СТАЯТА С КЛЮЧАЛКИТЕ

- Бабо, бабо, ей там има вещица!

- Седи на пейката и гледа лошо!

- И си мърмори нещо, бабо!Освен това, мирише много гадно!

  Децата изглеждаха много възбудени и разтревожени, но баба им не се обезпокои. Кой знае коя бедна жена бяха набедили за вещица, може би някоя клошарка!

- Сигурни ли сте? Може да е просто уморена и болна...

- Неее, бабо!- тъмните очички на Роси бяха станали още по-големи и светеха от възмущение.- Вещица е, много лоша изглежда!

- И мръсна!- добави Виктор- Не съм виждал човек да мирише така!

- Бабо, ела да видиш, ей там е, на пейката до пързалките!

 Баба им с неохота затвори айпада си, където тъкмо четеше новините и стана от пейката. Бяха на детската площадка близо до езерото с патиците, където децата много обичаха да играят.

-Знам, че е вещица!- настояваше Роси- Дори патетата избягаха на другия бряг чак!

 Наистина,на пейката беше седнала възрастна жена със синя широка пола и зелено палто, с пъстър шал на главата, на краката си носеше протъркани летни чехли, въпреки студеното време, а в краката й имаше стара и мръсна торба, пълна с кой знае какви боклуци. Наистина беше доста нечистоплътна и миришеше силно. Баба им извика от учудване:

- Я виж ти, старата Имелда тук?

- Познаваш ли я, бабо?- вдигна любопитните си сини очи към нея Виктор.

- Ако ви кажа къде съм я виждала, много ще се чудите! Беше преди години, в крепостта Сесимбра в Португалия. Аз разглеждах кулата и някой ме докосна по рамото, направо ме стресна! Та нали наоколо нямаше никой от групата! Бях дошла сама за да направя снимки, дори мога да ви ги покажа когато се приберем... Обръщам се и какво да видя- една стара жена с неугледни, дори мръсни дрехи, с пъстър и много овехтял шал. Заговори ме на испански, искаше да ми предсказва бъдещето за десет евро! Едва успях да се отскубна, тръгнах към автобуса, а тя след мене! Ускорих крачката, излязох от сянката на крепостните стени и се обърнах да видя къде е, но от нея нямаше и следа! Попитах една от служителките защо пускат просяци в крепостта, а тя ми отговори така:

„Сеньората е видяла старата Имелда! Тя е тук от незапомнени времена, идва и си отива, показва се на когото пожелае...Добре, че не сте се съгласили да ви предскаже бъдещето, защото каквото предскаже, се сбъдва, а тя предсказва само нещастия! Ако знаете само колко туристи са паднали от стените или са се изгубили в гората...и то само, защото тя им го е предсказала! Но вие сте постъпили разумно, не се бойте, нищо няма да ви се случи!“

„Но коя е тая Имелда, призрак ли е? Ако е призрак, защо се показва посред бял ден?“

„Знае се само, че е била лична гадателка на краля на маврите Боабдил, но той не бил доволен от предсказанията й и я изгонил! И как да е доволен, загубил всички битки, които водил, загинали всичките му близки хора...включително и любимата му Сорайя!“

 Тогава не отдадох голямо значение на думите на жената, помислих, че казаното е само легенда за привличане на туристи. Докато не я срещнах и в Испания!

- В Испания? Но ти не си ни разказала за там...- Роси изглеждаше почти обидена на баба си. Децата знаеха, че баба им донася интересни приказки от къде ли не и чакаха да им ги разкаже, въпреки че понякога се страхуваха от героите им.

- Да, и то точно пред кралския дворец! Пак правех снимки, а тя се беше вторачила в мене, очите й бяха станали огромни като копчета и мърмореше:

„Досвидяха ти се десет евро, а аз щях да ти кажа какви хубави неща те очакват! Много сбърка, сеньора, много сбърка!“

 Само че аз не мислех, че съм сгрешила като не поисках да ми гледа. Добре помнех предупреждението на служителката от крепостта и затова изобщо не й отговорих. Дори предупредих две дами от групата да не се захващат с нея, но те ме погледнаха учудено. Не бяха видели никаква Имелда! И сега е тук...

