- Джейсън, какво е това огнище? – Карен кимна към въглените.
- Какво да ти кажа, скъпа… едно от момичетата миналата година й стана лошо, другата огладня насред пътя… Напалихме огън и… за едната направихме чай, аз се разделих с малко уиски, а другото момиче вкара стабилно закусчица… - едрият младеж се засмя.
- Шон, не се отдалечавай, няма смисъл… Тя Карен няма да те види, че пускаш вода – порядъчно тъмно е. – Антъни се облегна на една от скалите и надигна шишето с водата.
- Момчета и момиче, напред! Пол, взе ли си камерата? Искам да покажа на Джил и на останалите за каква красота става въпрос тук. – Джейсън увеличи силата на прожектора си и тръгна към зеещата тъмнина насреща му, а останалите го последваха.
Из залите започваха да се носят тежки миризми на гнилоч и разложение. На това разстояние от убежището на съществото във въздуха се усещаха съвсем леки, почти неуловими нотки на вонята, която се стелеше там.
- Джейсън, доста странно мирише тук… на блато или нещо от рода…
- Ами… влага… нали знаеш… въпреки, че миналата година не миришеше така. Сигурно някой друг е слизал и е оставил нещо…
- Аз нищо не надушвам. – рече Шон и пое въздух.
- Нещо ще да е умряло там. Пълзяло, пълзяло и умряло. – Антъни се усмихна при тези думи на Пол, но в следващия миг физиономията му придоби уплашен вид при спомена за нощните звуци.
- Не мирише от устата ми, поне това е сигурно… - усмихна се Джейсън и посочи с пикела си към входа на една от нишите с думите – Сега сме натам. Пол, приготви камерата! Приближаваме една от най-красивите зали тук! Карен, как се чувстваш?
- Добре съм. Малко ми е едно такова замаяно, но това сигурно ще е заради въздуха тук.
- Всичко ще е наред, щом съм до теб. – Шон се усмихна на момичето и я хвана нежно за ръката.
Неусетно групата се озова пред водопад, спускащ се от височина двадесетина метра и разплискващ се на броени метри от тях. Пара се издигаше от малкото езерце, в което се впиваха водните стрели падащи отгоре. Под влиянието на фенерите, гледката изглеждаше още по-вълшебна. Сините очи на момичето се впиха в подскачащата вода, по лицето й се разля спокойствие и удивление от тази красота, младежите гледаха водопада с изумление. Антъни се престраши и докосна водата.
- Тя е топла. Не мога да повярвам! Карен, опитай!
- Добре. – момичето се приближи до водата и неуверено първо я докосна, а в следващия миг и потопи ръката си.
- Можем да се изкъпем на връщане. – рече Шон и се засмя.
- Джей, снощи… онзи звук… от тази посока ли се чуваше?- Пол прехапа устни и впери поглед в мрака.
- Сигурно от някое от долните нива… сигурно вятърът си е харесал някоя ниша да си свири…- едрия младеж се постара думите му да бъдат колкото се може по-уверени, но не му се получаваше съвсем.
- Момчета, хайде да отидем, където са били Джейсън и ония там туристите… Нека догодина да отидем там, накъдето сме тръгнали… А? – рече Антъни и също се загледа в тъмата зад водопада.
- Ок, дайте да отидем до залата, която е пет -шест метра по-нататък и обръщаме. Искам да покажа на Джил тази красота. Хайде, нищо няма да стане, ако изминем още няколко метра. – Джейсън повдигна вежди очаквателно.
- Да, така си е, ама… ревът нещо…не ми хареса… - замънка Антъни.
- Хайде напред! Нищо няма да стане ако снимаме там. Ще щракнем няколко снимки и… това е. – Шон извърна фенера си към тъмата и направи няколко крачки в тази посока, а Джейсън и Пол го последваха.
Карен наплиска ръцете си с топлата вода и тръгна след приятелите си, като бързо настигна Шон и го хвана за ръката. След броени минути младежите се оказаха в огромна зала в която изпод светлината на лампите изплуваха какви ли не причудливи скални образувания. Светлината достигнала отделните скали се пречупваше през кристалните жилки вплели се в камъка и отвсякъде започнаха да се стрелкат разноцветни отблясъци. Гледката бе омагьосваща. Младежите не можеха да откъснат погледите си от тази красота.
- Ето за това слязохме тук. По-нататък, чувал съм, има още по- странни и красиви места. – Джейсън се огледа и побутна Пол да снима обстановката.
Изневиделица петимата бяха блъснати от невероятна смрад. До слухът им достигнаха странни звуци, подобни на провлачване на огромно тяло придружени със смразяващия кръвта грохот, който бяха чули и предната нощ. Нещо се движеше с бърза крачка към тях. За секунди сетивата им се побъркаха. Вонята бе нетърпима, очите им сълзяха, до слухът им достигаха различни звуци, които всяха паника в съзнанието им.
- Бързо назад! Бързо! Не трябва да губим време! Бързо! – изкрещя Антъни и се втурна в тунела, по който бяха дошли.
- Антъни, внимавай със скалите! Карен, дръж се за Пол! Бързо!- изхриптя Джейсън и бутна напред Шон, извади от раницата си натикания там револвер на баща си и като тръгна след останалите насочи оръжието назад към тъмата.
За броени секунди групата достигнаха водопада, а от там се насочиха към мястото, където се бяха спуснали. Цялото пространство се изпълни от зловоние и настъпи тишина, която изостри вниманието на всички. Карен се хвана за въжето, стисна го силно и започна всячески да се катери нагоре – тя се набираше по въжето, драпаше по скалата до кръв, напрягаше всяко свое мускулче в опит час по-скоро да се добере до горната тераса. Всяка нейна жила се изопна от усилията, които полагаше, очите й се впиха в тъмата над нея, сърцето й биеше в бесен ритъм, а ръцете и краката сякаш живееха собствен живот, драпайки и впивайки се в скалата. Само на милиметри от нея Антъни се катереше към спасителната тераса. Докато останалите от групата се катереха нагоре, Джейсън вардеше долу с огнестрелното си оръжие с надеждата все пак нищо да не се появи, докато и той не бъде горе на безопасно място. Душата на едрия младеж бе скована от смъртен ужас. Вените на челото му пулсираха като пиявици впили се в чужда плът. Очите му играеха във всички посоки, ушите му бяха наострени, пръстите му стискаха револвера до бяло. Тъкмо той бе започнал своето стремително изкачване по скалата, когато до слуха му достигна отново шумът от провлачване на огромно тяло, а след миг и тътенът сякаш излязъл от дълбините на хълма.
Тъкмо, когато лазещият по скалите достигна средата на пътя си нагоре, фенерите на неговите спътници осветиха дъното. Последва писък, фенерът на Карен полетя надолу, а тя се строполи назад в обятията на Антъни, а Джейсън за миг впи поглед надолу. Кръвта, която бе останала в лицето му се отдръпна от ужас, когато съзря НЕЩОТО, което бе под него. Смрадта се вдигаше нагоре като омара в летен ден, само където тези изпарения бяха способни да причинят припадък у всекиго, който ги усети.
- Загасете фенерите си! Може да го привлича светлината!- извика Джейсън и продължи с треперещи ръце да се изкачва нагоре.
В следващия миг обаче усети грешката си, когато след като изгаси и своя фенер чу как създанието започна да се катери след него. Последва обратната заповед “Включете си фенерите! То се бои от светлината!” и след миг отново отгоре светнаха светлини. Съществото веднага се скри в сянката и заотстъпва назад. Шон и Пол веднага се спуснаха надолу, хванаха Джейсън за ръцете и му помогнаха да се изкачи до терасата. В ниското се чуваха странни звуци, които всяваха безмерен ужас в съзнанието на младежите. Антъни напръска лицето на момичето с вода от манерката си и то отвори сините си пълни с ужас очи и стреснато се огледа.
- Джей, какво беше това?
- Не знам. – Джейсън бръкна в раницата си, извади металната манерка с уиски и изпи една глътка, след което предложи и на останалите.
- Благодаря.- Шон отпи и продължи. – Какво ще правим?
- Ще бягаме… К`во друго очакваш да направим? – Антъни се извърна към спътника си и го изгледа със страх.
- Трябва да му блокираме пътя поне за малко… - поде Пол и се почеса по тила.
- Трябва да напалим огньове. Да побързаме! – Шон се завтече към старите огнища и започна да провлачва дървета и въглени.
Неговите спътници също се разбягаха по терасата и след броени минути бяха готови няколко малки клади. През това време от галерията под тях се чуваха звуците от движението на чудовищната непозната твар.

