Старият полковник и тая Нова година

Миналата година дъщеря му го убеди да си стои в апартамента. Да не се товарел с пътуване, да си почивал…

Щото по-миналата Старият полковник успя да си направи празника. Сам. Другите принуди да мълчат и да слушат излиянията му. Добре му дойде – нали набори почти не се срещаха, пък и не му се ходеше при останките им. Защо да слуша за чужди животи, като може да разправя за своя? При това много интересен и богат.

Обаче…

Абе, как така ще минат без него? Изпуснаха се, споделиха колко хубаво изкарали сами. Сами? Неорганизирано, без контрола му, без регулиране и възпитание…

Тоя път номерът им не мина. Притисна дъщеря си – как така, що за измишльотини, без него няма да е добре…

И оная клекна. Може да искаше да се спасява – три пъти тоя ден я изпраща по разните магазини за нужни му неща. Ама не е виновен той – по телевизора показваха всякакви ценни реклами, когато нея я нямаше. И той, разбира се, записваше и я връщаше от вратата за новичкото…

Забави се доста с месото. Зет му, дето обича да готви, два дни преди празниците накупил необходимите продукти за банска капама. Защо? Не може да отиде последния ден – като всички хора, ами се запасява. И то – за капама…

Старият полковник никога не беше правил подобна, но пък имаше опит. Що манджи бяха изяли с другите чиновници от военното бюро на теферич… Печени агнета, капами, мешани скари, дивеч от всякакъв род и по всяко време /началници са, я – няма да спазват правилата за простолюдието!/.

Но желанието на зетя му пак да блесне го ядоса.  И праща дъщерята два пъти специално за мръвки. Оная обикаляла, чакала на опашки… Ми като е проста! Едно време баща й даже не ходеше до магазина. Поръчваше на секретарката и… Отракан си беше, не напразно завърши шофьорската специалност. Пък и началникът шофьор си е шофьор – по манталитет и акъл. Хитър, тарикат, знаещ две и двеста, можещ камион през иглено ухо да прекара…

Та донесе дъщеря му месищата, накупи и разни сладкиши, взе и деликатеси. Ще види оня как капамата му отива на заден план. Пък за тортата му – да не говорим. Ще се фука с някаква домашна торта, като насреща му извадят сладки и бонбони, купени от специалния магазин…

Накрая, когато дъщерята смени чаршафите на леглото му – това не е работа за един Стар полковник, ама няма ординарци, пък жена му дезертира на оня свят, той натърти, че приема поканата й. Тя се пооблещи – хем не беше го викала, хем забрави явно за първото му нареждане. Но баща й я закова: „И може да взема сестра ми… Ще видя!“.

Което – разбра по-късно – предизвикало зет му да констатира: „Бе, той пак добре, че не доведе и братовчедите си…“.

Вечерта дойде внукът му с колата си. Натовариха всичко, внукът нещо измърмори, ама Старият полковник такива деца като него не слушаше. На 40 станал, но… Не е генерал!

Пристигна и парадно занаизважда донесеното. Зетят чак побеля и рече, че да ходиш на гости и си носиш яденето, е някак си… Но се сдържа до там, само добави: „Все имаме с какво да те нагостим… При това не с голи пържоли, а с кулинарен шедьовър…“.

Да, бе – шедьовър! Старият полковник дори не опита ястията им. Сложи си от донесените пържоли и господарската започна да разнася по чиниите на другите останалите. Зет му демонстративно върна пържолата и вдигна капака на големия гювеч. Ухаеше… Ама как ухаеше… Но Старият полковник се сдържа и показно взе да реже мръвката. При това силно подканяше останалите да ядат истински пържоли, що да се лигавят с някакви бабини манджи…

Зетят откровено не щя да поеме топката ни веднъж. Гледаше телевизора, разнасяше порциите с капамата, ряза тортата. И от време на време приказваше със сина и снахата си.

Което подразни Старият полковник. Такъв човек на крака му дошъл, пък той… Затова улови разговор за студентските години и прекъсна вица за изпита по „История на БКП“.

„Я ми кажи – тежко каза той на зет си – като се хвалиш, че си учил – на кой конгрес Георги Димитров е изнесъл доклада си?“.

А оня най-нахално само подметна: „Петия конгрес през 1948 година, но това е далечна от празника тематика…“

А после заразказва на децата приказка за принца и момичето, завършвайки с: „И живели дълго и щастливо, защото тя била сираче…“

Старият полковник се престори, че не усеща бодването. Той имаше подготвен свой удар. Извади дебел плик и го връчи на внука си. Оня се учуди – защо толкова много? Ама Старият полковник замълча – платил си беше, повече приказки не са нужни.

На зетя, разбира се, нищо не подари. Да разбере, че е наказан. Ама оня даже не трепна с мигла. Само се обади, когато Старият полковник поиска в късметите да добавят „Столетие“ – „Аз пък не мисля да тежа и тормозя хората цял век. Каквото – такова…“

Да, бе… Господ него ще слуша, рече си Старият полковник. Е, официално се водеше невярващ, ама… Абе, в армията е така – какъвто и да е свестен бившият началник, бивш е. И свестен става новият. Защото е началник!

Накрая Старият полковник се умори. Трудно си беше – хем не го слушаха, хем подминаваха опитите му да поеме словесната власт на масата. Несериозни хора – вицове, разни нелепи смешни истории, какво чели, какъв филм гледали…

А как да се изкаже Старият полковник, когато отдавна нямаше централизирано управление на вкусовете? Де да знае коя книга е правилна, кой филм идеологически издържан, какво смята Генералът за това?

То и президентът излезе да говори – и той генерал, ама… Срещу властта говори! А властта е винаги права!

Затова Старият полковник изчака да гръмнат салютите, поръча да му донесат обувките до масата – няма да се мъчи в коридора, я те после ще почистят, какво друго имат да правят?

И замина да си доспи…

Важното е, че не им позволи тая Нова година да бъде хаотична, невъзпитана и неправилно организирана.

Следващата ще ги стегне повече. За тяхно добро е. И през другите идващи десет години…

Бонус към разказа - https://www.youtube.com/watch?v=1u7WN2zBEDc&list=LLntsYRDWcSZYXFvvDLiNK0w&index=727

И новогодишният ми коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/

Приемам поздравления - ще видите защо.