 Бяха се приближили до пейката и наблюдаваха старицата. Внезапно чуха мърморенето й, сега ,обаче,на български.

- Пак се срещнахме май, госпожо! Я какви хубави внуци имаш! Дай десет лева и ще ти кажа какво ги очаква в живота! Ще се зарадвате много, гарантирам! Какви хубави очички има момиченцето, голяма красавица! А момченцето, принц, същинско кралско дете!

- Не се съгласявай, бабо!- шепнеше Роси, а Виктор се опитваше да гледа лошо като самата вещица.

- Няма, бъдете спокойни!- също шепнешком отвърна баба им. А на глас каза: Съжалявам, прибираме се вече, деца!

  Тръгнаха към изхода и баба им се спря пред две майки с деца да ги предупреди за вещицата. Разбира се, не им каза, че е такава, а просто препоръча да си пазят децата от старата просякиня. Но те я погледнаха учудено. На пейката нямаше никой!

  Старата жена беше изчезнала! Не се виждаше никъде, само миризмата й все още се усещаше.

- Бабо, виж!- Роси сочеше с ръка пред тях, където по земята ту се появяваше, ту изчезваше тъмна и студена сянка, сякаш някой затуляше слънцето от време на време.- Тя е! Това е нейната сянка!

- А тя самата става невидима!- добави Виктор- Но така можем да я проследим!

- Да не сте го и помислили!- каза баба им с възможно най- строгия си тон.- Не се знае какво може да ви причини!

- Но след като тя си тръгна, ние защо да не останем още малко, а?- попита Роси- Можем да погледаме патетата в езерото, бабо!

- Добре, ще останем, но никъде няма да отивате сами, разбрахме ли се?

- Да, бабо, никъде няма да ходим!- обещаха децата.

 Но когато баба им отново заби поглед в айпада, те се спогледаха и тръгнаха в посоката, където изчезна старата Имелда. Пред тях сянката и слънцето все още се сменяха, но когато стигнаха до подпорната стена на шосето, всички следи внезапно изчезнаха.

-Къде ли отиде?- питаха се децата- Това е стена, не може да се намъкне в нея...

  Но внезапно видяха ръждясала полуотворена желязна врата, която сякаш водеше направо под шосето.

- Какво е това?- попита Роси.- Не може някой да живее под шосето!

- Казва се бункер, обади се някой зад тях- Вътре са складирали оръжия и боеприпаси през войната. Но сега е празен. Може да влезете, ако искате, не го пази никой!

  Когато се обърнаха,видяха голям черен котарак, който се излежаваше на един клон на близкия бряст.

- Приятно ми е, казвам се Синбад! Така ме нарече моят стопанин, защото заедно с него пътувахме по моретата и океаните. А вие как се казвате?

- Аз съм Роси, а това е братовчед ми Виктор. Но ти как така говориш? И баба има котка, казва се Сара, но тя нищо не казва...

- Познавам я, тя си стои само на прозореца и никога не излиза... Жалко, защото е много хубава и аз бих искал да се запозная с нея официално...Вие какво търсите тук?

- Търсим една вещица, казва се Имелда. Носи синя пола и зелено палто и мирише ужасно!

- А, старата проклетница, която все ме гони с метлата! И защо ви е? Вие не трябва ли да се страхувате от вещици?

- Просто сме любопитни, тя изчезна някъде тук! Както си беше на пейката и изведнъж вече я нямаше! Ти не я ли видя?

   Котаракът завъртя глава отрицателно.

- Роси, хайде да влезем в бункера, никога не съм бил на такова място!- предложи Виктор. Всъщност, той не беше ходил и на много други места, но бункерът му беше много интересен и не можеше да пропусне да влезе вътре. А можеше и да намери там нещо старо, например, някой забравен пистолет или нож...