                                                                     ***
Една година по-рано

Слънцето отдавна се бе показало на небосклона, когато групата български ентусиасти се разбуди. Събуждането не бе от най-лесните. Джейсън трябваше да изпие три кафета, докато и последния член на малката експедиция се разбуди. Камелия още щом отвори очи и ги наплиска с вода се разрови из сака с припасите. Ненадейно видя опаковка от кроасан в близост до себе си.
- Кой беше? Кой ми е ровил в сака?! Как може, ве? Кажете ми кой беше! Нямате право да ми ровите в сака!
- Мило…- поде Тодор.
- Няма “мило”, това е принципен въпрос! Кой ми е бъркал в сака?! Това си е моята храна, аз съм си я купувала! Как ще ми бъркате в багажа, ве? То все едно аз да тръгна да ви ровя из вашия багаж!
- Мило, аз си взех един кроасан… -смутолеви младежът.
- Защо не ми каза? Как можа да ме оставиш да крещя тук като побъркана?! Защо не ми каза?!
- Камелийо, стига си викала, че ми наду главата! Сузи, налей ми едно кафе, че ме сцепи главата.-Стоян се изправи от постелката си до огъня, впи присвитите си очи в едрото момиче и се извърна към приятелката си.
- Джейсън, кога ще тръгваме? – Илиян захапа кроасанът, който бе извадил от раницата си и прегърна нежно Любов.
- Когато сте готови. Аз съм готов. Лия, въжетата са ти готови. Момчета и момичета, добре сте се справили с вашите – напълно изрядни са.- американецът отпи от чашата си с кафе, изправи се и си нагласи въжетата, фенера, карабинерите, закачи пикела за халката на кръста си.
- Да вървим. Ние сме готови. – рече Стоян и сложи раницата на приятелката си на гърба си, а Илиян взе тази на Любов.
- Хайде.- промълви Камелия и се изправи от мястото си, наметна се с въжетата и сложи на гърба си раницата с храната, а на кръста си провеси десетина карабинера.
Групата тръгна към втората тераса, запалили фенери и тръпнещи от ентусиазъм от предстоящото приключение. Пръв вървеше Джейсън, зад него бяха българите предвождани от Илиян. Въжетата бяха спуснати, Джейсън ги усука няколко пъти около колчетата забити в скалата, дори ги обезопаси двойно, закачайки ги на втори колчета, които бе забил през дните, когато подготвяше терена и като се прехвърли през скалата махна на ентусиастите да се спускат след него. Когато достигнаха мястото, обаче, Любов се приближи до водача им и му рече задъхано:
- Джей, нещо не ми е добре, можем ли да поспрем за малко. Чувствам се много отмаляла.
- Добре. Ако искате ще запалим огън да се посгрееш малко.- младежът се приближи и сложи ръка на челото на момичето.- Ти имаш температура! Тони, да запалим огън ей там. Лов , пийни си от моята манерка. Тя е вълшебна – ще те вдигне на крак за отрицателно време.
- Ами то… щом запалихме огън, аз ще хапна малко, че ни предстои сигурно труден преход… - Камелия постави раницата на земята и като извади един сандвич го захапа стръвно.
- Наистина ли дойдохте на континента по море? – запита американецът с интерес.
- Само част от нас. Аз и Зузи бяхме с кораб, а останалите – със самолет. – рече Стоян и се подпря на една от скалите.
- Предпочетохме “романтично” пътешествие през океана.- допълни Сузана и му намигна съзаклятнически, след което го целуна нежно.
- Вие определено сте авантюристи!- Джейсън се усмихна на групата и продължи: - Аз сега ще се поразходя по-нататък да проверя как са поставени карабинерите и щифтовете. Безопасността е преди всичко. Вие си починете, аз след малко се връщам и тръгваме към целта си.
Лаптопът бе изваден от раницата и собственичката му веднага се зарови из програмите му, Тодор приседна край огъня в близост до момичето си и започна да си играе с фенера, а Илиян се настани до нежната си приятелка, която бе вдигнала температура.
- Спокойно, мила, всичко ще е наред. Климатът в пещерата нещо си играе с теб, но сега ще се оправиш. - усмихна се младежът.
- Нямаме късмет…- почти проплака момичето.- Аз ще съм виновна, ако се провали почивката ни.
- Не говори така. Всичко е идеално. Не се притеснявай за нищо.
- Любов, трябва да се пазиш, гледай сега какви неща стават… - Камелия преглътна последния си залък и отпи от манерката с водата.
Стоян само изсумтя и хвана Илиян за лакътя като му прошепна “Няма смисъл…” . В следващия момент Джейсън се появи от тунела със запален фенер.
- Готови? Лов, как си?
- Добре, Джей. Да вървим. – промълви момичето и му се усмихна чаровно.
Петнадесет минути по-късно групата се намираше пред вълшебния топъл водопад и се взираше във водите, спускащи се от голяма височина. Пред младежите се откриваше вълшебна гледка, от която никой от тях не можеше да откъсне поглед. Американският им гид разказа на две – на три това, което бе чувал за водопада и връзката му с култ на индианците, живели по тези места и младежите се отправиха към основната си цел – една от вътрешните галерии. Лепкавият мрак, който ги заобикаляше се раздираше от техните силни фенери, подчинявайки се на силата на светлината. В душите на българите, дръзнали да посетят това кътче на света се намираше единствено ентусиазъм и очарование от видяното. Очите на пътешествениците горяха трескаво, сърцата им туптяха в забързан ритъм, адреналинът им бе с високо ниво – те преживяваха приключението на живота си!

