СРЕБЪРНА  СВАТБА

Стане ли дума за Франция, винаги си спомням за самите французи и най-вече за прекрасното им чувство за хумор. Оригинален, сърдечен и много приятен, но винаги премерен. Дори и да има нещо „по-така”, то се разказва толкова занимателно, че в никакъв случай не звучи грубо и просташки. Може и да не съм прав, но лично на мен техния хумор много ми харесва и с удоволствие си спомням случаите, при които съм присъствал, дори и участвал. Вече съм описал някои от тях, но се изкушавам да опиша още един. Дано успея.

Във връзка с вече уговорени делови срещи трябваше да пътувам до Франция първо в Бордо, след това Лиеж и накрая в Мюлхауз. При тези големи разстояния всеки нормален човек би ползвал въздушния транспорт, но... Но аз не само реших ами и тръгнах с кола от Регенсбург.

Срещите и разговорите бяха много интересни и  плодотворни, но за тях толкова.

Последната среща в Мюлхауз приключи към 15:30 часа. Всъщност самата среща завърши в 12 часа, но веднага след това обяд, който и т.н...

Нормалното решение след приключване на обяда би било да се кача в колата и да се прибера в Регенсбург, но... и това не направих. Не за друго, а защото следваха двата почивни дни, а в къщи не ме чакаше никой – вече беше настъпила ученическата ваканция и моите хора бяха в България. Затова реших да отида до Страсбург, за който и без това се бях затъжил. Не мога да обясня точно защо, но този град винаги много ми е харесвал. Навярно защото имам интересни спомени свързани с него. Освен това разстоянието Мюлхауз – Страсбург е само 150 км. И така... през Колмар та в Страсбург.

Настаних се в познат хотел, освежих се с един душ, дремнах към час и излязох да се поразходя из града. Вече наближаваше двайсет часа, когато ме осени неочаквана, но много приятна мисъл – да посетя „Старият петел”, заведението, в което съм прекарвал толкова приятно.

Естествено купих разкошен букет за жената на „Крали Марко” и поех по познатия път, по-скоро едва ли не самата кола тръгна по него. Но когато пристигнах, ме очакваше огромно разочарование. Не само от ръждясалата табела с надпис „Старият петел”, до който беше изографисан немощен проскубан петел, но и от самата сграда, в която беше кръчмата, нямаше и следа. На нейното место се кипреше нова постройка, която макар и да беше модерна и красива, поне за мен, в никакъв случай не можеше да се сравнява със старата полурухнала и олющена сграда. Стана ми тъжно и реших да се връщам. „Старият петел” беше заминал за отвъдното, а аз не можех, пък и не горях от желание да отивам там.

Тъкмо търсех место да обърна, когато се сетих за едно друго заведение, в което не бях ходил, но ми беше препоръчано от един много стойностен французин. Знаех, че се намира в този район, но това не ти е центъра и по това време да срещнеш пешеходец си е празна надежда. Затова влязох в първото заведение и попитах сервитьорката. Тя ме погледна не особено ласкаво, навярно защото предпочитам конкуренцията, но все пак ми обясни, че се намира веднага след втората пряка. И наистина беше така.

Паркирах и се запътих към  входа. Веднага видях нещо, което никак не ме зарадва. В заведението беше светло но вътре нямаше никакви хора.

„Хм, какво му е хубавото на това заведение, щом в него няма дори и един клиент?”, запитах се силно учуден, по-точно разочарован, но когато застанах до вратата видях, че от вътрешната й страна виси табела с надпис „Затворено”.

„Отново малшанс. Нещо не ми върви тази вечер.”, отново си помислих натъжен, но реших поне да разгледам заведението, макар и отвън.

Зад бар плота беше застанал мъж, който подреждаше измитите чаши. Ако беше в България, не само щях да проверя дали вратата не е отворена, а ако е заключена даже щях и да почукам, но това си е Франция, където подобни неща не се долюбват. Щом на вратата има табела „Затворено”, значи нямаш никаква работа вътре. Явно, докато съм гледал през остъклената входна врата мъжът ме е забелязал, защото тръгна към вратата. Отвори я и попита:

„Мога ли да ви помогна с нещо?”

„Вече не.”

„Защо вече?”

„Защото отговорът е написан на табелата „Затворено”.”

„А това ли било? Така е, днес имаме голям празник и затова по изключение затворихме по-рано.”

