Алекс 1. Може и по-зле. 

Отговорите на много въпроси оставаха нечути. Малките градчета в сянката на Стената сякаш търсеха нещо, но не бяха направени да предлагат решения. Но все пак, нещо в днешния ден не беше такова, каквото трябваше да бъде.
Алекс седеше полусвит на шофьорското си място в бронирания камион. Опитваше се да събере мислите си, може би дори цялото си съществуване. В него не беше останало нито капка от вчерашния купон.Музиката от радиото никак не помагаше, но Алекс не смееше да го изгаси. Не успяваше да си поеме достатъчно въздух, че да надуе смачканите си дробове. От време на време повдигаше глава от волана, за да види какво се случва. Все още по нищо не личеше, че ще тръгват скоро. А искаше да тръгват. Ако не по своя, то поне по чужда воля щеше да се изскубне от този чудовищен махмурлук. Отново стисна очи и облена главата си на оръфания волан. Натрапчивите мисли се редуваха една след друга, изгаряха в съзнанието му като падащи звезди и отново се появяваха за да затворят своя тягостен и натъртващ цикъл. Гледаше лицата на новите попълнения в ротата, от някъде се чуваше смеха Кранц. Познаваше го от няколко месеца, а все едно бе чувал гадния му смях цял живот.
Навън беше студено. Войниците подтичваха насам натам. „Защо се бавим, всичко трябваше да е готово”. Алекс усети, че се е загледал в драскотините по старателно измитото бронирано стъкло. Не си спомняше кога за последно беше ставал толкова рано. Целият свят изглеждаше различен. Бе прекарал няколко години под тази бетонна козирка, цветовете и звуците не бяха същите. Поредната тръпка премина по тялото му.
Въздухът в кабината беше изпълнен с миризма на бензин, масло и прах, но поне беше топъл. Това не утешаваше Алекс, нищо не можеше да го ободри. 
Точно когато реши, че в този момент нищо не може да го изтръгне от неразположението му, видя с периферното си зрение познат образ. Той профуча покрай прозореца на високата кабина без да му обръща внимание. Алекс се сепна още преди да го е разпознал. След миг видя как командир Муур подвикваше нещо с приглушения си хриптящ глас. От отворената врата на един от гаражите изскочиха няколко войници и понесоха сандъци за провизии към каросерията на предния камион.
Муур вече го нямаше, Алекс усети, че болезненият му махмурлук се е стопил, но все пак лошото предчувствие си беше останало.
Кранц се появи от другата страна на камиона. Изглеждаше, че този бързо доказал се досадник, щеше да му е спътник. Докато Кранц се катереше до кабината, Алекс се зае тихо да проклина съдбата. 
Дебелакът се намести на седалката, Алекс му кимна. Бяха равни по ранг, а и не се виждаше да козирува на човек, чиято повърня беше чистил от якето си предишната вечер. Кранц му отговори с типичната си плеада от бърборене и ругатни.
- Помниш ли как снощи ни разказа за инцидента в сектор Р 14 и онзи „Стопаджия”.
Да, беше си развързал езика за нещо, което беше по-добре да мълчи.
- Смътно.
- Май Муур е решил и тоя път да качи някакъв тип. До сега му качвахме манджата.
Алекс усети как започва да се поти, но се постара да си придате вид, че му е все тая.
- Че защо ще му осигурява и храната?
- Това ще питаш Муур, ако ти стиска… а чакай, то вие бяхте приятелчета. Както и да е ,качихме три сандъка, явно има добър апетит.- а после добави- Мразя лакомниците.
Алекс предпочете да не продължава разговора с новия си „другар”, вместо това се направи, че слуша поредния евъргрийн, но и това не продължи дълго. Радиото издаде няколко характерни тона и монотонен мъжки глас заговори на Кухия език. Беше новинарска емисия, съобщаваше за кадрови промени в здравния отдел на Комбината, а също така НХМФ, компанията, която отговаряше за хигиената на тяхното предградие, съобщаваше за нова болест на горните дихателни пътища, причинена от неизвестен вид гъбички. Не разбра точно защо, но местния орган за самоуправление решил да утрои месечните бонуси на войниците от вътрешния легион. Алекс нямаше как да скрие усмивката си. Останалите новини бяха за намаляване квотата на раждаемост за багнитите както и обичайните обявления за издирвани бегълци.
