Нощта дойде със похлупак от мисли. Стъклата на прозорците заприличаха на лилави огледала. Самата аз станах някак лилава и стъклена...
В стаята около мене крачеха бавно и отмерено няколко престарели въпроса, скръстили сухите си ръце пред гърдите. Какво искат от мене? Не ми оставят и минута спокойствие, че да се изпъне мисълта ми удобно в хамака на мозъка, да се отпусне спокойно под лунната светлина и да притвори очи в сладка дрямка... Аха това да стане и въпросите смръщено се приближават и сръчкват отнесената мисъл с костеливите си пръсти.
Затънала до гуша в безсъние и тишина, в тези самотни среднощни часове, реших да поговоря с въпросите, за да разсея сгъстяващата се в мене скука. Първите думи излязоха глухонеми - беззвучни и сухи. Наложи се да бръкна по-надълбоко в гърлото си, за да извадя от там бистър звук:
- Та... как се казвате? - попитах.
- Защо... Как... Къде... Кога... Какво... - отвърнаха въпросите бързо и отчетливо, сякаш досега само са чакали да ги попитам тъкмо това.
Реших ...