„Виждате ли, и точно тази вечер аз пък реших да посетя заведението ви. Ето на такива хора се вика  Марко Тотев.”, последното изречение, разбира се, не беше за него, но явно съм го казал на глас, защото той веднага попита:

„Какво значи „Марко Тотев”.”

„Това вече няма значение. Прощавайте, не искам повече да ви безпокоя. Лека нощ!”, отговорих аз и понечих да се обърна, но мъжът се отстрани от вратата и каза:

„Влезте. Все пак ми е интересно да науча какво значат тези думи.”

„Добре, ще ви кажа накратко какво означават и веднага след това изчезвам.”

Докато той затваряше вратата, аз започнах да му обяснявам кой е Марко Тотев, използвайки и конкретни примери. Когато завърших той направо се заливаше от смях.

„Е, това е. Сега ви желая една приятна вечер. Дано следващия път имам по-добър шанс. Лека нощ.” и се отправих към изхода.

„Момент. Аз съм отличен физиономист, но не си спомням някога да съм ви виждал. Странно!”

„Вярно е. Но още по странно е, че и аз не съм ви виждал.”, отговорих аз, след което последва логичният въпрос:

„Тогава защо сте решили да дойдете тъкмо при нас?”

„Защото вашето заведение ми беше препоръчано от един приятел, който е възхитен не само от  прекрасните ви ястия, приготвени по устояли на времето стари елзаски рецепти, но и от самото обслужване в заведението.”

„И кой е той?”

„Господин Вадо.”

„Почакайте, това да не е...”

„Той е.”, при което той се дръпна малко назад, огледа ме и попита:

„А да не би вие случайно пък да сте...”

„Да.”

Човекът разпери ръце и само дето не извика от почуда:

„Санта Мария! Колко са прави хората, които твърдят, че всъщност светът бил малък. Дори и не съм си помислял, че някога ще се запозная с вас.”

„Да, но ето, че се случи. И на мен ми приятно, че се запознах с вас, господин...”

„Наричайте ме просто Жан.”

„Аз пък съм Крис, но сега вече трябва да си тръгвам.”

„Не! Никакво тръгване!”

„Да, но вие казахте, че сте затворили защото...”

„Защото днес се навършват двайсет и пет години откак се оженихме с жена ми.”

„О, но това е прекрасно. Честита сребърна сватба. Сега даже се чудя защо изобщо сте отворили на тази дата.”

„Прав сте. Всъщност нямахме никакво намерение да отваряме заведението днес - искахме да отпразнуваме подобаващо тази кръгла годишнина и то само двамата с жена ми. Дори и децата, които дойдоха да ни честитят останаха само за обяд и си тръгнаха,   но не можахме да откажем на наши много близки приятели, които честваха раждането на първото си внуче. Помолихме ги да проведат тържеството в някой от следващите два почивни дни, но родителите на снаха им щели да заминават и т.н. Уж беше частно следобедно парти, а завърши преди час и то благодарение на твърдата ни намеса, иначе като нищо щяха да останат до полунощ. Всъщност, вие, доколкото знам, вече имате впечатление от французите .”

Така е. И вие щяхте да бъдете принудени да празнувате вашата сребърна сватба на патерици.”

„Това пък какво значи?”

„Това значи, че не на самата дата на събитието, а след това, ако въобще. Нещо, което лично аз не приемам.”

„Но вие сте истинска съкровищница. Само за няколко минути научих толкова интересни неща.”

„Много сте любезен, но аз наистина трябва да си тръгна. Пожелавам ви всичко най-хубаво.”

„Не, не! Вие ще останете тук.”усмихна се той и заключи входната врата.”

„Като арестант ли?”, разсмях се непринудено.

„Ако това ви харесва. Шегата настрана, но сега ще отидем в залата за специални гости, където жена ми е приготвила страхотна вечеря със свещи, гирлянди и т.н.”

„Но вечерята е за двама.”

„И какво от това? Масата е голяма, ядене и пиене има в изобилие, само трябва да се добавят чинии, прибори и чаши за още трима души.”

„Още трима?”, попитах искрено учуден.

„ Разбира се. Веднага ще се обадя на Валтер да взема жена си и до двайесетина минути да са тук.”

„Но Валтер е немско име. Кой е той?”, попитах нетърпеливо – името вече ми говореше нещо.

„Произхода на името няма никакво значение, а кой е той ще разберете като пристигнат. Но вече е време да ви запозная с жена си.”, развеселен отговори той и ме хвана подръка.