Като типичен кретен и досадник, Кранц се мислеше за много проницателен. Не пропускаше да си изкаже мнението по всеки въпрос. Дърдореше заедно със радиото неща от сорта: „Ахаха тия надути чиновничета са се хванали за гушата… ааа, тая зараза я знам, миналата седмица гледах по един пиратски канал как на един му се пръска гърлото от тва, добре че се махаме надалеч… Ихаа, най-накрая свестни пари, май няма да ми се наложи да крада от диваците тоя път…
По принцип войниците от неговата рота имаха няколко неписани правила, едно от тях беше да не създават излишни конфликти помежду си. Стараеха се да са открити един към друг и да не таят взаимни обиди. Но твърде много неща се промениха, когато дойде това стадо тиловаци. В момента нямаше сили да поставя дебелака на мястото. А и за момента това вече не се налагаше и двамата гледаха в една и съща посока със затаен дъх.
От един от гаражите се се появи не един, а два непознати силуета. Двама! На Алекс му причерня. Когато доближиха видя, че са мъж и жена в странни червено черни униформи. Въпреки масивната броня си личеше, че са много стройни, походката им беше бавна и спокойна. Когато се доближиха, успя да ги разгледа по отблизо. Всички части на лицата им бяха изсечени и прави. Погледът им беше уморен. Алекс се вгледа по внимателно израженията им. Не, не беше уморен, беше спокоен, стряскащо спокоен. Спомни си, че беше виждал някъде подобен поглед.
Успя да разгледа бойните им костюми, докато подаваха раниците си на войниците в каросерията. Дори и сега носеха бронежилетки с масивни нараменници и яки, броня имаха по ръцете и краката, някои пластини бяха прикрити с дълги ивици пурпурен плат. Всички части се движеше в почти хипнотична хармония. От каквото и да бяха направени не бяха никак леки, но въпреки това „стопаджиите” се движеха все едно бяха облечени с роби, а не десетки килограми полимер и метални сплави. И той не веднъж беше обличал броня от същия клас и знаеше колко усилия коства всяко движение. Преди да се скрият в кабината, Алекс погледна още веднъж към лицата им. С изненада установи колко си приличат един на друг. И двамата имаха черни очи и коси, почти еднакви прически, дори тенът на кожата им беше един и същ, все едно бяха близнаци. Последното, което му направи впечатление бяха непознатите кръгли отличителни знаци, които носеха. Не успя да ги разгледа добре, хвана го яд, това беше най-важното, а му обърна най-малко внимание.
След като двамата непознати се покатериха с лекота до кабината и захлопнаха вратата, у Алекс остана само стъписване. Знаеше, че има доста сериозни основания да е неспокоен, но сега у него имаше само объркване. Преди няколко минути беше убеден, че Кранц няма да му бъде полезен за нищо, но сега, с периферното си зрение започна да изучава реакцията му. Дебелият тиловак само разтриваше наболата четина около малките си стиснати устни. Погледът му беше угрижен. Дори и той разбираше, че тази работа не е никак на късмет.
След минута УКВ радиото изпращя и гласът на Муур изръмжа командата за тръгване. „Най-сетне”. Бронираните машини се понизаха една след друг под бетонната козирка пред гаражите. В следващите няколко седмици щяха да кръстосват Крайната тайга. Командирът им, който всички наричаха Муур, ръководеше тези експедиции още от преди Алекс да се запише във вътрешния легион. Още при първите експедиции забеляза зловещата закономерност, която го безпокоеше и в този момент. Винаги, когато са се качвали стопаджии, нещата са отивали на зле. Само при тази мисъл пробягаха тръпки по липсващата му дясна ръка.
Както обичайно преминаха през портала на базата и влязоха в предградието. Обикновено стопаджиите се присъединяваха към експедициите на вътрешния легион с помощта на глупави научни правителствени програми. Най-често това бяха студенти практиканти и учени, представители на най-различни корпорации и организации. Не малка част от тях бяха такива само на хартия, истинската цел на последните беше търговия, контрабанда измами, кражби, забранени експерименти и прочее тъмни дела. Но всички ги обединяваше едно. И тези и другите винаги правеха безобразни глупости, а глупостите в крайната тайгата често имаха печален край. Сегашните стопаджии дори не си бяха направили труда да изглеждат като книжни червеи. „Всъщност, все още не се знае дали това е плюс или минус.”