                                                                  ***
В наши дни

На високата тераса вече горяха редица от огньове, които озаряваха зловещата тъмнина с пламъците си. Създанието поне за сега бе възпрепятствано да се движи нагоре към хората. Поне така смятаха те. Ужасната твар бродеше из ниските нива на пещерата и търсеше път нагоре. Първите му жертви пристигаха тъкмо навреме – много скоро то щеше да претърпи метаморфоза. Гадинките, които живееха в пещерата до сега не му бяха осигурили кой знае какви хранителни запаси. За трансформацията му трябваше енергия, която най-вероятно щеше да получи от тези животни, които размахваха светлина пред него. То вече усещаше как промяната се случва във вътрешността му. Трябваше час по-скоро да се добере до мръвките горе. Започна да драпа по стръмната скала, да се катери по нея, но едва изминал метър и се стовари долу. Съществото продължи да обикаля из пещерата в търсене на проход нагоре.
- Бързо към изхода! Да се изтегляме към изхода! - рече Джейсън и побутна приятелите в посоката, от която бяха дошли преди броени часове.
От недрата на планината се чу силен шум, подобен на звука на адското изчадие, което ги дебнеше, но в следващия миг всичко около тях се разтресе, откърти се огромно парче от сталактит и се разби пред изхода от тунела. Младежите бяха в капан. Успокоението им в този миг бе, че никой не бе пострадал от падането на това чудо на природата. В следващия миг, обаче, ентусиастите бяха пред въпроса от изключителна важност – “Какво щяха да правят, как щяха да се измъкнат от този капан.”
- Джейсън, тук ли си? Джейсън! - извика Карен и се хвана за ръката на Антъни, който бе току пред нея.
- Тук съм. Шон, запали онзи огън в края! Бързо! Карен, светни насам с прожектора си.- младежът хвърли бърз поглед на околността и се затича към най-близкия огън, като подкани със знак останалите да го последват.
- Джей, има ли оттук друг изход, освен този тук? - промълви Пол и посочи към затрупания коридор.
- Чувал съм, че има. Аз не съм го виждал. А от този трус може и той да е затрупан… - трябва да измислим нещо…
- Какво? Какво ще правим? Мобилния ми остана горе в лагера, както и всичко друго е там… Пол, как сме с храната?- гласът на Антъни се изсуши и одрезгавя.
- Имаме храна поне за ден, ако не ядем много много. – Пол се отпусна на скалата до огъня и по лицето му се четеше ужасът, който растеше в душата му.
- Джей, трябва да направим нещо. Трябва да се доберем до другия изход! Тук сме обречени! Знаеш ли къде е? – Карен стисна ръката на Шон и впери поглед в техния водач.
- Трябва да се движим, права си. По-добре да търсим другия изход, отколкото да стоим тук като на тепсия на онова нещо там в мрака. Разказваха, че другият изход бил някъде на тая тераса, някъде след средния тунел оттатък оная скала. Момчета, грабвайте по една запалена факла и да вървим! Хайде, че прътите горят… - високият силен младеж грабна една главня от огъня и тръгна срещу лепнещата зловеща тъмнина.
Останалите от групата веднага го последваха всеки грабнал по един горящ клон и след броени минути потънаха в спасителния тунел. Сенките, които горящите пръти хвърляха върху скалите бяха толкова зловещи, че момичето се сгуши между двама от спътниците си и не издаваше никакъв звук. Сърцето на Антъни щеше да се пръсне от напрежение, той стискаше здраво факлата и се озърташе на всички страни. Ненадейно на една от стените се видяха някакви очертания. Там имаше рисунка, направена от коренните жители на тези земи. Шон доближи запалената главня и спътниците му видяха изобразеното на скалата. Всички потръпнаха – там бе изобразено някакво създание, което всяваше страх в душите на индианците. То нямаше конкретна форма, която би могла да насочи изследователите на тяхната култура какво би могло да бъде то. То беше някакво зло, което се променяше, приемащо няколко форми. Преди, обаче, да са успели да разгледат по-обстойно рисунката, пещерата бе разтресена от още един тътен, който този път бе излязъл от гърлото на създанието. То все още търсеше път към своята плячка. Беше му се отдало да преодолее половината път до терасата, където бяха огньовете, които бавно догаряха, намалявайки шансовете на хората. Джейсън на мига се извърна напред и като окуражи приятелите си със “Сигурно сме близо, да побързаме”, той се забърза напред през тунела. Залата в която се намериха бе доста голяма – в нея можеше да се побере една средно голяма къща на един етаж. В другия край на помещението зееше тъмен отвор, който според знанията на Джейсън водеше към белия свят. Едва пристъпили прага на тази галерия, младежите се заковаха на място – пред тях се издигаше стръмна скала, която трябваше да преодолеят, за да достигнат горна тераса, която, надяваха се те, ще е близо до изхода навън.
- Джейсън, това ли е пътят? – попита Антъни и кимна нагоре.
- Това трябва да е… не знам дали води към изход, ама това е единственият ни път нанякъде.
- Кой е пръв?- попита Шон и огледа спътниците си.
- Аз. Ще сложа карабинери по пътя и ще спусна въже. – Джейсън извади пикела от пояса си, откачи няколко карабинера, взе няколко колчета от раницата и с отмерени движения започна да се катери нагоре, взирайки се подобно на къртица в неравната скална повърхност.
През това време момчетата започнаха да се оглеждат за скали и камъни, с които да могат да се барикадират поне малко. Карен държеше своя факел и огряваше околността, докато Шон и Антъни провлачваха една огромна канара към входа на залата. Пол тласкаше един голям камък след приятелите си. В пещерата бе сравнително тихо – не се чуваше никакъв звук от придвижването на създанието. Нервите на хората приклещени в този капан се опъваха допълнително и от това – неизвестността ги беше изпълнила с ужас. Половин час по-късно техният водач бе горе на терасата и им хвърли въжето. Започна рискованото им изкачване – теренът не бе проверен и не се знаеше дали ще издържат колчетата забити в скалата. Джейсън, въпреки височината и теглото си, умееше да се нагажда към всяка скала, прехвърляйки теглото си по цялата площ, върху която стъпваше. Същото обаче не важеше за по-тромавите му спътници. Карен от своя страна до сега не се беше катерила, съществуваше опасност мускулите й да не издържат на натоварването. Първа тръгна тя. На скалата зад нея веднага се залепи Шон и се закатери успоредно с нея – в случай на затруднение, той беше готов да й помогне. Когато достигнаха средата на пътя, момичето впи пръсти в скалата, жилите й се опънаха, цялата изтръпна, застана на пръсти, погледна нагоре към факлата на Джейсън, впи поглед в Шон и промълви:
- Не мога… Шон, страх ме е…. не мога да си помръдна ръката. Схванаха ми се пръстите! Шон, не мога да се катеря нагоре! - гласът й придоби плачевна нотка, по пребледнелите страни се спуснаха сълзи.
- Аз ще ти помогна, само се дръж! - младежът под нея напрегна цялата си воля и сила за да се добере до нея, той я покри с тялото си, омота въжето си около една си китка, стисна зъби и като увисна на вързаната си ръка, той подхвана момичето и със замах я тласна нагоре.
Тя успя да прокара въжето си през карабинера там, стиснала с всичките си останали сили карабинера и част от издадената скала. Шон, облещил поглед, изтръпнал до дъното на душата си, да не би колчето да не издържи се хвана отново с лявата си ръка за скалата и продължи своето пълзене нагоре. В това време Пол започваше своето изкачване нагоре към заветната цел. Момичето се поокопити и направи още няколко крачки нагоре по стъпките на Джейсън. Внезапно колчето, за което се бе хванала поддаде. То не излезе от руслото си, но се разклати – не бе стабилно в ръцете й.
- Джей, колчето поддаде! Какво да правя!- почти проплака Карен, стискайки скалата като удавник поясът на спасението.
- Шон, настигаш ли я?
- Да.
- Пикелът ти в теб ли е?
- Не, забравих го в лагера. Пол носи своя.
- Пол, как се движиш?
- Засега е добре.- изпъшка младежът и погледна нагоре към приятелите си.
- Скоро ли ще стигнеш до Шон?
- До десетина минути съм до него.
- Карен, дръж се здраво, щом Пол достигне до Шон, той ще вземе пикела и ще заклини обратно колчето в скалата. Дръж се!- младежът се наклони с фенера си напред, за да може да осветява по-добре приятелите си.
Петнадесет минути по-късно групата бе заедно. Техният водач издърпа въжето, което бе спуснал надолу, прибра го набързо и се отправиха по тунелът във вътрешността на пещерата. Най-отпред вървеше Джейсън с включения фенер, а най-отзад бе Антъни със своя. По стените на тунелът се отново се виждаха някакви драсканици. Момичето се вгледа от по-близо и в следващия миг се отдръпна впила поглед в приятелите си. Скалните рисунки изобразяваха… тях. Пет фигури застанали пред нещо, което древния художник бе зацапал с въглен, хората стискаха в ръце факли, а създанието бе надвиснало над тях. Карен не каза нищо тя просто стисна Шон за ръката и се разтрепери от страх. Антъни също хвърли един бегъл поглед на рисунките и изтръпна. Много скоро младежите достигнаха до една зала след която тунелът се раздвояваше. Трябваше да избират път. Страхът се бе загнездил на дълбоко в душите им. Очите им се стрелкаха във всички страни, слухът им бе наострен, а обонянието – развито до краен предел.
- Джей, на къде? – попита Шон и огледа ту единия изпълнен с мрак отвор, ту другия.
- Не знам. Трябва ние да решим. Казах ви, че тук някъде трябва да има изход. Но къде е… не знам… Какво предлагате? Накъде?
Антъни се поглади по деликатната руса брадица, почеса се по тила и само поклати глава. Шон цъкна с език, впи поглед в пространството пред себе си и процеди:
- Да тръгнем в левия тунел. Струва ми се, че течението е по- силно оттам.
Пол притвори очи, наклони се първо към единия тунел, после към другия и промълви с одрезгавял глас:
- Шон е прав, аз също мисля, че трябва да тръгнем наляво.
Докато хората обсъждаха своя път към външния свят и живота, пъплещата твар се бе добрала до нивото под тях. То усещаше миризмата им толкова ясно, сякаш бе до тях. Кървавите следи оставени от наранените ръце на Карен го докарваха до лудост. То предвкусваше плътта на тези създания. С всеки изминал метър промяната в него ставаше все по- отчетлива. Много скоро щеше да се извърши пълна трансформация, а за това му трябваше енергия. Очите му бавно привикваха със светлината на догарящите огньове, страхът му от светлината изчезваше, когато се докопа до жертвите си, те няма да могат да му се опълчат със своите светлини. Щеше да ги разкъса, изконсумира и… трансформацията можеше да започне финалния си етап. Но до тогава трябваше да контролира това, което ставаше в тялото му. Съществото навлезе в един от многото тунели, които бяха пред него и тръгна да улавя миризмата на бъдещата си закуска.
Групата се насочи по левия тунел и разцепи мракът с фенерите си. Ентусиастите се движеха близо един до друг, всеки от тях стиснал кой колче, кой пикел, а Джейсън бе впил пръсти в револвера си. Зловещата мантия на мрака се стелеше навсякъде, фенерите започваха да се изтощават, но нито водачът, нито младежът в края на колонката можеше да си позволи да изключи своя. Внезапно бяха облъхани от невъобразима смрад – намериха се току над убежището на незнайната твар. Пред младежите зееше отвор, от който се издигаха ароматите. Процепът бе широк около метър и половина, но вонята бе толкова нетърпима, че можеше да причини дори замайване. Джейсън съблече тениската си, омота я пред лицето си и скочи. В следващия момент се извърна и пое Карен, след това помогна и на останалите да пресекат вонящия участък. Не след дълго Шон усети повей на вятър. Изходът бе наблизо. Още малко и щяха да са навън от пещерата, щяха да са далеч от този кошмар. Следващият завой обаче ги остави без дъх – пред тях се ширеше огромна пропаст, чието дъно не се виждаше. Десет метра над тях се виждаше пробив в скалите, от които се процеждаха слънчеви лъчи. От дъното на пещерата се чу грохот, всичко се разтресе, от купола се отчупиха парчета скала и се стрелнаха към бездната. Светлината от горния свят нахлу в това пространство, никога не сетило слънчев лъч. Достигането на отвора в купола бе невъзможно. Разстоянието до там бе твърде голямо. Младежите безмълвно впиха погледите си в пробива. Той беше един от изходите, но бе недостижим. Бяха объркали пътя. Не бяха улучили тунела.
- Да се връщаме бързо към другия тунел! Бързо! Нямаме време! Да побързаме! - промълви на пресекулки Шон и кимна на приятелите си назад към тунела, от който бяха се появили преди минута.