„Момент. Първо ще ми отворите вратата, защото трябва да взема нещо от колата си. Обещавам, че няма да избягам.”

„Вярвам ви, но за всеки случай ще дойда с вас.”, отново се засмя той и ме поведе към вратата.

„Нещото”, което взех не беше друго, а прекрасния букет, който бях купил за госпожа Кралимарковица.

„Е, вече не съм Марко Тотев.”, казах си доволен, но този път наум.

Щом видя букета, Жан се плесна по челото:

„Санта Мария!”, изглежда това му беше любимо възклицание и продължи: „Какъв е този разкошен букет?”

„Жан, ти си французин, или поне донякъде и като такъв не би трябвало да задаваш подобни въпроси.”, побързах да премина на „ти”.

„Да, но...”

„Да, но искаше да ме представиш на жена си, като един варварин, който въобще си няма понятие от изискани неща. А аз си мислех, че съм ти симпатичен.” И приятелски го потупах по рамото.

„Санта Мария! Крис, как можа да съчиниш само за секунда такива глупости?”, разсмя се на глас и ме плесна по врата, с което отношенията ни бяха изяснени напълно.

„Залата за специални гости” беше като извадена от вълшебна приказка. Жена му тъкмо палеше свещите на прекрасния сребърен свещник сложен в средата на една от двете големи маси, отрупана с какво ли не. Щом ни видя, тя направо се сащиса и едва успя да каже:

„Жан...”

„Мое ненагледно съкровище...”, започна галантно Жан по чисто френски маниер, „това е моят скъп приятел Крис, който за съжаление ти до днес не познаваше.”, след това се обърна към мен:

„Крис, това е моята ненагледна Жулиет.”

„Приятно ми е.”,  каза ошашавената още Жулиет и ми подаде ръка, която като истински французин целунах, а след това добавих тривиалните в подобни случаи слова:

„На мен също ми е много приятно, че ми се отдаде възможността да се запозная с вас и то точно на тази толкова важна за вас дата. Това е за вас.” и й подадох букета.

„Господи, какви красиви цветя. Но...”

„Откъде знам, че днес е вашата сребърна сватба ли?”

„Да. Но как разбрахте какво ще попитам и най-вече откъде знаете за тази дата.”

„Жулиет, той знае и предвижда всичко. Дошъл е чак от Германия, за да ни честити.”, изпревари ме Жан без ни най-малко да трепне от тази току що родена измислица.

„О, трогната съм от жеста ви и искрено ви благодаря.”

„Не бързай толкова лекомислено да му благодариш.”, се обади Жан, но този път „сериозен” .

„Какво имаш предвид?”, отново се шашна тя.

„Как какво? Нахалството му стигна до там, че се осмели да каже, че е дошъл само да ни честити и веднага след това щял да си тръгне.”

„Господи!”, изглежда това пък беше нейното любимо възклицание. „Кажете, че не е вярно. Отдавна съм свикнала с хумора на мъжа си, но чак да измисли такова нелепо нещо.”

„Разбира се, че не е вярно. Истината е, че аз предложих да пийнем нещо по случай тази прекрасна годишнина, даже се надявах предварително да ме поканите за своята златна, а след това и на диамантената и разбира се на ураниевата ви сватба ( 85 години брачен живот), а вижте какви неща измисля сега. Повярвайте ми, никога не съм очаквал такова нещо от него. Просто съм сащисан.”

„Скъпи, не може ли поне днес да не си правиш подобни шеги с мен?”, опита се да му се скара тя, но в очите й се четеше безкрайната любов на истински обичаща жена.

Жан се разсмя на глас, отиде при нея, прегърна я и нежно  я целуна по челото.

„Прощавай, мила. Обещавам до идването на Валтер и жена му да бъда, неподозирано и от мен самия, сериозен.” и преди да изчака реакцията на отново обърканата си жена, се обърна към мен:

„Браво, Крис. Ти си цяло находище. Веднага ще те направим заместник председател на нашето музаверджийско дружество. За съжаление по-висок пост не мога да ти предложа, защото председателят съм аз, а никак не ми се иска да напусна този толкова почтен и безмерно уважаван по цялото земно кълбо пост.”

Жена му се опита да каже нещо, навярно свързано с идването на Валтерови, но той я изпревари:

„Първо да се обадя на Валтер, а после ще ти обясня всичко. Не се притеснявай. Когато разбереш за какво става дума, ти сама щеше да изтичаш при телефона, но сега да не губим време.”