Алекс беше свикнал да се доверява на инстинктите си, но този път беше крайно объркан. И двамата най-вероятно бяха дисциплинирани и глупости едва ли щеше да има. От друга страна, самияш факт, че не знаеше кои са, го караше да се замисли по-сериозно по въпроса. А от това на свой ред му се връщаше главоболието и гадният вкус в устата.
Слава богу, Кранц все още не беше обелил и дума и с нищо не издаваше присъствието си. Точно в момента „проникновените” му изказвания никак нямаше да са от полза. 
Образите от сутрешното предградие също помагаха да спре бурния поток от мисли. За сега беше тихо, и почти нямаше трафик. В комбинация с падащата под малък ъгъл светлина, всичко изглеждаше по-вълнуващо. Ако тежката бетонна козирка от която бяха тръгнали изглеждаше доста по потискаща от обикновено, то това съвсем не се отнасяше за квартала през който минаваха. Къщи се преплитаха една в друга в някакъв странен хаос. Ту сплескани, ту извисени, с купищата висящи мостчета, дворчета, стени и тесни изкривени улички помежду им. Но все пак причудливите сгради успяваха да се наподобят една на друго по-нещо. Алекс долавяше някакво сходство. Така и не можа да разбере дали е заради сходната дебелина на стените, еднаквият ъгъл, който сключваха покривите или подобните пропорции на всички врати и прозорци. Но по-скоро нито едно от тези неща не беше вярно, а сходство имаше. Допълнително го объркваха всичките чужди на стила елементи по фасадите. Всевъзможни тъмносиви евтини климатици, тръби и кабели, разклонителни кутии, антени и поточе железария. 
Отново се загледа напред в полюшващия се по паветата камион.Махмурлукът си отиде, но все още се чувстваше немощен. Неволно започна да мисли и за новите му спътници. Искаше да се сети за герба, който носеха, но мислите му все се от кланяха към техните потресаващо смирени изражения. Някак си тези хора му бяха познати. И може би щеше да се сети, ако не беше уличния помияр изскочил пред камиона му. Не се наложи да бие рязко спирачки, но започна да внимава повече какво се случва наоколо.
Малко по малко предградието се пробуждаше. Тук там вече се виеше бял дим от комините. Вече се забелязваше и някакво движение по тротоарите и улиците. Всички ги гледаха ококорено както винаги, една дивачка още от далече изчака колоната им да отмине, когато и Алекс я отминаваше видя страха в очите и. Беше се залепила до близката стена, а зад полите и се криеха няколко деца. Отдавна бе свикнал с подобни сцени. Все пак имаше толкова, което вършеха винаги им носеше лоша слава.
Поеха нагоре по единствения хълм, Алекс намали предавката с протезата си, а след това се посегна със здравата си лява ръка и мръдна страничното огледало. Всеки път, по традиция, от това билото, поглеждаше Стената за последно. Всеки път оставаше с различно чувство. Стената имаше доста солиден вид, откъдето и да я погледнеш, беше доста стабилна, но въпреки това изглеждаше сякаш всеки миг ще се надигне и ще полети към небето с грохот. Изглеждаше толкова чужда на старинните къщички в квартала. Когато бяха в една и съща гледка със Стената, изглеждаха някак си фалшиво състарени… или пък може би тя изглеждаше толкова нелепо съвременна и хладна.
Започнаха да се спускат надолу и Стената скоро се скри . Алекс също беше израснал в сянката на Стената, но не на тази, на Стената от другата страна на пролива. Тя баеше напълно същата. Знаеше че е така, но някак си не можеше да си я спомни по начина по който виждаше тази тук. Алекс отново погледна към огледалото забравил, че вече не се вижда прословутата преграда. 
Помиярът от по-рано пробягна точно под странично огледало. Внезапно се сети от къде му бяха познати израженията на „стопаджиите”. 
