Някога, не много отдавна, живял един принц с бленувани кафяви очи.
Всички девойки мечтали за него, но той избрал само една прекрасна и омайна принцеса. Той й споделил колко много я обича и че иска да живее с нея до дълбоки старини, но, уви, тя не го обичала и той се поболял от мъка. Заповядал да се засадят буйни храсти покрай кулата му и се затворил сам да страда по нея. Скоро храстите пораснали и кулата станала непристъпна, а останалите момичета чакали да я разлюби и да избере някоя от тях. Принцесата чула за болката на своя обожател, присвило я сърцето и отишла да го утеши. Чакала под прозореца му, но той така и не се показал. Тогава тя си спомнила за думите му, че "Ако не бяха луната и небето, щяхме да поемем път към небесата и живеем заедно в рая". Разплакала се принцесата от мъка, че така го е наранила и с времето, малко по малко, го обикнала, но не за да не страда той, а защото разбрала какво е тя за него.

И минавали дните. Чакала го под прозореца, но той така и не излизал, а храстите не позволявали на принцесата да се качи при него. Започнала да пее по своя единствен и неповторим начин. Принцът чувал тези красиви песни, но нямал сили вече да иде до прозореца, за да види коя хубавица му се любува. Той имал очи само за една - за неговата любима принцеса и само нейната целувка можела да премахне болката му.

Царските вълшебници чули песента на принцесата и й помогнали да освободи техния обичан принц от това ужасно бреме - въздигнали я чак до прозореца на принца. Когато зърнал лицето й, той не можел да повярва, че блянът му се сбъднал и тя дарила го с любов.

Принцесата целунала принца и излекувала сърцето му. Те заживели в своето кралство с кули, стигащи чак до небесата и ангели бдели над дома им, точно както си мечтали.