- Ами… ако…
- Не! Антъни, трябва да се върнем и да намерим другия изход! Бързо! Това е единствения ни шанс! – Пол кимна към мракът и тръгна след спътника си, направил първите крачки в тази посока.
След двадесетина минути лутане из тунела, отново прехвърлили опасния участък, групата навлезе в съседния отвор и се затичаха към свободата си. Десетина минути по-късно Джейсън разкъса една плетеница от паяжини и всички се намериха в огромно по размер помещение, в чиято среда се издигаше жертвен камък. Стените бяха отрупани от рисунки показващи култа на древните към безобразната твар, която ги бе погнала. Нервите на пътешествениците из дебрите на пещерата се опънаха още повече. Едната ръка на момичето стискаше ръката на Шон, а другата бе впита в пикела. Незнаен скулптор бе изсякъл в скалите ниша, в която се различаваха различни дарове към непознатия звяр. Сред рисунките отново се срещаха образите на петимата срещнали създанието от тъмнината. От кървавите сцени на Антъни му призля, но се удържа храната да не се плисне по скалата пред него. Водачът на групата освети бързо залата за приношения и откри така търсения коридор към изхода. Минута по-късно групата навлезе в прохода и бързешката започна да се движи по него. Всеки от младежите чувстваше как съществото ги преследва. Сякаш усещаха зловонния му дъх да се впива във вратовете им. В лицата им подухна вятър. Те бяха близо! Изминали петдесет метра, обаче, те се заковаха на местата си. Пред тях зейна отново с бездънната си паст пропастта. Отслабената светлина на фенера на Джейсън успя да очертае пътя към изхода – на шест метра от тях се намираше другият край на пътечката, по която бяха тръгнали – трусовете бяха съборили паянтовия скален мост, разрушил се през вековете. Ненадейно отново ги блъсна познатата отвратителна задушлива воня. Създанието бе някъде под тях. То ги търсеше и въпрос на време беше да ги достигне. Въздухът бе раздран от зловещия му тътен. Ясно можеше да се открои шумът от перисталтиката му – то беше гладно, а храната му го мамеше, криеше се от него, залъците му си мислеха, че могат да му избягат, но то скоро щеше да ги намери. Тътенът отново се повтори и настъпи гробовна тишина.
- Какво ще правим?- попита Карен и отметна кичур коса от лицето си.
- То идва за нас! Трябва да изчезваме докато е време! Бързо!- понечи да тръгне Антъни, но Пол го хвана за ръката и го възпря да направи крачка към бездната.
- Трябва да пресечем тази дупка все някак си… Джейсън свали въжето от плещите си, завърза пикела за единия му край и като го завъртя го запокити към отсрещната скала с надеждата да се захване за някой от процепите там.
Пикелът полетя с въжето в бездната. Първия опит не се увенча с успех. Шон забеляза една издатина, за която имаше някаква възможност да се заклини пикела, посочи го на високия си спътник и алпинистката брадвичка полетя отново. Резултатът бе същия. Пол взе въжето, засили се и захвърли пикела напред. Металът се заклещи между две скали. Силният младеж дръпна въжето - брадвичката не помръдна. По бледото лице на момичето премина усмивка бърза като тик . Шон взе въжето, огледа се набързо и като омота края му два пъти около един голям камък го опъна за баланс. Само с един поглед се разбраха – пръв тръгна Антъни. Той остави раницата си на тъмната скала, сложи кожените си ръкавици, преметна едно парче от въжето, което бе оставил на себе си и тръгна. По широкото му чело се стичаха студени капки пот. Всяко движение бе от една страна прецизирано, а от друга страна бе правено бързешком. Той измина едва три метра, когато се измори и застина за минута, за да си почине. Ненадейно отдолу долетя гърления тътен на изчадието, който проехтя като топовен изстрел. Младежът се паникьоса изтърва въжето си и увисна само на краката си. Той започна безпомощно да маха с ръце, за да се залови отново за спасителното въже. На третия опит успя. Сърцата на приятелите му биеха в бесен ритъм. Те имаха чувството, че смъртта им ще бъде от разрив на сърцето, а не от борбата на живот и смърт със съществото.
Антъни се провлачи още метър, напрегна всичките си сили и се опита да се изстреля към скалата. Ръцете му я докоснаха, пръстите му се впиха в нея, той се извърна, за да се хване по-добре, но в този момент пещерата бе разтърсена от поредния трус, пикела се освободи, засили се под въздействието на тежестта му и го помете. Тялото полетя към бездната. Всичко стана за секунди. В единия момент металът разцепи главата му, а в следващия бездиханния му труп летеше надолу. Преди тялото да се разбие там нейде из дълбините към летящия предмет се стрелна една сянка и го улови. В следващия момент кървящите останки се изгубиха в тялото на кошмарната твар – тя се намираше две нива под младежите. Първата порция пристигаше на време – промяната в структурата на творението вече бе неконтролируема. Отгоре се раздадоха писъци. Пол гледаше с празен поглед бездната, докато Джейсън и Шон успокояваха момичето надало истеричните крясъци. Младежът, който бе успял да закачи пикела към отсрещната скала го дърпаше обратно към себе си. След минута се показа кървавия инструмент. Четиримата не отделяха очи от него. Карен зарови глава в обятията на Джейсън.
- Какво?... Как?... МАМКА МУ! – рече Шон и замълча.
- Шибания трус… не знам… обречени сме… - смутолеви Пол и освети с едвам работещия фенер на Антъни околността.
- Предложения?- изскърца със зъби Джейсън и впери поглед в осветената от Пол област.
- Ето там, мисля, че виждам една издатина, на която можем да закачим пикела.- промълви Карен.
- И? - Джейсън погледна към размитата в тъмнината скала.
- Ами… това е единственият ни шанс да се доберем до там…
- А ако…
- Не! Този път ъгълът е надолу и… няма… ще се оплетем чрез системата от карабинери за въжето и… няма… - по пребледнелите страни на момичето се отрониха няколко сълзи. Не искам да умра! Джей, това е единственият ни шанс. От другата страна, през другия тунел, там достигането до върха, до дупката… Невъзможно е. Ако не пресечем тук… Обречени сме на сигурна смърт.
- Знам. - високият силен младеж хвана окървавения пикел на края на въжето и го метна с все сила към спасителната скала. Металът изсвистя във въздуха рикошира в камъка и падна тежко в жлеба направен от две скали.
