Столетник

  Кафенето беше приветливо и уютно. Имаше собствен стил и декор носещ носталгия по деветдесетте. Тогава през тези години, като че ли в нещата имаше заряд и надежди в бъдещето. Отвън беше невзрачно, почти скрито, сякаш не искаше да пусне случайни минувачи, които да го заразят с новите си идеи.

   Бутнах вратата и влязох – не ми беше за първи път. Обичах хубаво еспресо и знаех, че тук ще ми го направят. По това време на деня, в десет сутринта, клиентелата беше редовна – предимно пенсионери търсещи социален живот в заника на годините си. Бяха заели маси на групички и обсъждаха различни теми. 

   Не събудих любопитството им. Поръчах на жената зад бара кафе и портокалов сок и изчаках докато ги приготви. Платих, взех поръчката и седнах на една самотна свободна масичка. Убивах време преглеждайки новините от смартфона.          Обстановката ми навяваше носталгия, сякаш бях попаднал в изгубен свят от миналото, когато дискотеките бяха пълни с живот, а попфолкът се изкачваше по стълбите на опушените механи към блясъка на градските сцени. Всяко време си има свой пулс и заряд, и това можеше да се усети като отпечатък върху неподправения интериор.

   В кафенето уютът  се допълваше от възрастните хора, които издърпваха своите истории като кофи пълни с вода от дълбок кладенец. Моят беше плитък в сравнение с техните и можех само да почерпя безплатно от тяхното съдържание. А те, историите им, все бяха от тяхната младост – когато са били дейни и силни в едни други времена. Борба за знание и развитие, радост и страдания. И нищо ново, и нищо различно – каквото е ставало, става и сега, само че декорите са други.

— Ей го, столетникът, идва! — обади се някой прекъсвайки разговора на масата.

   Беше възрастен мъж, седнал с лице към вратата. Виждаше се как отвън по тротоара се зададе жилаво, слабо старче облечено в късо палто, панталон и каскет.

  „Та той няма и бастун!“ — не скрих учудването си. — „Дори не беше прегърбен – какъв ти столетник!“

   Възрастният мъж влезе в кафенето с усмивка и поздрави седящите:

— Здравейте, момчета!

   Бодрият му глас беше заразителен.

— Здравей, бай Георги, сядай при нас! — поканиха го компанията и се раздвижиха, за да му направят място.

  Той сякаш не ги чу и продължи със същия бодър тон:

— Кафето ще го пиете чисто. Едно време председателят ни казваше да пием така и ние така пиехме – алкохолът без лимонада.

— Ха-ха-ха! — разсмя се компанията.

   Наблюдавах тази сценка. Чудех се – наистина ли е на сто години този човек? В лявото му ухо стоеше слухово апаратче, като малка запушалка – единственият признак за напреднала възраст.

— Хайде, хубав ден ви желая! — продължи бай Георги и им съобщи, че отивал някъде, след което се обърна  и се запъти към вратата. Днес явно влезе само да ги поздрави.

— Бай Георги, — подвикнаха след него. — остави я тази работа и ела да седнеш при нас!

Той не ги чу. Излезе точно толкова пъргаво, както и влезе.

— Падна му се откъм глухата страна. — каза някой и всички се засмяха.

  Почувствах се странно, като свидетел на среща на различни епохи. Допих си кафето и се загледах в интериора. Имаше кодирани знаци на времето, когато такситата бяха малки, екскурзиите в чужбина бяха лукс, интернет беше странна и нова дума, а телефоните тъкмо бяха влезли в джобовете ни.