Срещата

Срещата

Кошмарът я притискаше, оставяше я без дъх, а Елена се бореше отчаяно да се освободи от лепкавата му прегръдка. Тя тичаше по морския бряг и здраво стискаше ръката на София. Пред тях се отвори бездна, която погълна момиченцето, и Елена остана сама. Тичаше и крещеше името на София, оглеждаше се трескаво на всички посоки, но нея я нямаше. Вълните се разбиваха с грохот в брега и бързо отстъпваха назад. Те също бягаха от нея.

***

Елена се стресна и се събуди. Сърцето ѝ биеше учестено, гърлото я болеше, косатата беше залепнала за слабото ѝ лице. Отметна свития на топка чаршаф и бавно стана от леглото. Извади снимката и дълго се взира в нея. Двегодишните близначки, Стела и София, я гледаха оттам. Слънчевата София, с усмихнати очи и протегнати към нея ръце; и сериозната Стела, стиснала в ръка червения, плюшен жираф. След изчезването на София, вината и болката я измъчваха почти непрестанно. Но имаше дни, в които отчаянието я обземаше толкова силно, че не успяваше да стане от леглото и да мисли за нещо различно. Дори гласчето на Стела трудно успяваше да я изтръгне от това състояние.

***

            Беше само на осемнайсет, когато разбра, че е бременна. Веднага реши, че сама ще се грижи за детето. Иво беше страхотен приятел и човек, който я разбираше и подкрепяше. Точно затова не искаше да проваля бъдещето му. Учеше в Художествената академия и несъмнено го очакваше бляскаво бъдеще. Бяха се запознали на реката, където Елена понякога рисуваше. Рисуването я успокояваше и откъсваше от тъжната реалност на нейното ежедневие.

            Живееше с майка си, която се превърна в алкохоличка след като баща ѝ се изнесе от къщи. Въпреки непрестанните скандали и упреци, Елена растеше, получаваше отлични оценки  в училище и се грижеше за домакинството. Рисуваше, когато намереше време за това. В началото на юни, след като разбра, че е бременна, написа кратко писмо на майка си и замина. Отиде в малко градче край морето при леля Софи, която също живееше сама. Възрастната жена я приюти и Елена отново усети какво е да имаш истински дом. Топлината и спокойствието я преобразиха. Тъжните ѝ очи с цвят на море отново заблестяха, усмивката все по-често се появяваше на лицето ѝ. Въпреки бременността, започна работа в една закусвалня наблизо. Чувстваше се прекрасно в новия си живот и очакваше с нетърпение раждането. В началото на ноември роди две прекрасни, здрави момиченца- Стела и София. Близначките много си приличаха, но по-характер бяха много различни. София, вечно усмихната, любознателна и готова за приключения, а Стела- сериозна, вглъбена и малко меланхолична. Но те двете взаимно се допълваха и осмисляха живота на Елена. След раждането тя бързо се върна на работа, а леля Софи се грижеше за близначките. Всеки следобед Елена ги извеждаше да поиграят в парка край морето.

            В един прекрасен октомврийски ден, малко преди да навършат две години, на една от тези разходки София изчезна. Разхождаха се трите по алеята, София тичаше напред, а Стела падна и докато я вдигне, момиченцето вече беше изчезнало от погледа ѝ. Търсиха я дълго време. Включиха се много хора- доброволци и полицаи, но не я намериха. Накрая се отказаха. Заключението беше, че не е възможно толкова малко дете да оцелее само. Освен това никой не се беше обадил, че я е видял с някого или някъде. Елена не искаше и не можеше да повярва, че никога повече няма да видят София. А Стела стана още по-тъжна и почти не говореше.

            В един такъв ден, на отчаяние и мъка, Елена реши, че трябва да започнат живота си отново. Но преди това, трябваше да приключат със стария. Сбогува се с леля Софи, с морето и хванала здраво за ръка малката Стела, тръгна, без да се обръща назад. От стария им живот взе само тази снимка и червения, плюшен жираф.

***

            Малкото балканско градче ги посрещна с аромат на цъфнали рози и стръмни калдъръмени улички. Тръгнаха по една от тях, но Стела скоро се измори и седнаха в сладкарницата, която беше наблизо. Елена никога нямаше да забрави този ден и момичето, което срещнаха тогава.

-Здравейте! Казвам се Лили. Мисля, че имате нужда от нещо сладичко за начало.- Избърбори усмихнато момичето и бързо влезе навътре.

Само след миг на масата пред Стела стоеше парче шоколадова торта и чаша топло какао, а пред Елена- кекс и ароматен, билков чай.

-Благодаря! Но не ям сладко- промърмори Елена и бутна чинийката настрани.

-Това не е сладко, а страхотен морковен кекс. Хайде! Опитай! Не е по-голям от теб, нали? – и се обърна към Стела. – А ти, Слънчице? И ти ли не обичаш сладко?

-Стела обича сладко- избърбори момиченцето и отхапа голямо парче от тортата.

-Браво на теб! Знаеш ли, че в това парче торта се е скрила една шоколадова фея и чака да я откриеш?

Щом чу за феята, Стела започна да яде още по-бързо.

-Къде е феята? Не я намерих?- попита Стела, когато чинийката вече беше празна.

