Хубаво вали. Снегът не е нито на парцали, нито на топчета като суграшица. Ситен е – бръчки на млада жена, остър – език на млада жена, и красив като млада жена. Прави пакости и едни го ругаят, други му се възхищават.

     – Проклетия! – ръмжи Симчо. – Това чудо няма да спре никога!

     – Ще спре – опровергава го Натанаил. – Ще спре, къде ще иде. Ама защо?

     Снегът не спира. Трупа и образува преспи. Под преспите има автомобили със замръзнали акумулатори, локви, лопати, боклуци, мръсотия и кал.

     Симчо е таксиметров шофьор. Бизнесът е добър по това време, защото много хора предпочитат да ползват градския транспорт и не изкарват личните си автомобили. Така призовават от Общината: „Умоляват се гражданите... така и така... стойте си вкъщи и не използвайте личните си автомобили... Градският транспорт е за предпочитане”.

     Обаче Натанаил знае, че градският транспорт никакъв го няма, когато вали – защото е обществен. Или закъснява, или изобщо не идва. Шофьорите полудяват или просто ги хваща страх от нещо. Всички се страхуват от времето. Натанаил се страхува да не би някой клиент да го надхитри, да го излъже някак и да не му плати.

     – Трамвай и автобус са се блъснали при Ситняково – обяснява Симчо на възрастния клиент на задната седалка. – Казаха по радиото, че няма жертви. Ама кой знае.

     Натанаил видя как колегата му омагьоса уж случайно разсеяния белокос мъж, който като че ли се двоумеше кое такси да вземе – неговото или на конкурента. Стойчо го заговори и услужливо му отвори вратата. Подлец.

     А той стоеше на стоянката десет минути преди него и имаше предимство; такова висене изобщо не е нормално: когато навън е чоглаво и студено, обикновено клиентите чакат на опашка. Скапаното време най-много пари докарва. На Симчо му върви, защото е нахален. Натанаил иска да стане нахален, когато остарее. Той още няма петдесет. А Симчо вече шейсет навърши.

     – Как е станала катастрофата? – интересува се белокосият. Хваща го страх. На неговите години всяко произшествие е смъртна опасност, съвсем близка и неизбежна, която удря тук и там наблизо като шрапнел, за да подсети за себе си. – Сигурно от лошото време?

     – Не. Най-вероятно просто не са се видели двамата шофьори. Или са бързали.

     – Това ми се струва невъзможно. Как така не са се видели?

     – Ами внимавали са повече, откокото трябва. Или обратното. Нищо му няма на времето, то не е виновно. Просто не бива да се надценява – надцени ли го човек, става лошо, защото почваш да се страхуваш и да се съобразяваш с всичко. Зима е, ще вали. Какво толкова? Няма защо да те е страх от времето.

     – Не ви разбирам. Но нищо. Заобиколете Ситняково тогава, моля.

     Шофьорът погледна възрастния господин в огледалото за обратно виждане.

     – Ама така ще трябва да пътуваме по-дълго, нали знаете? Да не се мръщите после.

     Клиентът вдигна рамене:

     – Добре, постъпете, както прецените. Вие сте водачът.

     Загледа се в бялата пустош навън и даде знак, че не му се говори повече.

     През това време Натанаил си намира клиент, който изглежда съвсем млад и толкова здрав, че вероятно би могъл да стигне бегом и до най-отделената част на града.

     – По-бързо! – извика младежът. – Искам да настигнете таксито, което тръгна преди вас току-що!

     Шофьорът форсира двигателя и бързо, но внимателно започва да изпреварва автомобилите по заснежения булевард.

     – За първи път ще правя зимна гонка – обажди се от любопитство, докато умело върти волана. – Защо ще преследвам колегата?

     – Не ме интересува колегата ви, а пътникът му. Него гоним. Той ми е баща.

     – Значи има нещо важно, което трябва да му кажете? И единственият начин да сторите това е като го видите очи в очи. По телефона не става. Нали?

     – Става, обаче той си го е изключил. Нещо лошо се случва с него. Наистина трябва да му кажа един важен... факт. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Страх ме е, че може да направи някоя глупост.

     Натанаил се радва, че ще настигне колегата си. Ще види Симчо, че късметът не е винаги на негова страна. Не е достатъчно да си нахален, за да успееш. Помага наистина, но трябва и друго.

     – Мисля, че това беше колата! – прекъсва мислите му младежът. – Да! Следвайте я. По-бързо!

     А Симчо в това време пуска резето на помпичката съвсем леко, сметката ще се надуе бавно и неусетно. Ще излъже завеяния старец, който мълчи безразлично отзад и зяпа през прозореца без да вижда нищо, с малко ще го излъже, колкото да не е без хич. Не му се иска да минава през Ситняково и съжалява, че сам го предложи. Щом има катастрофа, може да има и кръв. А той не обича кръв, става му лошо от нея, вие му се свят.

     Край спирката се беше насъбрал много народ. Имаше линейка и две полицейски коли. Вятърът навяваше и образуваше малки преспи. Хората приличаха на силуети, сенките им се смесваха с пелената на вятъра. По-нагоре се по улицата стърчаха кривите пръчки на тролея, изпуснали опората на електрическите жици. Автобусът се беше врязал отдясно.

     Полицай с оранжева жилетка даде знак да минат вляво и да се насочат по околните улички на квартала.

     – Значи ще затворят улицата – обяснява Симчо на клиента си. – Все пак ще трябва да заобиколим. Съжалявам.

     Тогава му се стори, че вижда кръв. Точно в посоката, обратна на тази, към която полицаят насочва автомобилите. Не се вижда добре, но на Симчо му се струва съвсем ясно – огромно петно прясна кръв се мержелее като локва и сякаш бълбука в снега като гейзер. Светът започна да се преобръща, небето слезе долу, а бялата земя с цялата кръв по нея увисна над него - тензух, едва удържащ гъстата червена течност... Той изпусна кормилото и закри очите си.

     Натанаил го настига и бързо го изпреварва. Зимните гуми на таксито му изплискват калта от локвите върху панталона и униформата на регулировчика и той се мръщи.

     Симчо вижда това между пръстите на ръцете си, изведнъж установява, че това не е кал, не – полицаят е целият в кръв. Бялото и червеното се сливат в едно, съзнанието му се замъглява и той вместо спирачката натиска газта до край.

     – Какво прави тоя! – крещи младежът в другата кола. – Защо форсира? По дяволите!

     Таксито на Симчо се блъска рязко и силно в задницата на тролея. Искри изхвърчават навсякъде, бързи сенки на хора запритичват напред-назад.

     Натанаил излиза от автомобила и гледа как младежът тича почти панически, сякаш като нищо ще стигне за минути до всяка част от града. Вижда как се опита да отвори вратата на таксито на Симчо, но не му позволяват, как крещи, как се моли. Вижда всичко: телата, носилките, острите като мечове прозрачни висулки по кабелите над трамвая... Идва още една линейка, санитарите в бяло изскачат отзад като парашутисти и чистите им престилки се борят с вихрушката. Приличат на снежни човеци. С бели шапки.

     Става му студено, влиза в колата и пали двигателя. Натанаил знае, че общественият транспорт никакъв го няма, когато вали. Затова стават катастрофи. Автомобилът потегля и шофьорът разбира, че страхът му се е сбърнал: неговият клиент, младежът, няма да се върне, за да плати.