Нощта дойде със похлупак от мисли. Стъклата на прозорците заприличаха на лилави огледала. Самата аз станах някак лилава и стъклена...

В стаята около мене крачеха бавно и отмерено няколко престарели въпроса, скръстили сухите си ръце пред гърдите. Какво искат от мене? Не ми оставят и минута спокойствие, че да се изпъне мисълта ми удобно в хамака на мозъка, да се отпусне спокойно под лунната светлина и да притвори очи в сладка дрямка... Аха това да стане и въпросите смръщено се приближават и сръчкват отнесената мисъл с костеливите си пръсти.

Затънала до гуша в безсъние и тишина, в тези самотни среднощни часове, реших да поговоря с въпросите, за да разсея сгъстяващата се в мене скука. Първите думи излязоха глухонеми - беззвучни и сухи. Наложи се да бръкна по-надълбоко в гърлото си, за да извадя от там бистър звук:

- Та... как се казвате? - попитах.

- Защо... Как... Къде... Кога... Какво... - отвърнаха въпросите бързо и отчетливо, сякаш досега само са чакали да ги попитам тъкмо това.

Реших да карам направо, без увъртания - среднощните часове предразполагат към това:

- И... какво търсите при мене?

- Търсим отговори. Видяхме, че си будна - значи и ти търсиш нещо!

- Не търся нищо - признах си. - Просто не мога да заспя, а вие съвсем ми пречите. Нямам време да ви търся отговори, а... и не искам. Не са ми притрябвали тъкмо сега вашите философски главоблъсканици...

- Но не искаш ли да разбереш ЗАЩО си жива? КАК трябва да протече животът ти? КЪДЕ отива душата ти след смъртта и КОГА свършва всичко? Не се ли питаш в КАКВО се състои смисълът на живота? - запитаха объркани въпросите и се вгледаха очудено в мене.

- Не сега... - въздъхнах. - Нещо по-силно вълнува мисълта ми, рисува вътре в мене цялата Вселена и не ми оставя място за питане... Нещо вътре в мене пее сладки песни, които карат сърцето ми да тупти все по-бързо и зтова не мога да заспя... Будна съм, ЗАЩОТО СЪМ ВЛЮБЕНА. И то МНОГО СИЛНО И ИСТИНСКИ. Значение има само това - ТУК И СЕГА.

Само ОБИЧТА има значение в момента за мен...

Въпросите се спогледаха и вдигнаха рамене в готовност да си тръгнат, за да търсят на по-философско място своите отговори. На излизане единият ме попита:

- А в кого си влюбена?

Усмихнах се:

- Това дали е човек или идея, или просто мечта, няма значение... -казах. - Важното е, че ме кара да съм будна и да чакам с нетърпение всеки следващ ден, нали?

Въпросът поклати глава в знак на съгласие, но го направи механично, защото вече беше зает с друго - оглеждаше се за светещи прозорци в нощта, които да посети и се надяваше там да открие отговора си.

А аз застанах до лилавия прозорец на моята стая, отворих го да глътна малко от хладната свежест на нощта и да погледам треперещите от нежност в далечината светлини. Нощта беше дълбока и някак безкрайна. Вгледах се в нея да открия признаци, че утрото наближава, но не ги намерих. А нощта идва винаги неусетно... с похлупак от мисли, мечти и любов.