Пещерния водач опъна силно въжето, за да провери силата му и остана доволен. Той отново омота края му два пъти около близката скала и рече:
- Пол, давай! Ти си! Направи люлка, прикачи се и… късмет.
Силния младеж набързо се приготви за опасното предвижване, прекръсти се и тръгна. Този път приплъзването по въжето бе под наклон. Достигнал другия край на въжето младежът трябваше да изчака спътниците си, след което щяха да се покатерят няколко метра до входа на коридора към изхода. Всички бяха впили погледи в притеснения техен приятел. Момичето бе впила пръсти в рамото на Шон, а очите й се взираха в тъмата бореща се със слабия лъч светлина, излизащ от фенера на мъртвия. Това пътуване из мрака бе успешно. Момчето се настани в близост до въжето, запали фенера си и махна на приятелите си да тръгват един по един към него. След броени минути групата се бе събрала на малката тераса под заветния проход. Високия Джейсън за отрицателно време преодоля разстоянието, а след това подаде ръка на останалите. Едва прекрачили няколко стъпки по коридора, младежите отново чуха грохотът, от който в душите им отново се възцари хаос. Въпреки че гадината бе в отсрещната страна на пещерата, те не знаеха с какво си имаха работа, с какви умения и възможности бе надарено създанието. Отново се впуснаха в бяг. В съзнанието на всекиго имаше само една мисъл – как да се измъкнат от това зловещо място. Зловещия звук промени височината си и премина от тътен към гърлено дълбоко ръмжене примесено с още няколко животински звука. Ужасяващата какофония се носеше из пещерата, увеличавана многократно от взаимодействието си със скалите и изпълваше с ужас и последното кътче от душите на хората посмели да се спуснат в недрата на хълма. По едно време отново се появиха рисунки по стените. Младежите този път не им обърнаха никакво внимание – съзнанието им вече не се интересуваше от нищо, което можеше да го изпълни още повече с безграничен страх и болка. Във въздуха вече се носеше лекия повей на вятъра и аромата на гората. Изходът бе наблизо! Още няколко метра и свободата от този ужас ги очакваше. Пол видя няколко отблясъка на скалата пред себе си, а в следващия момент групата се намери пред процепа, който в древни времена бе използван като вход към светилището вътре. Трусовете, обаче не му бяха простили. Входът бе позатрупан от скална маса. През него с лекота можеха да преминат Карен и Шон, но за другите двама това щеше да е трудно, но не и невъзможно.
- Шон, мини оттатък и виж как е положението, ако можеш да отместиш някоя друга канара или нещо друго там… - подметна Пол и се зае да разчиства колкото може пътя си към белия свят.
- Добре.-промълви младежът и бързо се провря в тясното пространство и след миг бе отвън.
- Намираме се на най-малкото километър от входа. Положението не е розово. Много отломки са струпани тук. Карен, ела тук. Ще успееш. Промуши се между онези две скали и си при мен.
В следващия момент малката групичка започна да отмята скалите от пътя на двамата едри младежи. Пол мяташе настървен канарите, които успяваше да разбута и изтърколи настрани. Оставаха още няколко по-заострени камъни, които щяха да им създадат проблем и двамата с Джейсън се заеха с тях. Яростния трус, който последва, обаче ги обрече на сигурна смърт. Целият хълм се разтресе, пещерата заехтя и започнаха да се отчупват десетки скали. Отвън Карен извика и се търколи в обятията на Шон. Изходът бе в състояния по лошо от това преди да започнат да го разравят младежите. Всяка минута бе от особена важност за тях. Времето им ненадейно бе изтекло. Внезапно до двамата смъртници долетя най-кошмарния рев, който бяха чували. Той долетя от доста близо. Създанието бе твърде близо. Джейсън извади пистолета си и погледна с ужас в очите приятеля си.
- Идея? - процедиха пресъхналите устни на пещерния водач.
- Шон, наблизо има ли скала, която да е на ръба на хълма? Нещо тежко там… Не знам….
- Да. Какво си намислил, Пол?
- Завържи въжето си за скалата, подай ми другия му край, аз ще го завържа за някое от по-големите парчета тук и… Ти като бутнеш канарата и… трябва да стане…
- Ами ако заседнете още по-зле?
- Ще стане! Трябва да стане! Действай! Джей, коя канара ще използваме за таран?
От двете страни на пробива кипеше трескав труд. Младежът отвън набързо омота няколко пъти въжето си около огромен каменен къс, който стоеше на ръба на скалата. Момичето хвана другия край, провря ръката си през процепа и го подаде на Пол. Двамата затворници завързаха здравото въже за огромния камък, отдалечиха се и извикаха на приятелите си да освободят тежестта.
Шон, който не се отличаваше с особени физически данни се зае да бута огромната канара. Тя не се помръдна и на сантиметър. Карен също се зае да бута, но резултатът бе същия. От вътрешността на пещерата отново се чу гърления рев на съществото от мрака. С всяка изминала минута двамата младежи, които бяха вътре усещаха все по-отчетливо ароматните нотки на вонята, която се стелеше около техният кошмарен враг. Момичето грабна пикела, който лежеше на земята до нея, втика единия му край под скалата и като кимна на Шон, двамата натиснаха надолу. Скалата се помръдна леко. Още три напъна бяха достатъчни да раздвижат скалната маса. С всичките си сили, двамата успяха да изтласкат огромната тежест. Въжето се опъна, а след секунди “таранът” от вътре се заби в останалите скали, препречили пътя на младежите. Натрошените камъни отхвръкнаха от отвора, а след тях към бездната се устреми и камъкът, овързан с въжето от Джейсън и Пол.
Едрите младежи направиха първите си крачки напред към светлината на деня и свободата, когато над тях падна облак от смрад някъде иззад завоя се чу глухо трополене, а в следващия момент и до ушите им отново достигна ревът на съществото. Двамата веднага се втурнаха напред към спасителния отвор без да губят и миг. Тъкмо пристъпиха “прага” на отвора, когато бяха подпалени от огъня, излизащ от гърлото на змея. Пламъците ги обхванаха за секунди, а писъците им не успяха да огласят околността – телата им се овъглиха за секунди. Пореден трус спаси Шон и Карен от съдбата им. Изходът бе затрупан за пореден път. Съществото от митовете на славянските народи остана затворено в своя каменен дом.

