Погледът ми се рееше из широкото поле, което се виждаше през прозореца на класната стая. Ушите ми смътно долавяха говора на учениците и някъде съвсем смътно беше гласа на учителя, който проповядваше на доброта, грях, рай и изкупление.
   Грях. Какво знаеше той за греха? Той или онези птички, които прелитаха над полето без грижа за света? Нищо. Какво знаех аз за греха? Отново нищо. Устните ми се опънах в бавна усмивка. Не знаех нищо за греха, но знаех толкова много за самотата и любовта. Двете изпълваха душата ми, бяха пропити в мен, всяка част от мен, дори и тъмните, залутани кътчета.
   Столовете около мен се размърдаха, чух шумолене на униформи и после нищо. Училището беше свършило. Но не правих движение да стана. Нито да прибера учебниците си. Продължих да седя там, загледана в ясното синьо небе и свежото зелено поле. Някой постави ръка на рамото и се извърнах, за да видя лицето на старият ни учител.
   Около очите и устните му се точеха бръчки, като кръговете на дървото. Отмерваха отлитащият живот. Доброто и злото, което се бе случило на един човек. Светлите му очи ме приканваха мълчаливо да си вървя и ме питаха дали имах нещо да споделя. Да излея мъката и болката, които бях насъбрала. Отказах с фалшива усмивка. Изправих се и излязох от малката постройка на училището.
   Пред проядената и прогнила от времето врата се бяха събрали няколко момичета. Шушнеха си и се кикотеха. Очите им попаднаха върху мен и само за миг замълчаха, но само за миг. След това възобновиха разговора си този път за мен, знаех го, чувствах го. И една от тях беше по – злобна в нападките си от останалите. Обърнах се само за момент, за да видя студените и сиви очи и бледото лице обрамчено от изгаряща червена коса, която се спускаше надолу по раменете и.
      Извърнах глава и продължих по пътя си. Без да се заслушам дори и за миг в разговора им. Вместо това поех дълбоко дъх, вдишвайки свежия планински въздух. Усмивката отново си поправи път към устните ми. Този път истинска широка усмивка. Както, когато съм с нея... При тази мисъл устните ми се отпуснаха и клепачите ми се затвориха. Погледнах назад към онези момичета и те все още бяха там, клеветяха и клюкариха. Гледаха право към мен. Обърнах бързо глава напред и тръгнах надолу по улицата към старата къща накрая на селото. Беше огромно имение, в което живеехме само аз и моята гледачка. Майка ми беше заминала за големия град, за да работи, а баща ми предпочиташе да прекарва времето си някъде другаде. Навсякъде другаде, но не и при собственото си дете.
   Този следобед прекарах на пода в стаята си, пред камината. Както много други следобеди. В огнището, горяха пламъци, пукаха и трепереха. Извиваха се и къпеха стаята ми в златни сенки. В тази къща винаги гореше огън, винаги беше толкова студено...
   Откъснах едно от многото страници на старата книга. За момент тишината бе раздрана от резкия звук и след това нищо. Само пукота на огъня, докато поглъщаше страницата, а след това още една и още една...
Беше една от многото книги, които бяха наредени в библиотеката по прашните рафтове. Разказваше се за любов, мир и хармония. Разказваше се за неща, които не познавах. Любовта в живота ми не беше истинска, мирът беше насилствено натрапен, а хармонията... Хармонията бяха просто изстиналите ми чувства.
Заспах там на пода пред горящата камина, гледайки как огъня близва страницата на книгата и след това я изпепелява, оставяйки само пепел и нищо повече.


   Намирах се в огромно бяло легло насред нищото. Около мен се носеше сладкия мирис на цвете. Вдишах дълбоко непознатият аромат към който с времето се бях пристрастила. Той успокояваше раните в душата ми и поне за една нощ намирах утеха.
   - Дойде. – прошепна нежен глас и меки устни се притиснаха в моите. Погледнах нагоре и срещу мен грееха две сиви очи. Искряха от любов и щастие. Завеса от огнена коса ни отделяше от останалият свят. От света, който не беше реалният. Бяхме някъде, но не знаехме къде. И това не беше от значение. От значение беше само това, че бяхме заедно. Тя и аз. Тук и сега.
   Вдигнах ръка и докоснах тази порцеланена кожа и придърпах тези топли устни към моите.
   И след това... любов, фалшива, нереална, илюзия, но все пак любов.
   Забрава за деня и мъките, забрава за нещастията на всекидневието.
   Загубвахме се в стенанията си, в аромата и вкуса на другата. И нямаше нищо по – прекрасно от това удоволствие, което те поглъщаше цели, което ограбваше дъха ти и сърцето ти. Оставяше те задъхан с диво препускащ пулс и нуждата за още и още докато се удавиш, докато изчезнеш и се загубиш... завинаги. Това беше нашата любов.
   Но когато се отпускахме изтощени една до друга ние не шепнехме любовни думи и клетви. Не си обещавахме, че ще се обичаме завинаги и винаги.
Мечтаехме да чуем тези думи, докато заспивахме в обятията си, но нямаше да ги продумаме.
   И затова, когато на другият ден отидем на училище тя щеше да ме гледа със студени сиви очи, а тези сладки устни щяха да бъдат свити в презрение. А аз щях да я отмина безразлично, щях да седна до прозореца с поглед зареян в синьото небе и зеленото поле. Щях да гледам, без да виждам и да мечтая за деня, когато любовта щеше да стане реална, а не само илюзия споделена на несъществуващо място.