- Добре, съгласи се Роси и се обърна към котарака- Ти няма ли да дойдеш с нас? Сигурно е тъмно, а нали котките виждат и в мрака!

- Ще дойда, макар че там има една стая с ключалки, която не трябва да се отваря...

- И защо?- попита Виктор- Те заключени ли са?

- Да, над всяка има надпис, но аз не мога да чета и съм много любопитен какво пише...Вие нали можете да четете?

- Разбира се!- каза Роси- И на английски можем. А Имелда има ли нещо общо с тях?

- Веднъж чух едни катерици да си говорят, че с тях заключвала щастието и късмета на хората, на които е предсказала бъдещето... Но и те не бяха сигурни, защото ,нали разбирате, не са в час с четенето и...

- Добре, добре, ето фенерчето, да влизаме, че баба скоро ще ни потърси!

- И в стаята с ключалките ли?- попита котаракът.

- Разбира се, най-вече нея ще проучим!- каза Виктор.

 Пристъпваха бавно и внимателно като си светеха с  фенерчето, което Роси извади от чантичката с кофичките си.

--Ето, това е- каза котаракът, когато застанаха пред една още по-тежка и ръждясала врата. Наложи се и тримата да бутат, за да я отворят. Но когато влязоха, направо ахнаха. Целите стени бяха с малки долапчета с ключалки на вратите и надписи над тях . Децата започнаха да четат, но ключалките бяха много,може би няколко стотици. Написаното беше направо ужасяващи:

„Новата работа на Диана“, “Сватбата на Константин“,  “Оздравяването на майката на Петя“, “Намирането на малкото братче на Красимир“, “Къщата на Мария“, “Кредитът на Младен“, “Болестта на дъщерята на свещеника“, “Двойките на Теодор“, “Лошите съседи на Емилия“, “Призраците в градината на университета“, “Завинаги скарани приятелки Стели и Ели“, “Разделените съпрузи Даниела и Петър“ и други подобни. Едва прочетоха пет-десет надписа, когато котаракът извика:

-Скрийте се, Имелда се връща! Бързо, влизайте в оня варел!

 Децата тъкмо успяха да се намъкнат в стария пробит варел и вещицата влезе в стаята с ключалките и запали една мръсна газена лампа. Пак си мърмореше нещо.

-Жалко, много жалко, че важната госпожа не поиска да й гледам Щеше да се прости с хубавите си внучета...Щях да предскажа, че ще изчезнат и да направя да не ги намери никой! После да си ги държа при мене...Една моя далечна братовчедка така остава вечно млада, прави заклинание и взема годините на няколко малки деца, после ги връща на родителите им изтощени, неми и болни...Прави се на загрижена, казва им, че може да ги излекува, но вместо това ги убива бавно...Може да ми продаде заклинанието срещу малко мои магии...

  Като чуха това, Роси и Виктор затрепераха от страх, а котаракът се сви зад вратата. Ако вещицата разбереше, че я е чул някой, кой знае какво можеше да им се случи! А тя продължаваше да си говори:

-Колко много заключени късмети и съдби имам вече...Не мога да ги изброя, а скоро няма да има място на стената...Ако знаеха колко лесно могат да се освободят...Хм- тя се усмихна криво и от това на светлината на газената лампа грозното й лице стана направо зловещо.- Само с една бяла боя, боядисват надписа и край, ключалката се отваря! Спокойно, Имелда, никой не знае, никой!

 Тя се повъртя още малко из стаята, после духна пламъка на лампата и излезе.

- Бързо излизайте!- развика се котаракът Синбад- Бягайте оттук колкото ви държат краката!

- Ще излезем- каза Роси- но утре пак ще се върнем и то с боя! Ще замажем всички надписи и ще освободим късметите на хората!

- Да, Роси, непременно ще го направим и всички ще бъдат щастливи и здрави!- добави Виктор.

- Абе вие не чухте ли? Тя иска да ви отвлече, да ви вземе животите,  а вие ще замазвате надписи!- прекъсна ги Синбад.