                                                              ***
Една година по-рано

Чуждестранната група се движеше компактно зад американския им водач. Погледите на всички бяха вперени в красотата, която ги заобикаляше. По едно време Стоян се приближи до Джейсън и му пошепна нещо с явно неудобство в гласа си. Високият младеж само поклати глава, усмихна се и кимна към съседния тунел. Едрокалибрения българин се насочи към тъмния коридор с включен фенер и бързо се изгуби от погледите на приятелите си.
- Човешки нужди… Какво да се прави…- рече Илиян и се облегна на скалата.
- Как може сега да се сети, че му се ходи до тоалетната? Как може, ве?- Камелия се възмути и като поседна на една скала извади от раницата си бутилчица с минерална вода и един кроасан.
- Ами… то не пита… На теб като ти се приходи, ти ще стискаш ли, след като можеш да си свършиш работата тук в тъмнината?
- Любов, не е в това въпросът…
- Ами?- включи се Илиян. – В какво е въпросът? Дали ще ти се препикае или… другото там… В това ли е въпросът? Много добре знаем, че… когато му се прииска на човек и… това е… Човещинка… Ти би ли се стискала?
- Илияне, как можеш да ме питаш такива неща? Любов, кажи му на Илиян, че не е любезно да говори такива неща…
- Аз съм съгласна с него. Човек не трябва да утежнява организма си излишно. Виж, разбирам, ако сме сред обществото, на работа, в университета… Може да се упражним някаква воля върху тялото си, а тук – насред нищото, на не знам колко метра над морското равнище, наврени в тъмнината на някаква пещера… Какъв е проблема да си вършим… нещата…
- Ками, стига сте говорили за такива неща.- промълви Тодор на български и продължи на английски: - Джейсън, кога ще се спускаме?
- Скоро ще стигнем мястото, където ще се прехвърлим на едно друго ниво. Нека Тони да се върне и тръгваме.
Минута по-късно младежът се завърна от своето пътешествие от дълбините на пещерата и групата отново тръгна по маршрута си. Сузана взе раницата си от младежа и като го дари с целувка му кимна към обрамчените с кристали стени на пещерата. Не след дълго мястото за спускане бе достигнато. Американецът бе се погрижил всичко да е готово за това – в скалата бяха забити няколко колчета в две редици за обезопасяване на цялото спускане надолу. Край скалата бяха наредени втори комплекти от каски с лампи.
- Предлагам да си смените каските, за да можете да се насладите на гледката долу.- рече Джейсън и набързо направи смяна на своите принадлежности.
Час по-късно групата бе на новото ниво от пещерния комплекс. Спускането на яшната приятелка на Тодор отне повече време от колкото трябваше – на няколко пъти Джейсън трябваше да се катери и слиза, за да й помага в придвижването по скалата. Един от тях щеше да протече и с нараняване на американеца. Докато едрото момиче се спускаше, останалите се бяха отдалечили по двойки и се разхождаха из най-близката зала, оглеждайки със страхопочитание делото на природата. Единствено Тодор се позавъртя към един от близките тунели, но бе достатъчно умен да си завърже единия край на въжето си за кръста, а другият край за една от скалите наблизо. Когато и последния член на групата бе долу, всички се събраха заедно в голямата зала.
- Така… до тук добре, оцеляхме. –рече с въздишка Стоян и огледа огромната ниша.
- Да, Тони, оцеляхме. Сега ни предстои един малък преход до залата със сталактоните.
- Какви са те? Не са ли като онези горе? К`во толкова ще им гледаме на тия сталактони? Няк`ви тъпи скали там…- рече Камелия и разтри схванатото си от спускането тяло.
- Като ги видите ще решите дали не си заслужават вниманието ви.- усмихна се Джейсън, след което подхвърли:- Ако искате да хапнете нещо или да пийнете, можем да направим това след като се върнем тук от залата със сталактоните или, ако искате сега можем да го направим.
- Мило, гладна ли си? – попита Илиян приятелката си и сбърчи устни за целувка.
- Не. Но съм доволна на това.- промълви тя и впи устните си в неговите, след което леко се усмихна.
- Зузи, ще хапнем ли сега или…
- Аз закусих добре. Ти ако си гладен… Аз мога да изтърпя още време… Джейсън, за колко време ще направим обиколката до залата и обратно?- попита момичето и прегърна приятеля си през кръста.
- Час и половина.
- Мен ме устройва. Тъкмо ще огладнеем добре. – промълви Тодор, но в следващи момент бе прекъснат грубо от приятелката си.
- Мило, как може да не мислиш за мен? Как може да мислиш само за себе си?! Ти като не си гладен, това не означава, че другите са като теб!
- Ками, искаш да ми кажеш, че си гладна ли? Та ти яде преди малко, докато Стоян си вършеше маниите в пещерата! Искаш да повярваме, че си огладняла ли? – Илиян се включи в разговора.
- Илияне, млъкни! С теб никой не разговаря!-започнаха да се усещат нотки на истерия в гласа на едрото момиче.
- Ааааммм, Ками, Джейсън ни попита дали ще ядем сега… Всички нас попита… Така че… май само ти си гладната тук… - процеди злъчно младежът и стегна раницата на Любов на гърба си.
- Ако искаш, изкарай някоя друга кифла да си хапнеш…- рече Стоян и кимна на Джейсън да тръгват, като подкрепи и жеста си с думи: - После ще ядем. Сега да вървим.
- Тодоре, чуваш ли какво ми каза Стоян? Нарече ме кифла! Как можеш да го оставяш да ме обижда така! Той скоро и сексуални намеци ще започне да ми прави пред теб, а на теб не ти пука!- момичето се извърна към младежа и впи яростно очите си в неговото лице.
- Не съм те наричал никак… Започваш вече да си измисляш всякакви неща…- процеди Стоян и като се извърна напред с бърза крачка се нареди до водача им.
В групата настана тишина, нарушавана единствено от монотонните крачки на младежите. Галериите по които се движиха бяха изпълнени с причудливи кристали, висящи сталактити, излизащи от пода сталактмити. Камерата на Стоян бе включена на нощно виждане и снимаше красотата, която ги заобикаляше, фотоапаратът на Любов запечатваше Илиян на фона на чудесата на природата. Времето течеше незабележимо за българските туристи, слезли в недрата на хълма. Единствено стомахът на Камелия се бунтуваше срещу цялото това забавяне на напълването му с калорична храна. Докато се завръщаха имаха само един малък инцидент с лампата на Сузана – момичето се бе загледало в заобикалящата я красота на пещерата и се блъсна в един сталактит. Лампата изгасна, но за щастие Стоян носеше своя фенер и светлината се възцари бързо. Петнадесет минути по-късно българите бяха си направили бивак под скалата, която трябваше да изкатерят, за да се приберат в лагера си. След почивката, която щяха да направят там горе, групата щеше да се отправи към спрелия в подножието на хълма микробус, а от там… имаха няколко месеца да се насладят на Америка…