„Добре, щом е толкова спешно, вземай телефона.”, съгласи се жена му.

Разговорът му с Валтер беше кратък, но весело императивен. Накрая им нареди когато пристигнат да позвънят на домашният им звънец и за всеки случай добави, че става въпрос за една много приятна изненада, плюс допълнителен бонус и весело прекарване на вечерта. След това седнахме на масата и Жан отново взе думата:

„Скъпа, преди да ти кажем за какво става дума, ако не възразяваш имам два въпроса към Крис.”

„Не възразявам.”, отговори тя.

„Крис?”

„Давай!”

„Ти си българин, но колата ти е с немски номер.”

„Българин, който работи в Германия.”

„Благодаря. Вторият и далече по-сериозен и особено важен въпрос: С каква напитка да започнем? Имаме абсолютно всичко.”

„Тогава и аз имам въпрос.”

„Слушам.”

„Нали не е необходимо непременно всички да пием едно и също? Питам, защото примерно аз предпочитам да започна с една голяма водка, но прекрасната дама пред мен, а и ти самият, едва ли сте фенове на тази напитка. ”

„Браво. Скъпа?”

„Чаша бяло вино, ти знаеш от кое.”

„Тази вечер няма да правя изключение и ще продължа да бъда напълно твой. Аз също започвам с бяло вино. След минута всеки ще получи поръчаното.”

Скоро всички бяхме с чаши в ръка. Като единствен гост, поне до момента, аз станах и казах няколко прочувствени пожелателни изречения, последвани с искрени ръкопляскания. След като отпихме и замезихме, Жан започна:

„Скъпа, сега ще чуеш за една невероятна  среща.” и разказа набързо защо всъщност ме е поканил.

Жена му слушаше едва ли не с отворена уста и когато той свърши каза:

„Господи! За случая с Валтер и жената на главния прокурор и вашата намеса знам отдавна, но точно тази вечер вие да седите на тази маса, да ми поднесете прекрасен букет и да ни пожелаете такива чудесни неща. Не знам. Не знам какво още бих могла да кажа.”

„Не е и необходимо, Жулиет. Многото думи само развалят хубавите неща.”, обадих се аз.

„Благодаря ви, че ме разбрахте. На здраве!”

Жан тъкмо разказваше, как с Валтер били неразделни приятели още от детските им години, че той е главният доставчик на месо и деликатеси на заведенията в района и т.н., когато се чу позвъняване.

„Пристигнаха. Крис, ти иди на бара, а аз ще ги приведа от жилищния вход. Щом ги настаним на масата, ще дойда при теб.”

След минути Жан дойде при мен, приготви питиетата за новите гости и ми каза  след няколко секунди да застана до вратата и да вляза в „сублимния”, както той се изрази, момент. Така и направихме. Застанах до затворената от Жан врата и започнах да „подслушвам”. Скоро чух  гласът на Валтер:

„Все пак няма ли най-после да ни кажеш каква е обещаната изненада?”

„Разбира се. При това като бонус за това, че дойдохте като светкавици, ще ви кажа и още една. Да започнем с първата.”, отговори Жан и млъкна.

„Слушаме!”, подкани го Валтер.

„Не трябва да слушаш, а да гледаш, драги и то не към жена ми, а към вратата.”, разсмя се Жан.

„Сублимният момент” беше настъпил и аз отворих вратата, при което отново се разнесе мощният глас на Валтер:

„Мама, мия! Това не може да бъде вярно.” и скочи от масата. „Крис, скъпи приятелю. Нали не халюцинирам?”

„Не, Валтер. Това, което виждаш е от плът и кръв.”, отговорих през смях.

„Прощавай, но искам лично да се уверя.”, извика той, изтича при мен, сграбчи ме в мощните си обятия и просто ме откъсна от пода.

„Мама, мия! Мама мия”, изглежда всеки тук си имаше любимо възклицание. „Това наистина е Крис.”, продължи да буботи с мощния си глас Валтер, докато най-после се сети да ме пусне от смазващата си прегръдка.

„Жан, ти си гений. Благодаря ти, братко. По-голяма изненада от тази среща, не може да се измисли.”, след което се обърна към жена си, която също бе станала от масата и стоеше до мъжа си:

„Жаки, това е моят спасител, за който толкова пъти съм ти разказвал.”

