Една огромна пеперуда кацна върху главата му. Тя не литна веднага, усетила сладникавия аромат на шампоана, с който се бе изкъпал. За това продължаваше да стои и блажено и същевременно леко забавено да пърха с крила. Заспалия овчар даже и не разбра, за неканената гостенка. Която след малко повече от миг отлетя към цветчетата на билките и тревите по поляната. А овчаря Бай Петко си дремеше. Сънят му бе приятен и блажен, като всеки възрастен човек след шейсетте навърши години сънуваше внуците, как играя с него. Защото днес ги нямаше. Те си бяха в големия град. Той бе извел овцете на паша, и ги беше качил високо в планината. Тук рядко се качваха други хора. А имаше достатъчно паша за овцете. Пък ако решат да побягнат, Рокси вярната му немска овчарка щеше да ги върне. За това овцете кротко си пасяха из полята, той си дремеше, а послушната Рокси ги наглеждаше от сянката под която стопанина му дремеше. Изведнъж Бай Петко се размърда. Прозя се звучно. А Рокси го изгледа някак си мило по кучешки. Той стана леко тромаво, изпъна се. Той не беше висок. Даже минаваше за нисък. С добре поддържан вече побелял мустак и гладко обръснато лице. Побелелите му коси, на не подстриганата му глава се вееха от лекия бриз. Погали малкото си коремче и се обърна към овчарката:

- Рокси всичко под контрол ли е? – попита я, въпреки че не очакваше отговор, но го погледна мило. Той взе закачената си на дървото торба и извади от там един самун хляб, отчупи едно парче и го хвърли на Рокси. Тя го хвана ловко още във въздуха, после го подхвана с лапи и започна да го яде. Бай Петко от торбата извади и парче сланина, както и два домата. В торбата му се намери и една джингова (метална остаряла дума) чиния. В нея наряза доматите и сланината. След което започна блажено да си похапва. Когато видя, че овчарката е изяла хляба и хвърли няколко парчета сланина, тя ги хващаше пак, още във въздуха и ги изяждаше доволно. А овцете си пасяха на слънце. На поляната имаха разнородна паша. Въпреки, че беше слънчев ден, и беше топло не беше жега. Беше края на август месец и природата започваше да завършва своя летен цикъл. Тук в планинското село, в което Петко бе живял цял живот, лятото свършваше малко по-рано. Тъй като бе високо в планината. Вечер във високите старопланински села винаги температурата падаше около 0 градуса. Сега когато двамата с Рокси хапнаха, Петко стана и отиде към стадото. Погали леко една от овчиците докато пасеше. Той знаеше, че освен от паша овцете имаха нужда и от вода. За това размаха гегата и подкара стадото. Рокси когато видя, че овчаря поведе стадото веднага скочи и почна да събира овцете. Те двамата бяха страхотен екип. Тя вярно му служеше вече 10 години. Въпреки годините си Рокси беше най-доброто овчарско куче, което Петко бе притежавал. Умееше само с поглед да разбира какво се изисква от нея. Имаше подход и към животните. Без да ги плаши тя просто ги повеждаше в правилната посока.