                                                                       ***
В наши дни

Карен се бе свила о две. От очите се спускаше поток от сълзи. До нея стоеше Шон и втренчено гледаше срутените камъни. По раздраното му пребледняло лице се спуснаха няколко сълзи. В душата му бе празно. Ужасът бе заместен от гняв, а гнева… с празнота. Съзнанието му бе изключило напълно. Двамата сега бяха в безопасност, но приятелите им… те бяха мъртви! Момчето се наведе над момичето, обгърна с ръце тялото й и така застинаха в продължение на час. Карен, вече поуспокоила се се бе извърнала и положила глава на рамото му. Слънцето бавно се насочваше към земите отвъд хълмовете. Внезапно една мисъл осени и двамата едновременно “Майк щеше да дойде да ги вземе, а когато не ги намери, сигурно щеше да извика някой, с когото да се спуснат в пещерата!” Оцелелите се втурнаха по пътечката водеща до мястото, от където можеха да се спуснат бързо по хълма. Половин час по-късно, задъхани от преживяното усилие, Шон и Карен се намираха в подножието му и очакваха да чуят трошката на приятеля им. Те копнееха час по-скоро да се отдалечат от това зловещо място, в което бяха намерили смъртта си техните приятели. Едно ги успокояваше – последният трус бе толкова силен, че най-вероятно бе убило огнедишащата твар.

                                                                    ***
Една година по-рано

Докато спътниците й се хранеха, Сузана взе раницата си и се запъти към тунелът, който бяха посетили със Стоян преди два часа. Момичето бе запомнило добре мястото, което бе най-подходящо за оставянето на яйцето. Влиянието на околните кристали, подсилено от батерията на строшената лампа, която момичето бе успяло да включи към устройството, което приятеля й бе конструирал в България, действаха благоприятно на развитието на зародиша в яйцето. Момичето внимателно отмести дрехите, в които бе обвито то, включи лаптопа си към устройството, настрои го и в следващия момент вече бе далече, тя седеше облегната на Стоян и сладко отхапваше от сандвичите, които бяха купили от близкото градче.

                                                                        ***

В наши дни

Трусът, заради който змеят загуби последните си две жертви, затрупани под огромната маса скали, го лиши от така важната за него храна. Но метаморфозата вече бе към края си. Скоро щяха да му пораснат криле, а светлината от външния свят, която се процеждаше все по-ярко от процепа в тавана на съседната зала, му даваше повод за вяра в среднощния набег над близкото градче.

21.04.2008 г.
02:33 часа


© Владимир Андреев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ааааа,това беше страшно добро. По принцип въобще не обичам ужаси - нито на филми,нито на книги. Сигурно защото филмите ги озвучавам по-добре от най-истеричната геройня *innocent* и все пак - това беше страшно добро. Краят беше отличен, честно - очаквах, че по някакъв незнаен начин Камелия се е превърнала в змея, така де в този постоянен глад и готовност да се дърли имаше потенциал
    И още нещо - страшно ми допадна начинът, по който представяше женските персонажи и отношението между двойките, напоследък или момичетата са обсебени от преекспонираната еманципация, или са прекалените лигли,а твоето беше едно свежичко такова и много мило, нежно дори.
    Имаш някои дребни грешки в словореда и пунктуацията и един съвет от "колежка" - словосъчетания от типа на "лепкава тъмнина" правят впечатление, защото са нетрадиционни, не ги използвай често или в абзаци,следващи един след друг, губи им се "интересното".
    Та страшен разказ още веднъж.
  • Браво!Много ми хареса!
  • Много добре
Предложения
: ??:??