Жена му застана пред мен и развълнувана каза:

„Знам наизуст всички подробности със случая с жената на главния прокурор господин Вадо, дори мога да повторя всяка дума. Ние с Валтер сме ви толкова благодарни. Много ми е приятно да се запозная с вас.”

След това ми подаде ръка, аз я поех и т.н.

Жаклин беше красива жена, но ми се видя дребна. Скоро обаче коригирах първоначалното си впечатление. Всъщност  тя беше към метър и седемдесет, стройна, с ослепителна усмивка. Според годините на Валтер, предполагах, че е на около четирийсет и нещо, но в интерес на истината изглеждаше като трийсетгодишна.  А ми се е сторила дребна, защото беше застанала при Валтер, който беше едър и як като канара мъжага. За лишен път се убедих, че човек не трябва да избързва със заключенията си.

Заехме местата си на масата и Валтер вдигна чашата си за наздравица:

„Да пием за...”, но аз го прекъснах:

„Момент. За нашата толкова неочаквана и радостна среща ще пием след това. Има къде по-важен повод. Жан, още ли не си им казал?”

„Да бе, къде изчезна обещания бонус.”, попита Валтер.

„Днес се навършват двайсет и пет години брачен живот с Жан.”, просълзена от щастие съобщи Жулиет.

„Мама, мия! Мама, мия! Ако не превъртя тази вечер, значи съм и психически много силен. Прав си, Крис. Първо за сребърната сватба!”

Мезета, ястия и питиета се сменяха непрекъснато, наздравиците продължаваха, а с тях се повишаваха и градусите на настроението ни. Весели истории, закачки, вицове и какви ли не лакардии следваха като наредени на движещ се конвейер, придружени с искрен смях. Използвах едно „затишие”, за да попитам:

„Възклицанието „Господи” на Жулиет е ясно и напълно нормално, но откъде са вашите „Санта Марии” и „Мама мия”?”

„Още като ученици ходихме на екскурзия в Италия, там ги чухме и без да заплатим каквото и да било авторско право, започнахме да ги използваме.”, поясни веднага Жан.

„Излиза, че само Жаклин си няма любимо възклицание.”

„Как така да нямам? Дори можех да ви се обидя за думите, които толкова необмислено и прибързано казахте, но понеже ние с Валтер сме ви толкова задължени, великодушно ви прощавам.”, реагира през смях Жаклин.

„Трогнат съм. Все пак ще ми кажете ли какво е то?”

„О-ЛА-ЛА! Какво ще кажете?”

„Браво, според мен отнесохте жълтата фанелка.”

„Знам. И то съвсем заслужено.”, „скромно” отбеляза тя, което беше нов повод да се разсмеем.

По едно време Валтер попита:

„Жан, понеже днес празнуваме вашата Сребърна сватба, не мислиш ли, че е редно и Крис, ако разбира се, още не му си разказал,  да научи част от  вашата първа брачна нощ?

„О, само това не!”, реагира спонтанно Жулиет.

„Май съм забравил, но щом Жулиет толкова настоява, веднага започвам.”

„Но аз не настоявам, напротив...”

„Защо толкова се притесняваш, Жулиет? Ние с Валтер също има какво да разкажем.”, обади се Жаклин.

„Това си е самата истина. Дори мога да започна пръв.”, обади се мъжът й.

„Е, това няма да е много коректно. Мисля, че в дадения случай би трябвало да се даде предимство на юбилярите.”  възпротиви се Жан.

„Признавам, че по протоколната част ти си по-силен, затова приемам да застана на втора позиция.”, смирено се съгласи Валтер, а Жан, явно, под въздействието на незабравимия спомен, независимо от поетия алкохол, започна сериозно и откровено:

„Преди да започна по същество, с ваше позволение, считам че е необходимо, макар и  с няколко изречения да поясня нещо, което ще ви позволи да разберете случилото се. Това най-вече се отнася за теб Крис, защото останалите го знаят. Може ли?”

„Разбира се.”, отговорих аз, тъй като фактически въпросът, макар и индиректно, беше зададен към мен.

„Бащите ни с Жулиет са учители и добри приятели. Произхождат от семейства, които са били почти фанатични католици. Жена ми е била едва на десет години, когато майка й починала. Баща й не се  оженил повторно и мястото на майка й заела нейната леля по бащина линия. Мир над праха й - спомина се преди няколко години. Винаги е била  безрезервно отдадена на религията, дори е искала да постъпи в манастир - навярно затова  и не се е оженила. Надявам се да разбереш в какъв дух е била възпитавана Жулиет.