Планинската рекичка не беше далече. Овцете пъплеха напред по склона на планината. Пътя на, който излязоха беше стар и занемарен, черен път от годините на ТКЗС-то. Сега се използваше предимно от него. За това гората беше почнала леко-полека да си го прибира. Но това беше добре за овцете на Петко. Те вървейки по него си хапваха от различните видове треви. Овчаря вървеше зад стадото, а Рокси вървеше от страни на стадото. Като в зависимост от това дали овцете се отклоняват от пътя, преминаваше в ляво, а след това в дясно. Овчарката внимаваше някоя овца да не се отклони. Въпреки, че с овцете винаги е било по-лесно. Защото когато една тръгне на някъде всички я последват. Скоро се чу ромоленето на реката. Овчаря Бай Петко се провикна и стадото спря. Интересно е как тези животни бяха се научили за разпознават различните гласови команди на стария овчар. После той подкара стадото към дерето на реката, а те бавно се заспускаха надолу. След малко надушили водата бързо ускориха крачка. Овцете нагазиха във водата на прохладната река и почнаха да лочат жадно. Рокси на свой ред и тя почна да пие водица, след солената сланинка на Бай Петко и тя бе доста жадна. Водичката и се услади, но въпреки че пиеше жадно не изпускаше от поглед овцете. Една овца се опита да се отдели от стадото но Рокси изръмжа, даже не спря да пие вода и овцата се върна послушно. Когато всички животни утолиха жаждата си Бай Петко поведе стадото през реката. От татък реката имаше хубава голяма поляна където смяташе да прекарат овцете следобеда. Слънцето беше точно на средата на небосвода, лекия бриз буташе малките купести облачета и те плаваха по небесната шир. Стадото се разходи из поляната и си намери сянка под един огромен стар дъб. Там животните решиха да се настанят за следобедна дрямка. Бай Петко на своя страна почна да бере мащерка. На тази полянка имаше достатъчно то прекрасната билка. Извади от овчарската си вълнена торба една найлонова кесийка и почна нежно да откъсва от билката цветче, по цветче. Той много внимаваше да не я изкоренява. Защото нямаше полза от това. Корените на мащерката не бяха полезни, колкото цветът. А изкореняването на растението можеше да доведе до неговото заличаване от поляната, което Бай Петко не искаше да се случва. Въпреки доброто си образование още във времената на социализъм, той бе избрал да си остане в село заедно с неговата първа и единствена любов. Но децата му син и дъщеря бяха избрали реализацията на големите градове. Мъчно му беше, че вижда рядко внучетата си. За това когато има тази възможност винаги намира време за тях. Води ги или в гората на приключенска разходка(както те сами си я бяха кръстили) или за риба, когато е по-топло. А в къщи ги учеше да играят карти и шах. Господ го бе дарил със една внучка и трима внука. Вкупом всички много ги обичаше. Никога не ги делеше. Както не бе делял и децата си. Мислейки си за живота си той напълни найлоновата кесийка с мащерка. Прилежно я прибра в торбата. Той беше професор по ботаника. И въпреки предложенията навремето той си остана тук. Написал беше 28 книги за различните видове на местния балкан. Като беше проучвал всичко. От народни вярвания за дадено растение но истинските му лечебни свойства. Сега вече гонеше 70 години и като пенсионер, беше решил да си гледа овчици. Жена му баба Тонка го беше подкрепила както винаги. Изведнъж се смрачи, черен облак бе застанал пред слънцето. А Рокси все да ръмжи. Бай Петко разбра че нещо се случва. Щом овчарката беше неспокойна. Тя се изправи от дебелата сянка дето беше полегнала сред овцете и почна да ръмжи към реката. Овчаря стисна гегата и загледа и той към реката. Но там нямаше нищо освен шубраци и трънаци. На пътеката, по която бяха минали също нямаше никой или нещо. И все пак кучката ръмжеше и гледаше там. Бай Петко тръгна бавно към мястото, което дразнеше вярната му дружка. Но когато видя това Рокси се затича и застана пред овчаря и продължи да ръмжи към реката. Овчаря се спря. Очевидно щом Рокси бе застанала пред него така значи имаше сериозна опасност. Но каква? Защо нищо не се показваше. Хищниците не се криеха така, поне тези които Бай Петко познаваше. Страхът бавно и неочаквано обзе стареца. Страх от неизвестното. А неизвестното стана още по-неизвестно. Защото точно пред овчарката се раздвижи въздуха. Странен невидим силует посегна към нея. Невидимото същество имаше човешки черти. Но то бе напълно прозрачно, светлината преминаваше през него. Бай Петко видя само движенията на съществото. А Рокси спря да ръмжи, седна послушно и взе да скимти. Бай Петко бе странствал из тези гори, много. Но не беше виждал нищо подобно. Бяха го нападали вълци, беше нападан от мечка. Но това не беше диво създание. Това беше нещо различно. Нещо чуждо, и разумно.

