-От какво най-много се страхуваш, Ронан? - пита ме понякога тя.

-Че другите няма да ме харесат.

-Колко глупаво суетни сте понякога вие, хората. - усмихва се добродушно Фиона.

Всъщност, казвам се Томас, но тя винаги ми казва Ронан, не знам защо. Тя е фея и живее в гората близо до нашата къща. Запознахме се случайно миналата есен, когато баща ми замина и оттогава сме неразделни. От цялата компания най-добре се разбирам с нея, защото тя най-много прилича на нас - хората. Леприконът Пиърс постоянно ме забърква в неприятности, но иначе е добродушен. Вечно си прави шеги с нас - ту ще ми напълни обувките с мастило, докато се къпя, друг път ще сложи странна подправка в храната ни, от която да ни заболи стомаха. Веднъж ме замъкна да откраднем малко бира от троловете, едвам се отървахме тогава...

-Не мога да си намеря кошницата с провизиите - вайкаше се една сутрин горският дух Рандолф.

-Пиърс! - Фиона го погледна изпитателно и веднага прочете мислите му. Леприконът се захили и отвори една дупка в дървото до нас, там я беше скрил.

-Ако използваше способностите си за нещо полезно...- започна Рандолф.

-Ще има лекция - прошепна ми червенокосият пакостник - да ти направя ли магията за запушване на ушите.

-Няма да е зле - отвърнах аз.

После не чух нищо, чак докато не ни извикаха за обяд. Рандолф все още беше ядосан и никой не посмя да му каже, че отново е разменил подправките и яденето има отвратителен вкус. Много е зле с очите горкия, може би остарява - все пак, сто и двадесет години не са шега работа, дори за горски дух. След като хапнахме, отидохме да се разходим с Фиона до реката.

-Може ли да те помоля за нещо - попитах аз - Ама няма да ми се сърдиш, обещаваш ли?

-Казвай?

-Обещай, де!

-Какво толкова?

-Хайде утре ти да сготвиш за обяд.

-А-а, това ли било. Помислих, че пак ще ме караш да летим.

-Много обичам, но няма да те моля за това сега. Знам, че ужасно те изморява. Дай по-добре да си поговорим с животните.

-Добре, с какво искаш да се срещнем - сърна, заек, вълк...

-Предпочитам с катеричка, вълците са заядливи по пладне.

Фиона се съсредоточи и след малко можех да чуя мислите й, както и тя моите. После извика нашата приятелка Коки и започваме телепатичен разговор. Много интересно ми беше това. Катеричките са малко лекомислени, но имат страхотно чувство за хумор. Супер забавно е с тях.

Фиона знае езика на всички животни, защото е тяхна лечителка. Грижи се не само за болните, а помага и на тези, които са тъжни, или пък имат някакъв проблем. Това е основното й задължение в тази гора. Но умее и други неща, например да лети. Това е, за да лекува птиците, когато някоя от тях е толкова зле, че не може да слезе при нея. Когато поискам, ме взема със себе си, но не материално. Някак си прави така, че мислите ми летят заедно с нея и се чувствам, сякаш е наистина. Страхотно е, обаче това я изморява, заболява я ужасно главата и цяла вечер не можем да разговаряме. Затова рядко го правим. Предпочитам да си бъбрим с нея. Тя ми разказва сънищата си. Вижда страхотни неща на сън - приказни подземни светове, подводни царства с русалки и риби, които говорят... Аз пък й разказвам моите, те са по-обикновени - учителят ми по биология, любимите ми рок банди, баща ми...  Но тя постоянно иска да й разказвам. Намира ги за много интересни. Сигурно, защото никога не е виждала рок-концерт, както и аз не съм виждал истинска русалка. Фиона е приказно красива, точно, каквато трябва да бъде една фея - има очи, които направо се сливат с небето, а лицето й нежно, неземно, почти прозрачно... Обичам да я гледам, когато ми разказва приказки, тоест сънища. Понякога сливаме умовете си и чрез мен тя вижда света на хората, а аз - необикновените неща, за които ми говори. Може и да се дематериализира, но досега никога не го е правила. Би било почти смъртоносно за нея. Предприема се само в краен случай, когато нямаш друг изход.

Разговорът с Коки продължи чак до вечерта. Трябваше да се прибирам. Майка ми щеше да се притеснява. Разделихме се на реката, а аз обещах да дойда  отново утре.

Но на другия ден ме чакаше неприятна изненада. Рондолф стоеше тъжен на полянката, където обикновено се събирахме. Пиърс лежеше на земята  и изглеждаше ужасно блед, а Фиона я нямаше. Не беше нужно да си медиум, за да разбереш, че става нещо неприятно.

-Магьосницата от блатото отново се е развихрила. - обясни горският дух, като побутна пред носа ми чаша горещо, ароматно кафе. Дори не усетих вкуса му. И сол вместо захар да ми беше сложил, пак нямаше да забележа.

-Този път ни изпраща някаква отвратителна болест - продължи той - нарича се синсинатия. Знаем, че ако до 24 часа не се намери лек, предизвиква смърт. Вече доста от животните са заразени, Пиърс също...