След като отбих военната си служба се върнах в Страсбург. Малкото момиченце Жулиет вече беше станала прекрасна девойка, но си беше останала дете. Не излизаше с другите момичета, не ходеше по забави, не смееше да погледне някое момче. И тогава аз...” , гласът му затрепери и той млъкна.

Мълчаха и останалите. Накрая попитах:

„И тогава?”

„Тогава... аз се влюбих до полуда в нея. Какво ли не правех да установя някакъв контакт с нея, но без резултат. Аз, за разлика от нея, не бях толкова „вързан”, основната заслуга за което принадлежи на моя вуйчо. Той е доста по-млад от майка ми и е истински бохем – никакви задръжки в нищо. Смея да кажа, че ако истински е обичал някого, това беше неговия племенник, т.е. аз. Аз също го обичам още от невръстно дете и искрено му се възхищавах, за разлика от родителите ми. Той ме научи на какви ли не игри и лудории. Ето, Валтер е тук и ако греша, нека ме поправи.”

„Никакви корекции. Вуйчо ти беше нашият идеал.”, съгласи се веднага Валтер, а Жан продължи:

„Естествено, вуйчо разбра, че нещо става с мен и аз му признах, че съм влюбен в Жулиет, при което той много се зарадва, но не закъсня да направи следният коментар:

„Браво! Прекрасно момиче, но ще „имаме” проблем, защото тя продължава да живее в своя измислен детски свят. Сигурен съм, че изпитва искрени чувства към теб, но още не може да ги осъзнае.”

„Тогава?”, попитах като попарен.

„Тогава остави вуйчо ти да помогне.”

Не знам какво и как е правил, но след няколко дни у нас дойдоха на вечеря Жулиет с  баща си и разбира се леля й. Моята любима беше облечена в дълга пола и красива блузка, закопчана до врата й, нещо, което не пречеше да се разбере, че това е една стройна и много красива девойка. Отгоре на всичко местата ни на масата бяха един до друг. Вечерята премина  при спазване на всички строги етични изисквания, но по време точно на тази вечеря аз за първи видях в прекрасните й очи онази възвишена и всеотдайна любов, която виждам и сега.

„Жан, може ли по-кратко?”, обади се смутена Жулиет.

„ Приемам забележката ти, съкровище мое и няма да ви отегчавам с повече  излишни подробности. Само ще кажа, че накрая с благословията на родителите си бяхме сгодени, дори и датата на сватбата беше определена. Тогава отново се намеси вуйчо, който най-интензивно започна да ме въвежда в „тънкостите” на интимния живот. За „тънкости” в семейния живот не споменаваше и дума, защото самият той нямаше и ден опит, нито пък проявяваше някакъв интерес да го придобие. Сега ще кажа нещо, което никога и на никога досега не съм разказвал...” каза Жан и млъкна.

„Жан, аз пък ще те помоля да съкратиш тези паузи, защото иначе ще се взривя  от любопитство.”, нетърпеливо го подкани Жаклин

„Права си, Жаклин. Замълчах, защото имам известни опасения, но „на война като на война.”, отговори Жан и вече по-спокойно продължи: „Една вечер, решил, че вече съм достатъчно подготвен, вуйчо неочаквано ми каза:

„Скъпи Жан, вече знаеш това, което ти е необходимо, но и най-добрите теоретични знания без практически опит не струват и лула тютюн.”

„Какво искаш да кажеш?”, попитах го силно разтревожен, но вуйчо ми спокойно обясни:

„Това, че сега ще те заведа при една моя приятелка и то много хубава, която на практика ще ти покаже какво, кога  и как трябва да се прави.”

„Но...”, опитах се да възразя, но вуйчо безцеремонно ме прекъсна:

„Никакво но... Да не искаш поради твоята неопитност да отвратиш от интимна близост такова очарователно и невинно създание като Жулиет. Разбери, момче, че просто си длъжен да го направиш. Иначе може да стане така, че цял живот да съжаляваш. Тръгваме!”

И тръгнахме.

Всички слушахме Жан много внимателно без да мръднем. Погълнатият алкохол сякаш се беше изпарил. И тогава...

„Какво!!!”, почти извика Жулеут.