- Какво си ти? – попита Бай Петко макар и уплашен. А съществото се приближи до стареца и застана пред него. То мълчеше. Но въпреки това Бай Петко чу отговор в главата си. „ Не се бой, ние идваме с мир.“ – чу първите думи на съществото директно в мозъка си. В този момент слънцето бе избутало облака и отново огря поляната. Овцете станаха от дебелата сянка на стария дъб и почнаха да пасат спокойно. Те не усещаха никаква заплаха. Рокси тръгна към тях за да ги контролира. А Бай Петко също бе успокоил своя страх. Гласът в главата му отново проговори: „Трябва ни помощ! Помогни ни!“

Бай Петко се раздвижи без да се премества от мястото на, което беше застанал.

- Добре, ще ви помогна. Но как? От каква помощ имате

нужда? – той беше озадачен. Как възрастен овчар ще може

да помогне на тази странни същества. Същества непознати за него. Които даже той не виждаше, но все пак разбираше. Като по-млад беше чел за различни подобни случаи на хора, които са срещали странни същества. Но в тези описани странни същества нямаше никое като това, което стоеше пред него – невидимо. В главата му отново се чу глас: „ Ти си ботаник, нали?“

- Да, в това съм най-добър! – отговори категорично овчаря.

„Чудесно“ – в главата на Бай Петко се преля чувство на радост и удовлетвореност. Той се усмихна. Думите на съществото отново потекоха в мозъка му: „Преди няколко дни компютъра ни се развали, а той ни лекуваше. Той винаги знаеше как и с какво да се лекуваме. Всички на звездолета ми имат много силна кашлица, примесена с астматичен задух. Преди когато това се случваше компютъра ни пращаше тук на тази поляна да берем определена билка, с която се лекувахме. Но сега като той не работи, ние не знаем коя е. Помогни ни, молим те!!!“

- Анатомията ви сходна ли е с моята? -попита овчавя-ботаник.

„Да!!!“ – гласът отново нахлу в главата му и отекна като ехо. Той извади от торбата си найлоновата кесийка с мащерка и му я подаде.

- Ако сте я брали, билката тук на тази поляна то тя е МАЩЕРКА! – прозрачното същество пред него се размърда пое кесийката в прозрачната си ръка. След което по кесийката се показаха две червени точки, които се задвижеше по кесийката в различни посоки, докато накрая двете точки светнаха в зелено. В главата на Бай Петко отново се появиха радостни чувства, които не бяха негови, а на новия му невидим приятел. Невидимата ръка подаде кесийката на дядото. Той се огледа, но на поляната бяха останали овцете и кучето. Той с почуда се отдалечи от мястото на срещата. Но вървейки към сянката на големия стар дъб видя как нещо раздвижваше въздуха и как стръкчета мащерка първо сами се откъсваха внимателно, политаха до определена височина и след това се изпаряваха във въздуха. Бай Петко се усмихна. Радваше се, че бе могъл да помогне, макар и с нещо малко. Замисли се днес човечеството до каква степен е зависимо от компютрите, и до каква степен може да стане зависимо като тези същества. Защото прогреса е удобство, но води и до забрава, забрава която може да бъде фатална. Днес тези същества бяха научили това по трудния начин. И въпреки това в съзнанието на овчаря изникна въпроса: „От къде те знаеха че аз съм ботаник?“. Въпрос на който сигурно никога нямаше да получи отговор. Той се настани под големия стар дъб. А старата му приятелка Рокси седна до него. И двамата се загледаха в милите му овчици, които нямаха нужда от нищо. Само от добра паша и малко прясна водица. А в небето проблесна за миг нещо и пак изчезна…

Костадин Койчев - Kovak