-Фиона?

-Не, тя е добре. Отиде на преговори с магьосницата. Надяваме се да намерим някакво разумно разрешение.

-Как я пуснахте сама! - ужасих се аз.

-Не бой се, няма да посмее да й направи нещо. Това означава война със феите, не би посмяла.

-Само да бях здрав - леприконът се опита да стане, но беше твърде слаб, ядосано заразмахва ръце във въздуха - Не може ли просто да я убием. Малко отровни билки и...

Този път бях съгласен с него, но старецът го прекъсна:

-Престани да говориш глупости, това няма да излекува нито животните, нито теб. Освен това ще предизвика и троловете, които са нейни съюзници. Ще стане страшно.

-Гадни, отвратителни...

-Млъкни най-после, пречиш ми да мисля!

-Запушете си ушите за малко, трябва да си излея гнева.

Запушихме ги и продължихме да разговаряме, докато Пиърс ругаеше, тръшкаше се, удряше по замята и скубеше трева.

-В твоите книги не пише ли нещо за тази болест ? - попитах аз.

-Пише - отвърна мрачно - Само че билките, от които се приготвя лекарството, отдавна са изчезнали.

-Все трябва  да има начин, дори ако трябва да се отиде до някоя друга планета! - настоях аз.

-Еликсирът е подготвен от вещи билкари преди повече от 700 години, а няма срок на годност.

-Тогава?

-Преди 500 години коварните тролове са го откраднали от горските духове и го пазят в тайна съкровищница в мрачното си свърталище - най-опасното място в тази гора.

-Тихо - прошепнах аз.

Към нас се приближаваше Фиона и изражението й не предполагаше добри новини.

-Какво стана ? - запитахме всички в един глас.

-Иска сделка - съобщи тя.

-Сделка, ще й дам една сделка - разгневи се отново леприконът. - Такава сделка ще й дам...

-Чакай, нека я изслушаме - прекъснах го този път аз.

-Щяла да вземе лекарството от троловете и да ни го даде.

-Дотук добре.

-В замяна иска реката да станe нейно владение.

-Как така ?

- Ще я превърне в блато и ще я засели със своите "домашни любимци" - червеи - отмъстители, жаби на тъгата, скорпиони - убийци и други от тоя сорт. Размножили се много напоследък, та им станало тесничко и...

Горският дух се замисли:

-Мисля, че е неприемливо.

-Неприемливо ли, това е направо наглост, това е нечувано... - Пиърс отново се опита да  се изправи, но болката го прикова към земята.

-Какво ще стане с  животните?- тъжно каза Фиона.

-И с растенията! - допълни Рондолф/ те бяха в неговия "ресор"/

-И с рибите - завайка се леприконът, който беше почитател на всякакви водни деликатеси.

-Но ако не получат лекарството, животните ще загинат. - намесих се и аз.

Към нас се приближи сърничка, която очевидно беше болна. Поговориха малко с феята по телепатичен път. Фиона й даде някаква билка.

-Обезболяваща е - поясни тя. - Но няма да й помогне за дълго.

Животното се успокои и заспа кротко в краката й.

-Има само едно решение, и всички го знаем. - Фиона се изправи решително.

-Недей, опасно е! Няма да можеш да измъкнеш отварата от лапите на троловете, а и те не са...

-Ей, това не е като да крадеш бира, това си е сериозна работа - намеси се и Пиърс.

-Знам всичко това, трябва поне да опитам.

-Ще дойда с теб - изтичах след нея.

-Ронан - за първи път видях в очите й да се прокрадва страх. ТЯ СЕ СТРАХУВАШЕ ЗА МЕН! ЗА МЕН!

Дори пронизителния й поглед не можа да ме спре (вече знаех, че просто трябва да си затворя очите). Взех няколко бири за всеки случай и тръгнахме към Свърталището. Стигнахме до мрачно и не особено уютно място в края на гората  (за ароматите няма да говоря). Само няколко бухала се навъртаха наоколо, но не бих казал, че компанията им ни беше особено полезна. Трябваше да слезем по стръмно и хлъзгаво нанадолнище, та аз за малко да тупна право върху натрошените бутилки от вчерашния гуляй на троловете. Фиона ме хвана с мисълта си, но това я поизтощи. В къщата им (ако това изобщо можеше да се нарече къща) беше тъмно и тихо. Приятелката ми погледна през затворения прозорец, съсредоточи се и видя.

-Имаме късмет - прошепна тя - Пияни са и спят като мъртви. Ще трябва да мина през стената.

-Не може  ли да вземеш и мен?

-Много ще се изтощя. Виждаш ли онази малка постройка в дъното?

-Постройка е силна дума...

-Остави това. Там си крият плячката, сигурно еликсирът е в нея. Мини отстрани и застани на вратата, там ще поговорим.

-Защо не влезеш направо от там?

-Съкровищницата им е защитено с магия. Никой не може да влезе в нея, независимо дали е фея или друго магическо същество. Ще трябва да мина оттук - и тя изведнъж изчезна. Знаех, че това е много голямо напрежение за нея.