Настъпи кратко неловко мълчание, но преди Жан да реагира, си позволих да се обадя:

„Жулиет, ще ми разрешите ли да кажа няколко думи, които може и да ни ви харесат, но за сметка на това са съвсем искрени и ако се реших да се намеся, това е само защото вече ми е напълно ясно, че не само безпределно обичате мъжа си, но сте и изключително стойностен човек, който аз, независимо че се познаваме от часове, искрено уважавам и ценя.”

„Да, дори ви моля да го направите, защото тази вечер съм бомбардирана от такива невероятни изненади, че имам чувството, че губя почва под краката си.”

„Няма да сте права, ако упрекнете Жан в изневяра. Според мен вуйчо му има много аналитично мислене. Представете си, че поради пълната му  неосведоменост, обзет от замъгляваща съзнанието страст, още през първата ви брачна нощ Жан се беше нахвърлил  като диво животно върху едно момиче с вашето възпитание и чувство за морал? Вие сте една интелигентна жена и правилно ще разберете подбудите на вуйчо му. Но в крайна сметка вие ще решите как да реагирате.”

Настъпи пълно мълчание. Превъзбуденото ни весело настроение сякаш беше блокирано. След десетина секунди Жулиет се посъвзе, протегна ръка през масата и стисна ръката ми:

„Прав сте, че многото думи развалят хубавото, затова ще кажа само едно „Благодаря”, след което въздъхна облекчено, прегърна мъжа си и весело каза: „Мили, ти да не загуби дар слово? Спокойно можеш да продължиш, но мисля че преди това заслужавам една целувка.”

„Не една, а милиарди.”, последва незабавният му отговор, подкрепен с реални действия.

Отново всичко си бе застанало на мястото. Валтер напълни чашите и докато Жулиет и Жан се целуваха ударихме по една яка глътка.

„Скъпи, толкова те обичам, че ме е страх да не се побъркам от любов. Сега можеш да разказваш всичко каквото намериш за добре, даже и най-фантастични небивалици и измислици, нещо, в което си безспорен специалист.”, каза Жулиет, а очите и сякаш бяха изригнали вулкани.

„Това и ще направя. Само да си разквася гърлото.”, отговори „старият” Жан, изпразни чашата си и продължи: „Сватбеното тържество направихме в къщата на чичо ми, който има голяма къща с прекрасна градина. Когато гостите се разотидоха, майка ми и баща ми останаха да помогнат при раздигането на трапезата и казаха, че ще останат да спят там, а ние с Жулиет пристигнахме сами за „вкъщи”. Показах й кое къде е и накрая я заведох в спалнята. Трепереше като лист.

„Време е да си лягаме.”, казах аз и започнах да се събличам.

„Но аз забравих да си взема мечето, а без него няма да мога да заспя.”

„Плюшеното мече повече няма да ти трябва, защото вече имаш живо мече. Ти със сватбената си рокля ли мислиш да легнеш?”, опитах се да се пошегувам.

„Господи, та аз забравих да си взема нощница.”

„Спокойно, моето момиче. Не виждаш ли, че на леглото са проснати прекрасни нощница и пижама.”

„Но тук е светло, как ще се преоблека. Поне излез докато се събличам.”

„Няма защо да излизам, но ти обещавам, че ще се обърна и няма да те гледам докато се преобличаш.”

Най-после тя започна да се съблича, но по едно време отново проблем.

„Господи, не мога да си отворя ципа на  роклята. Заяде и не мърда!”

„Няма проблем, аз ще ти помогна, но преди това трябва да се обърна”

Ще не ще, тя трябваше да поеме протегнатата за помощ ръка. Знаех много добре защо я заял ципът, тъй като следвайки съвета на вуйчо, докато танцувахме с Жулиет, аз успях да го сгъна и да го притисна така, че нямаше как да не заяде.

„И какво стана?”, нетърпеливо попита Жаклин.

„Ами какво... Всичко приключи перфектно и след девет месеца се роди синът ни.”

Когато бурният ни смях позатихна се обади Жулиет:

„Жаклин, струва ми се, че ти обеща нещо.”

„О-ла-ла! Господ забравя, Жаки никога. Дори ще го разкажа аз, защото Валтер не само ще се изчерви, но ще вземе и да пелтечи от притеснение.”, отговори Жаклин, а Валтер попита:

„Така ли? Или защото ти се иска да пропуснеш някои „детайли”?”