- Не разбираш ли, приятелю, каза Виктор, не може просто да избягаме, след като знаем как да я победим! Въпросът е дали ти ще ни помогнеш!

- Аз...не мога да боядисвам! Пък и ще си нацапам лапичките и после всички ще ми се смеят!

-Ние ще боядисваме, успокои го Роси, ти само ще стоиш на пост и ще ни предупреждаваш дали идва някой!

- Добре, така съм съгласен. Хайде сега да се прибирате, че баба ви ви търси из целия парк!

  На другия ден децата пак отидоха до вратата на бункера. Сега в  чантичката с кофичките Роси носеше цяла кутия бяла блажна боя и две четки. Синбад се шмугна пред тях да провери има ли някой вътре и после ги извика. Децата незабавно се заеха да заличават надписите.

- Виж, Вито, това е за леля Надя, “Надя да няма друго дете!“, пише. Аз нали ти казвах,че момиченцето й умря много мъничко, още бебе?-и Роси внимателно замаза надписа. Ключалката се отвори с трясък.- Сега вече може да си има колкото иска деца!

 - Ха, а това пък е за чичо Васко! “Васил да не може да кара новата си кола!“ Откакто я е купил, все се поврежда, а той все се контузва или хваща пневмония...изобщо не е излизал с нея!

  Мац с четката и още една ключалка се отвори. Така продължиха с работата, а боята, вместо да намалява, си стоеше все на същото ниво в кутията. Не знаеха колко са работили, вече почти не се виждаха заключени съдби. Остана само една ключалка. Над нея пишеше: “Синбад да си остане котарак!“

- Това за тебе ли се отнася?- попита Роси

- Да, аз не съм котарак, а моряк! Много ме е срам да го призная и затова ви излъгах, че стопанинът ми е моряк. Тя ме измами, искаше да ми предскаже бъдещето, а ме превърна в котарак!

- Сега ще оправим нещата!- и Виктор заработи с четката. Когато замаза и последната буква на надписа, ключалката се отключи и пред тях застана млад мъж със синя риза и черен широк панталон. Чу се силен крясък и нещо се втурна в стаята.

 Имелда се беше върнала!

-Какво сте направили, разбойници? Съсипахте целия ми труд! Толкова години напразна злоба! Сега всички ще са щастливи, а аз няма да имам заключено щастие...Но какво говоря, защо ли не се разправя с вас, малки пакостници? Няма да ми избягате, нищо, че не съм ви предсказвала бъдещето!

 И тя понечи да хване Роси, но Виктор плисна кофичката с боя върху лицето й. Нямаше с какво друго да се защити, а Синбад стоеше като вцепенен и не правеше нищо.

   Целеше се в лицето, но още беше малък и боята попадна точно върху надписа на блузата й, който гласеше:

„Имелда създава бъдещето ви!“ Как не бяха обърнали внимание преди, създава, а не предсказва!

  И тогава вещицата изчезна! Нямаше я!

-Бягайте!-извика Синбад, но Виктор вече проверяваше да не се е скрила в другите помещения. Освети с фенерчето навсякъде, Роси също се включи в търсенето, но нищо не откриха, само миризмата на вещицата беше останала!

  След като се убедиха, че Имелда я няма наблизо, двамата излязоха от бункера и се върнаха при баба  си заедно със Синбад, когото представиха като приятел, с когото току-що са се запознали.

- Най-после се завърнахте, каза баба им.- Цял ден да играете, няма да ви омръзне! Я,Роси, имаш боя на рокличката, сигурно сте седнали на някоя скоро боядисана пейка! Май ще трябва да се оплача в общината, пак не са сложили предупредителни надписи!

- Децата не са виновни, госпожо, намеси се Синбад- аз боядисвах и още не бях сложил табелата...

- Бабо, ние сме си виновни, гонехме се и Роси се допря до пейката...

 В края на краищата баба им се отказа да се оплаква в общината и заедно със Синбад седнаха в сладкарницата да изпият по един горещ шоколад.