Заобиколих неприветливото свърталище. Чуваше се разнородно по децибели  и тоналност хъркане. По едно време дрезгав глас измърмори:

-Не си ври краката в лицето ми, животно!

-Млъквай, невестулке - отвърна нещо пискливо и дразнещо.

Побързах да се отдалеча. Накрая стигнах "съкровищницата". За миризмата изобщо не искам да си спомням.

-Фиона, Фиона, тук ли си?

-По-тихо, един от тях за малко да ме спипа.

-Заради теб ли беше тоя скандал?

-Да, наложи се за малко да се дематериализирам.

-Но!

-Тихо, виждам го, това трябва да е. Ще ми помогнеш ли? Има кодово заклинание. Много съм изтощена и не мога да мисля. Сещаш ли се за нещо?

-Ако искам да скрия нещо, така че никой да не го пипа...

-Да, с каква дума би го закодирал.

-Може би с някоя, която се страхувам дори да произнеса, например "САМОТА".

-Троловете не са толкова чувствителни.

-Тогава някоя неприятна буболечка, да речем миризлив бръмбар.

-Много ги харесват. Но може би... Чакай, сетих се.

-Какво?

-Да, да, разбира се, готово.

-Взе ли я.

-Да.

-Хайде излизай тогава.

-Не мога, изтощена съм.

-Направи малко усилие!

-Опитвам  се. Не става, ще ти го подам под вратата.

-А ти?

-Хайде, дръж!

-Не!

-Ронан, Ронан! Ронан, къде си? Какво си намислил?

Откровено казано нищо не бях намислил. Просто почуках на вратата, без ясен предварителен план. Един сънен, рошав трол ми отвори вратата със свирепо изражение.

-К'во искаш бе? - изръмжа.

-Малко бира? - ухилих се сервилно, като показах бутилката.

Огледа ме подозрително, после протегна ръка.

-Влизай - направо ме дръпна вътре.

-К'во се разшумяхте, бе! - промърмори друго сънено чудовище.

-Някой да е поръчвал пица?

-Тц.

Всички вече се бяха събудили.

-Много интересно, бирата пристига, носена от мезето. Доста оригинално. Да не би дъртата магьосница да е решила нещо да ни се мазни.

-С какво ще го сготвим?

-Предлагам, с червеи.

-Не, по-добре с паяци.

Трябваше да привлека вниманието им към единия ъгъл на стаята, за да може Фиона да се измъкне незабелязано. Изведнъж си спомних за една отвратителна тролска песен, която Пиърс ми бе показал преди време. Качих се на изтърбушена, обърната наопаки табуретка и запях. Беше като на сцена, само дето тия няма да се задоволят само да хвърлят по мен домати и развалени яйца, ако не им харесам. Така се вторачиха в мен, че забравих думите. Започнах да импровизирам. Доколкото познавах психологията им, харесваха дебелашки шеги и груб хумор, а римите сами се раждаха в главата ми. И досега не знам - харесах ли им, учудих ли ги, възмутих ли ги... Но така се заплеснаха по мен, че Фиона направо пропълзя зад гърбовете им и безпрепятствено се шмугна през отворената врата. После изпрати някакъв гигантски орел, който ме отмъкна буквално под носовете им. Ужасно побесняха. Много смешно беше...

Вечерта и двамата имахме силно главоболие, но успяхме да дадем от отварата на всички болни животни. Както и на Пиърс, когото едва удържахме да не предприеме саморазправа с магьосницата.

-Какво беше кодовото заклинане? - попитах тихо аз.

-Няма да повярваш.

-Хайде де!

-Божи кравичка...

-Какво?!?

-Не е за вярване, нали. Тези огромни и груби същества изпитват истински ужас от подобни малки, безобидни животинки. Рандолф ми го беше казал,  но не вярвах. Това не го пише по книгите. Интересно, нали.

-Много - съгласих се аз.

-Добре тогава, ще се видим утре. И, Ронан, много ти благодаря.

-За нищо. Ще се видим утре, нали...

...

Оттогава минаха години. След като се справих със сценичната си треска, помолих майка ми да ми наеме вокален педагог. След година се престраших и се явих на конкурс за млади таланти. Преди всяко изпълнение си казвах, че не може да е по-страшно от изпълнението ми пред троловете. "Важното е ти да се харесваш", беше ми казала веднъж Фиона. Тривиално е, но... Изненадващо за мен, достигнах до финалите и даже спечелих третото място. Оттам нататък кариерата ми тръгна нагоре. Сключих договор с една звукозаписна компания, сформирах си рок банда, направих турне... такива работи... Сега съм музикален продуцент, не се оплаквам от финансовото си положение, хората ме харесват и аз си се харесвам...

Само едно ми липсва - вече никой не ме нарича Ронан... Да, Фиона се запиля някъде, заедно с Пиърс и Рандолф. Сигурно са се преместили във въображението на някое друго самотно и тъжно дете. Така е с феите, никога не знаеш кога ще се появят и кога ще си тръгнат отново.

-От какво най-много се страхуваш, Ронан?

-От това, че някой ден ще спра да те сънувам...