• Така ли? А аз си мислех, че е в твоето парче торта. Нищо, утре ще я потърсим отново. В друго парче торта. Искаш ли?
• Да, Стела иска-  каза момиченцето, допи какаото, взе червения жираф в ръка и тръгна към две деца, които играеха наблизо.
• А ти откри ли твоята морковена фея?- попита момичето и леко докосна ръката на Елена. Тя се стресна и учудено я погледна. Сякаш едва сега осъзна къде се намира. Пред нея седеше чаровно момиче с големи кафяви очи, ослепителна усмивка, и вързана на конска опашка рижа коса. Шепа златисти лунички се бяха разпилели по кръглото ѝ като месечинка лице, а една трапчинка беше кацнала на лявата ѝ буза. Излъчваше такава доброта и чистосърдечност, която успя да разчупи черупката, в която се беше скрила Елена.
• Фея ли? Не, не успях, но кексът беше наистина вкусен. Благодаря! Казвам се Елена.
• Приятно ми е, Лили- повтори момичето и отново се усмихна.- А сега разказвай! Мисля, че имаш нужда от слушател.
• Няма нищо за разказване – остро отвърна Елена.
• Добре, ще почакам. Имаме цялото време на света.- Момичето подпря брадичката си с ръка и отново се усмихна.- Тогава аз ще ти разкажа. Това е моята сладкарничка с малка пекарна отзад. Кръстила съм я „Малката фея“. Всички сладкиши във витрината са мое производство. Щастлива съм , когато ги правя; щастлива съм, когато ги гледам: и още по-щастлива съм, когато си хапвам от тях. Във всеки сладкиш слагам по щипка любов и прашинка вълшебство. За да направя деня на всеки клиент вълшебен. Това е моята тайна. А сега ти ще ми довериш ли твоята?-попита и отново докосна ръката на Елена. Този жест я изтръгна от вцепенението, в което се намираше и тя разказа своята история. Колкото повече се разплиташе кълбото от емоции и нишката ставаше по-дълга, толкова товарът от раменете на Елена олекваше и светът отново възвръщаше цветовете си. Чак сега, тя видя, че се намират в топла и слънчева сладкарничка. Дървеният под, кремавите стени, столовете с цвят на избледняващо слънце и разпилените стръкчета лавандула по покривките и завесите, допълваха приятелската атмосфера тук. Централно място в помещението заемаше осветлена стъклена витрина, в която бяха подредени торти, кексчета и сладкиши. Отгоре, в големи стъклени буркани, се виждаха букети от цветни близалки. Сладкарничката беше точно като Лили- шарена, слънчева и изпълнена с живот.
• Елена, имам нужда от помощник. - Отново заговори Лили. – В пекарната трудно се справям сама с всички поръчки. Освен това баба ми остави малка къща като наследство, в която сега никой не живее. Може да останете там със Стела и да се грижите за нея. Така и аз ще съм спокойна и прозорчетата ще светнат отново, както преди.- Тъй като Елена все още мълчеше, Лили заговори отново.
• Хайде, Елена! Помогни ми!- и този път здраво разтърси ръката ѝ. Чак сега Елена завъртя одобрително глава, усмихна се и стана.
• Да вървим тогава.

И тръгнаха. Така започна техният нов живот. Малката къща, пекарната и Лили се превърнаха в опорна точка, от която да тръгнат отново нагоре.

***

Елена прибра снимката и тръгна към стаята на Стела. Отвори тихо вратата и влезе. Нощната лампа хвърляше жълтеникава светлина в безупречно подредената стая. Целуна нежно дъщеря си, оправи завивката и тогава видя картината. Беше подпряна на стената отсреща. Безлюден морски плаж, красив залез, а отпред – самотно момиче с разпиляна кестенява коса и гларус кацнал близо до нея. Картината не беше завършена още , но Елена усещаше вятъра и мокрия пясък по стъпалата си, чуваше вълните и гласа на гларуса. Тя излезе навън и седна на дървената пейка в градината. На изток теменуженото небе розовееше и нощта бавно се стопяваше под огъня на първите слънчеви лъчи.

• Мамо, защо не спиш? – попита дванайсетгодишната Стела и седна на пейката до нея.
• Не ми се спи. А ти?
• Събудих се. Сънувах отново морето. Вятърът развява косата ми, а пясъкът е ситен и горещ. И Морис е там. Чака ме.
• Кой е Морис?- попита Елена.
• Морис е гларус. Той е мой приятел. Вчера го нахраних с парче пица. Даже го нарисувах. Искаш ли да ти покажа новата си картина?
• Разбира се, че искам.

Очите на Елена се напълниха със сълзи. Със Стела не бяха се връщали до морето, откакто дойдоха тук. Вече бяха минали десет години. А морските ѝ картини бяха толкова реални, сякаш гледаше през очите на някой друг.

• Мамо? Ти защо не обичаш морето?
• Кой каза, че не го обичам? Обичам го.
• Защо не ходим на море тогава? Толкова е хубаво като го сънувам.

Елена прегърна дъщеря си и дълго я притиска до себе си. Беше се уморила да се страхува.

• Ще отидем, Слънчице! Ще отидем! Много скоро ще отидем.

***

Елена излезе на терасата и погледна към морето. Гледката беше прекрасна. Слънчеви зайчета подскачаха по повърхността, няколко чайки се гонеха с крясък в небето, а бризът донасяше кроткия плясък на вълните. В средата на есента, плажът беше безлюден. Тогава ги видя. Там, до скалите. Застанали една срещу друга, те се гледаха. Бяха се намерили - Стела и София. Нейните близначки, двете половинки на едно цяло. А близо до тях, на скалата, кротко стоеше и ги гледаше един гларус.