Среща

/и разговор за любовта/

          - Васке, разбра ли, Павел се е оженил?

          - Време беше, та Донка няма цяла година да ходи сгодена. Само че аз нищо не съм чула, нито видяла, уж живея срещу тях - нито повече хора да влизат или да излизат, нито повече шум от обикновено.

          - Ама той не за Донка, а за Виолетка се е оженил.

          - Нещо не си разбрала, Тинке, Виолетка е още дете.

          - Дете, дете, ама прежени сестрите си и взе годеника на кака си.

          - Ами сега как ще живеят, как ще се гледат, нали са съседи - само през две къщи.

          - Не се притеснявай! Павел е наел квартира в друга махала.

          –––––––––

          - Антония, - ако се обърне, тя е.

          - Обърна се, обърна се! Колко се радвам, че те срещнах и, че те познах!

          - Откъде се познаваме?

          - Точе, спомни си Лече!

          - Елена, ти ли си?

          - Аз съм, Антония. Повече от тридесет години не сме се виждали и се страхувах, че греша, но не, ти си. Така ти се радвам.   

          - И аз, Елена. Ей, в кои години ме върна с тези детски имена, които си бяхме измислили. Хайде да седнем отсреща за по едно кафе и да си поговорим.

          ––––––––––

         - Тръгнала съм при майка си. Нямам точен час, така че по-рано или по-късно, няма значение.

          - А аз точно заради нея те познах - осанката, изправеня гръб, вирнатия нос.

          - Нали, само аз нямам нейната богата и красива коса, а само пет косъма на кръст. Много интересно - и брат ми е като мен, а сестра ми - изтърсака, има нейната коса, но ѝ липсва фигурата ѝ. Да, така се случва понякога.

          - А тя още ли е толкова хубава?

          - Още, нищо, че е вече на седемдесет. Мисля, че самочувствието ѝ на обичана жена я поддържа. Татко почина преди пет години, но тя е все още така влюбена, както винаги е била. Страхувахме се да не се срине след смъртта му, но не, тя дори не плака много и не тъжи дълго - като че ли е смятала, че с тъгата си ще накърни образа му. Продължава живота си, сякаш той е все още с нея. Понякога я улавям, че се усмихва - сигурно още разговаря с него в мислите си. Не ме гледай така, нищо ѝ няма. Веднъж ѝ казах че сме се страхували дали след смъртта на татко няма да се поболее, а тя знаеш ли какво ми каза: "Не се тревожете - докато съм жива и той ще е жив с мене, макар и само в спомените ми. А нали и вие сте с мен. Непрекъснато го виждам във вас: усмивката му, тембъра на гласа му, походката, черти на характера - неговият хъс за работа, интересът му към новостите. ". Питала съм се дали тя не продължава живота си в миналото, защото често ме изненадва с въпроси виждала ли съм този или онзи мой съученик или съученичка, приятел или приятелка. Но може би не е така. Преди около половин година срещнала Снежка, помниш я, нали? Познала я, поканила я вкъщи и после повече от два часа приказвали. Каза ми, че намерили много общи теми за разговор и то не само от миналото. А ако знаеш колко пъти ме е питала за тебе и ме е укорявала, че не съм те потърсила. И аз опитвах, но така и не попаднах на дирите ти. Питах, разпитвах, но повечето не знаеха, не те бяха срещали, а после някой ми каза, че май сте в чужбина.

          - Така беше, Антония. Заради работа на съпруга ми малко бяхме в провинцията, а после и извън страната,  но сега вече сме си тук. Само

сменихме жилището си и района, но ще ти дам новия си адрес и телефоните, така че да поддържаме връзка и да се виждаме.

          - Ако знаеш майка ми как ще се зарадва, че сме се срещнали! Ще се уговорим и ще те заведа  при нея.

          - С удоволствие. Поздрави я!

          - Беше време, когато си мислех, че ние - децата  ѝ, сме ѝ безразлични, че само нейната любов е от значение, че не ме обича, а понякога дори и че ме мрази. Може да са били тийнейджърски настроения, знам ли! Спомням си веднъж, когато сплиташе плитките ми - хилави миши опашки, но тогава такива ни бяха обичайните прически, аз се разписках, а тя ме копна с гребена. Нищо ми нямаше, но дълго страдах - ето тя ме мрази. После пък така ме гледаше и се грижеше за мен, че си казвах - ето, обича ме.

          - А да не е заради... От моята майка знам, че техният брак е занимавал дълго време хората в квартала.

          - Мислила съм. Знам как съм се появила и знам, че може и аз да съм причината за студенината със сестрите и родителите ѝ, но и за любовта ѝ, нали...

          - Тези отношения не се ли промениха?

          - Не! Все едно, че нямаме лели, нямаме  братовчеди. Само баба е идвала няколко пъти у нас и толкова. Е, за сметка на това пък имахме баща ни и цялата му любов. Така е - нещо печелиш, нещо губиш... Питаш ме дали е все още така хубава. Пак ще ти кажа, да хубава е, но аз мисля, че всяка щастливо влюбена жена е хубава - с онзи блясък в очите, с постоянната си топла усмивка, породена от вътрешната ѝ удовлетвореност, с плавната и гъвкава походка. Чувала си да казват, че любовта е химия, или магия. Е, при тях магията я имаше. Трябвало е да се срещната и да се намерят. Елена, ще се срещнем пак и ще си поговорим вече за нас си: къде, с кого, какво сме правили през всичките тези години. А после ще се уговорим да те заведа и при мама. За сега, довиждане!

          -  Довиждане, Антония! Ще се чуем.