- Хубава си.

- Мерси. Учудващо е, че го забелязваш...

- Затова ли е всичко? За Мен? Да го забележа?

- Не, естествено... Отдавна не е за теб…

- За кого тогава?

- За себе си го правя.

- Лъжеш.

- Знам.

- Тогава?

- За миналото.

- Как така?

- Тук идвам… като в храм... да отдам почит на спомените си, да запаля свещтичка в памет на любовта ни… и да си спомня... Не мога да си позволя да не съм хубава за него, за миналото...

- А аз?

- Какво ти?

- Какво съм аз?

- Преди беше икона... всяка вечер се молех… мечтаех…

- А сега?

- Сега си просто… свещник… част от храма…

- Престани!

- Какво?

- Престани с метафорите и лъжите!

- Не лъжа.

- Напротив – лъжеш. Не идваш за да си спомняш, а за нови спомени да подхранваш илюзията, че „някой ден може би” и лъжеш, че…

- Аз наистина не те обичам

- Знам – свикна да си го повтаряш, но те боли, когато чуеш, че не съм сам… плачеш…

- От къде знаеш?

- Познавам те.

  - Не плача вече…

- Не плачеш, както преди от болка, сега плачеш по навик, когато не можеш вече да се лъжеш, че „не плачеш”

- Престани!

- Какво? Нали вече не те интересуваше?

- Ти ! Ти не ме интересуваш… но все още се интересувам…

- От какво? От любовта? От спомените? От неспазени обещания...?

- Не, по дяволите, интересувам се от себе си! А ти ме болиш… Боли ме, когато идвам и когато си тръгвам…

- Защо идваш?

- За да се видя!

- Да ме видиш?

- Не... да видя себе си.

- Пак започна с безсмилените оправадания… винаги си имала голямо въображение…

- Истина е.

- Къде виждаш себе си?

- В очите ти.

- Господи… смешна си… престани…

- Не, виждам се такава, каквато бях… каквато… Не можеш да разбереш...

- Дори да е истина. Не е само заради това. Сигурен съм.

- Прав си – не е.

- Ами?

- За да съм сигурна…

- В какво?????

- Че някой някъде ме е обичал...

... влюбена сълза проблясна на рамото ми... добре, че не я видя преди да ме целунеш...