Kато каза приятелка, смъртта се сети за последния си приятелка, която беше имал. Опитваше се да си спомни, но само бледо лице се показваше пред очите му. И то какви очи - кухи очни ябълки, които гледаха в мрака. Той си беше обещал, беше си обещал, но историята се повтаряше отново. Тя, да, жена беше, беше красива и млада. Спомняше си разходките под изгряващото слънце, сънливите ù очи сутрин, но това не продължи за дълго. Времето развяваше нейните кестеняви коси, побеляващи при всеки повей, но при него този ветрец минаваше като нож през сърцето му. При всеки повей ножът се забиваше все по-дълбоко в него. Докато...

не дойде денят, в който той трябваше да свържи работата си. Но този път беше различно, не можеше просто да изтръгне душата от нея. В сетния си дъх тя го помоли да се доближи до нея и му каза: (сигурно се досещаш какво). И тогава той беше още по-объркан. Искаше се и той да го усеща към нея, да усеща каквото и да е, но не. Той се опита да потърси дълбоко в себе си и видя нещо там в мрака, нещо май светкаше... но не, беше се заблудил. Светлинката изгасна. Каквото и да беше, вече угасна. И той реши да не сподели това с нея и силата, която му беше нужна, дойде. Той ù каза сбогом и... (не ти трябва да знаеш повече за самия процес) вече нея я нямаше. А той пак не усети нищо, както винаги е било.

Но това може би се повтаряше отново. Може би, както винаги, времето щеше да покаже, винаги времето беше на преден план. Но само си помисли каква ирония. За него тази дума едновременно означаваше нищо и всичко. За него това беше нищо и всичко. Винаги на преден план, но винаги празно. Само си помисли...

Моля всеки,който го е прочел,ако може да изрази мнение или да оцени.Благодаря!