Старото радио
Намери го съвсем изненадващо на тавана. Който, съгласно договора за продажба на апартамента беше длъжен да изчисти и опразни.
Затрупано с непотребни вещи в един от ъглите.
Замисли се. Но двоумението му продължи няколко секундил
Позабърса лекичко многогодишния прах и внимателно го остави в багажника на колата.
Вече у дома изчисти до блясък с влажна кърпа всички външни повърхности, отвори внимателно задния капак и с прахосмукачката лекичко изсмука полувековните паяжини и прашните кълбета мъх. Не разбираше много от техника, но побутна нерешително и предпазливо с пръст многобройните преплетени жици и множеството лампи с чудновата форма. Подухна с уста в ъгълчетата на дървената кутия и с удоволствие вдъхна мириса на изминалите години, носещ се от утробата й.
Смени накрайника на нестандартния щепсел, още веднъж прегледа внимателно чистата вътрешност и затвори старателно капака. Надяваше се на някакво чудо.
Включи щепсела в контакта и с огромно притеснение завъртя копчето. След малко чу леко жужене и заспалите многогодишен мъртвешки сън електрони се събудиха и свършиха своята работа. Лампите загряха и зеленото око на старото радио светна с цялата си необозрима мощ.
Старото радио работеше.
Все още.
След толкова много години - забравено и захвърлено като непотребна вещ на прашния необитаем таван. Ненужно никому.
И работеше добре. Без антена, като някаква допотопна машинария появила се в съвременния свят незнайно как и незнайно откъде...
Загледа с в черната разграфена скАла, изпъстрена с имената на градове, изписани на латиница. Спомни си като дете как сричаше сложните им и непознати имена. Как таеше мъничка искрица надежда някой ден да ги посети и опознае...Което едва ли щеше да се случи...
Някои от тях все още съществуваха, други отдавна бяха останали в историята, а трети се оказаха с променени наименования. Беше нормално. След толкова превратности на съдбата и историята.
И го налегнаха спомените. Когато като дете с любопитно учудване слушаше гласовете, музиката и непознатите и нови звуци, излизащи от лакираната дървена кутия. И когато то – старото радио беше единствения останал отворен прозорец, от когото можеше да се добие мимолетна представа за заобикалящия ни пъстър и многообразен свят.
Въздъхна умислено. Защото помнеше времената, в които множество радиостанции бяха заглушавани с отвратителното денонощно бръмчене на заглушителните станции. Чието подлудяващо бръмчене се мъчеше да задържи колкото се може повече спарения , застоял и зловонен въздух на онези тревожни и страшни времена.
Сега звукът от говорителя на радиото беше ясен и чист. Защото заглушителите отдавна бяха останали в историята. И едва ли повече щяха да се върнат.
Разходи се със стрелката по скАлата наляво и надясно, задържайки вниманието си върху онези станции, които се чуваха ясно. Всичко беше по старому. Радиото след толкова години на забрава работеше безупречно.
Завъртя копчето отново. И го изключи. Зеленото око бавно угасна и загуби мощността си. Старото радио замлъкна.
Замисли се. И се усмихна. Защото не можеше да повярва на случилото се. А то беше твърде неочаквано.
Постави старото радио върху ореховия резбован скрин, останал му като ценно наследство от далечен роднина. Двата стари предмета изненадващо се допълниха един друг. И му се стори, че започнаха да си говорят тихичко на неразбираем, но изпълнен със спомени, усмивки, неосъществени желания и разочарования език.
Език, който все още не беше загубил силата и възможността си да убеждава, да променя съдби, или да носи радост и усмивки по лицата на онези, които можеха да го разберат без преводач...
Език, който разбираха само предмети като тях, отдавна загубили миналото си очарование и блясък, но все още имащи непреодолимото желание да живеят и да радват отново.
Помоли учтиво никой да не пипа старото радио. Защото то беше, остана и щеше да остане част от него самия...
От неизживяното му детство, неосъществените мечти, напразните надежди, болки и разочарования.
Но въпреки това се усмихна щастливо отново. Защото без да иска и съвършено случайно беше възкресил от миналото заедно с радиото и забравени събития, спомени и емоции, случили се твърде, твърде отдавна...
Какво ли щяха да открият неговите деца или внуци на някой изоставен, прашен и опасан с паяжините на времето таван???
И ще бъдат ли в състояние да го оценят по достойнство?
© Dimitar Ikimov Всички права запазени