„Е, няма защо да отегчаваме тези мили хора с твоите „детайли”. Та на въпроса. Поне според нас с Валтер, сватбеното ни тържество се проточи далеч над възможностите на желанието ни да се уединим, но не можеше просто ей така, да напуснем. И тогава Жан спаси положението. Жулиет, освен другите му прекрасни качества, мъжът ти е и неоценимо състрадателен. Ако си спомняш, тогава Жан каза, че булката вече е уморена до смърт  и за да не вземе да рухне на пода, трябва да отиде да си почине, нещо, което няма да попречи на гостите да си продължат моабета. Аз още тогава му благодарих, но сега още веднъж ще го направя, защото той единствен не само разбра желанието ни, но и направи нужното да го осъществим час по-скоро.

Аз също си имах плюшено мече, но веднага след като започнах да се срещам с този мечок го захвърлих и то завинаги. Та влизаме ние в спалнята и след секунди бяхме в леглото. И точно в разгара на „детайлите”, както се изрази Валтер, се разнесе страшен трясък.”

„Какво стана? Какъв трясък?”, попита Жулиет.

„О-ла-ла! Леглото стана на трески. Но ако мислите, че ние изхвръкнахме ужасени от спалнята, сте на грешния полюс на истината.”

„Така ли?”, запита „озадачен” Жан.

„Така. А синът ни се роди „предсрочно” - така и не дочака  деветте месеца от сватбата.”, завърши Жаклин, погледна си часовника и „ужасена” от местонахождението на стрелките му добави:

„О-ла-ла! Каква неблагодарница съм станала.” И обръщайки се към нас с Валтер почти императивно каза: „ Предлагам ние тримата веднага да се измитаме и най-после да оставим тези влюбени гълъбчета сами и им дадем възможност да започнат подобаващо настъпилата вече двайсет и шеста годишнина от сватбата си.”

„Скъпа, не стига, че с всеки изминат ден се разхубавяваш, но ставаш и все по-умна, нещо, което дори започва да ме тревожи.”, разсмя се Валтер и стана, последван от нас двамата с Жаклин.

„Какво така изведнъж се разбързахте? Едва наближава два часа.”, попита Жан, но изглежда размисли и добави: „Е, вие двамата сигурно имате някакви неотложни неща, които трябва да свършите, но ти, Крис, защо скочи?”

„Ами... и аз се сетих за нещо „много спешно.”, при което Жан не можа да се въздържи и високо се разсмя.

„Съгласно устава, нямаш право да обиждаш председателя с такава плоска измислица. Ще преспиш у нас, сутринта ще закусим и след това вече се занимавай с твоето толкова „спешно нещо”. Скъпа?”

„Разбира се, че ще пренощува у нас. За минута ще приготвя стаята за гости.”

„Отказвам категорично.”, заявих аз, при което Жулиет отново се шашна и попита::

„Но, защо?”

„От съображения за личната си сигурност.”

„Каква сигурност?”

„Ами откъде да знам каква степен по Рихтер може да издържи тази къща. Отгоре на това и децата ви не са тук. Значи се очаква силен земетръс. Ами, ако сградата вземе, че се срути?”

„Ах, ти! Вече чувствам как се клати столът ми на председател.”, отново се разсмя Жан.

„Браво, Крис! Не може да има спор - разсъжденията ти са съвсем логични. Затова най-добре е да пренощуваш у нас.”, обади се Валтер.

„О, не. У вас е още по-опасно.”

„Не е вярно. Е, и нашият син не е при нас, но леглото ни  вече е толкова здраво, че без проблем ще издържи и слонове, а сградата е нова и съобразена със всички земетръсни норми. А вас ще настаним в най-отдалечената стая.”, реагира веднага Жаклин.”

„Не това имах предвид.”

„А какво?”

„Това, че ако случайно бутна нещо и Валтер забрави, че съм в къщата, може да си помисли, че е влязъл крадец и като нищо ще ме разфасова и то професионално.”

„Ама ти наистина си невъзможен.”, възхитен каза Валтер и така ме тупна по рамото, че едва не загубих равновесие.

Отново бурен смях и последна наздравица.

Домакините и Валтерови ме изпратиха  до колата, където след неизменните прегръдки, свойствени за добре пийнали хора, които са прекарали прекрасни часове заедно, се сбогувахме. Остана ни незабравимият спомен от тази, неочаквана от никого чудесна среща.