Рима (Ани)
77 422
28.07.2009 г., 21:34 ч.

Среднощно 

  Проза » Епиграми, Миниатюри, Афоризми
938 0 7
1 мин за четене

  Вечер, когато си лягаше, точно преди да заспи, унесена в прегръдките на съня, тя го чуваше.

  Той достигаше до нея през отворения прозорец – дали с уморена прозявка, или с някоя кихавица, а понякога дори си мънкаше  нещо под нос. И тя му пожелаваше лека нощ, тихо го прошепваше полузаспала, без дори да се надява, че ще я чуе.

  И в началото беше така – шепотът ù се разнасяше по пътя между нейния и неговия прозорец.   Разсипваше се, губеше се и достигаше, ако изобщо достигаше до него, като леко шумолене.  Но с времето думите ù си проправиха път, вятърът вече не ги разпиляваше и те успешно стигаха до него, подредени в цели изречения. А той така свикна с тях, че вече не можеше да заспи, ако не ги получи.

  Говореше му дълго и омайно, а думите ù, подредени в сребърна нишка, се изплъзваха от устата ù, надолу по врата, спускаха се по рамото ù, измъкваха се през прозореца ù, за да се вмъкнат през неговия и бавно се изтичаха в ухото му. И така беше всяка вечер. Докато веднъж тя не реши да покаже крайчеца на пръстите си през прозореца. А той ги сграбчи с жадното нетърпение на влюбения, за който всяко докосване до любимата е постигане на Нирвана. И той целуваше, галеше и смучеше пръстите ù цяла нощ.

 А на сутринта я придърпа – цялата – през онази миниатюрна дупчица, през която едва различаваше цвета на окото ù, когато тайно я наблюдаваше. Издърпа я, за да слуша шепота ù всяка вечер.

© Ани Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??