20.02.2025 г., 6:37

Столетник

305 0 0
3 мин за четене

 

 

  Кафенето беше приветливо и уютно. Имаше собствен стил и декор носещ носталгия по деветдесетте. Тогава през тези години, като че ли в нещата имаше заряд и надежди в бъдещето. Отвън беше невзрачно, почти скрито, сякаш не искаше да пусне случайни минувачи, които да го заразят с новите си идеи.

   Бутнах вратата и влязох – не ми беше за първи път. Обичах хубаво еспресо и знаех, че тук ще ми го направят. По това време на деня, в десет сутринта, клиентелата беше редовна – предимно пенсионери търсещи социален живот в заника на годините си. Бяха заели маси на групички и обсъждаха различни теми. 

   Не събудих любопитството им. Поръчах на жената зад бара кафе и портокалов сок и изчаках докато ги приготви. Платих, взех поръчката и седнах на една самотна свободна масичка. Убивах време преглеждайки новините от смартфона.          Обстановката ми навяваше носталгия, сякаш бях попаднал в изгубен свят от миналото, когато дискотеките бяха пълни с живот, а попфолкът се изкачваше по стълбите на опушените механи към блясъка на градските сцени. Всяко време си има свой пулс и заряд, и това можеше да се усети като отпечатък върху неподправения интериор.

   В кафенето уютът  се допълваше от възрастните хора, които издърпваха своите истории като кофи пълни с вода от дълбок кладенец. Моят беше плитък в сравнение с техните и можех само да почерпя безплатно от тяхното съдържание. А те, историите им, все бяха от тяхната младост – когато са били дейни и силни в едни други времена. Борба за знание и развитие, радост и страдания. И нищо ново, и нищо различно – каквото е ставало, става и сега, само че декорите са други.

— Ей го, столетникът, идва! — обади се някой прекъсвайки разговора на масата.

   Беше възрастен мъж, седнал с лице към вратата. Виждаше се как отвън по тротоара се зададе жилаво, слабо старче облечено в късо палто, панталон и каскет.

  „Та той няма и бастун!“ — не скрих учудването си. — „Дори не беше прегърбен – какъв ти столетник!“

   Възрастният мъж влезе в кафенето с усмивка и поздрави седящите:

— Здравейте, момчета!

   Бодрият му глас беше заразителен.

— Здравей, бай Георги, сядай при нас! — поканиха го компанията и се раздвижиха, за да му направят място.

  Той сякаш не ги чу и продължи със същия бодър тон:

— Кафето ще го пиете чисто. Едно време председателят ни казваше да пием така и ние така пиехме – алкохолът без лимонада.

— Ха-ха-ха! — разсмя се компанията.

   Наблюдавах тази сценка. Чудех се – наистина ли е на сто години този човек? В лявото му ухо стоеше слухово апаратче, като малка запушалка – единственият признак за напреднала възраст.

— Хайде, хубав ден ви желая! — продължи бай Георги и им съобщи, че отивал някъде, след което се обърна  и се запъти към вратата. Днес явно влезе само да ги поздрави.

— Бай Георги, — подвикнаха след него. — остави я тази работа и ела да седнеш при нас!

Той не ги чу. Излезе точно толкова пъргаво, както и влезе.

— Падна му се откъм глухата страна. — каза някой и всички се засмяха.

  Почувствах се странно, като свидетел на среща на различни епохи. Допих си кафето и се загледах в интериора. Имаше кодирани знаци на времето, когато такситата бяха малки, екскурзиите в чужбина бяха лукс, интернет беше странна и нова дума, а телефоните тъкмо бяха влезли в джобовете ни.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Димитър Георгиев Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...