В родното му предградие боевете с кучета бяха много популярни. Веднъж на две години се провеждаше шампионат за всички от източния пролив. „Кучета” беше много слаба дума са тези зверове тежащи по над сто и петдесет килограма. Имената и подвизите им бяха широко известни, живото им се следеше от близо, всеки искаше да се снима с тях, да получи малко козина, зъб или каквото и да е пилеещо се по ринга след всяко състезание. Същински звезди. Самите кучета бяха много различни като порода стил на бой и куп други характеристики които, толкова пламенно се обсъждаха от неговите съученици. „Клубът на непобедимите” се състоеше от половин дузина животни със смразяваща кръвта слава. В „клуба на непобедимите” далеч не влизаха тези с най-много титли, тези кучета бяха възхвалявани поради простата причина, че бяха оцелявали най-много пъти. Алекс никога не се бе интересувал толкова живо от този спорт и все пак му беше правило силно впечатление едно единствено нещо. Въпреки, че бяха много различни, всички "непобедими" си приличаха по едно и също нещо, и това беше погледът, през който прозираше собствената им биография. По своему ненатрапчиво надменен, много спокоен и равнодушен, но никак не будещ равнодушие и още по малко спокойствие.
Алекс усети тишината на съседната седалка и се запита колко безпокойство е нужно за да заглуши наглостта. А междувременно наближаваха края на цивилизацията. Дворовете ставаха все по големи, къщите все по редки и бедни, а хората изглеждаха все по-неопитомени. Единствено трафика се държеше неестествено. Вместо да намаля, той се усилваше. Личния транспорт в тази част на предградията се считаше за лукс, и въпреки това тук гъмжеше от всевъзможни возила. Повечето бяха стари и мръсни, имаше такива които бяха събрани от подръчни материали, или пък пригодени за големите телата на възрастните багнити. Сякаш в един единствен миг камиона на Алекс се озова сред хаотично море от шумящи и надхитряващи се возила. Предния камион от колоната му съвсем не се виждаше, на негово място бе застанал огромен хладилен фургон. Алекс нямаше как да изпревари. В един момент целия трафик спря. Алекс се провеси през страничния прозорец и видя червения светофар и неговата колона продължаваща през кръстовището. 
Алекс се почувства глупаво, дори не си спомни как се е получило, не биваше да се отплесва толкова с тези „непобедими”. С чувство на срам се протегна към радиото без да е сигурен какво точно трябва да каже. Но не му се наложи да измисля, преди да хване говорителя в ръце, от УКВ-то се разнесе гласа на лейтенант Харк.
- Осми, осми, тук първи, изглежда ви изгубихме, ще ви чакаме ви след следващото кръстовище.
- Разбрано, първи.
Обикновено всеки на пътя се съобразяваше с тях, никога не си бе представял че подобна ситуация е възможна.
След следващото кръстовище следваше ново спускане, а междувременно трафика бе намалял. Това веднага правеше голямо впечатление, но не толкова колкото липсата на колоната на уговореното място, вместо нея , на празния тротоар стоеше Муур.
Три метровата му фигура беше стегната в масивна черна броня от главата до петите. Беше надянал и бронирана маска която скриваше цялото му лице, на вън се подаваха само големите му стърчащи уши. 
Алекс знаеше че това няма как да е на добре.Той погледна към Кранц в търсене на отговор, а той на свой ред успя да изкара още по-тъп от обичайния му поглед. 
Муур вдигна огромната си ръка и даде знак „стоп”, след което се придвижи към задното отделение на камиона. Алекс се надвеси през прозореца за да види какво става назад, но вниманието му беше привлечено от нещо друго. Имаше движение от другата страна на улицата, точно в тъмната тясна уличка между двете стари масивни тухлени постройки. От там изплува доста странна фигура. Алекс принадлежеше към общество в което няма как да се удивиш при вида на индивид от чужда раса, мутант или бог знае още какво, но дрипльото изплуващ от сенките озадачаваше по един мистериозен начин. Носеше само чифт оръфани панталони, кожата му беше увехнала, но все пак някак си опъната и гладка. Почти липсваше мускулна маса, ноктите на ръцете и краката му бяха начупени и пожълтели, но най-странното си оставаше лицето му по което като чели беше залепена семпла сива маска с два малки отвора за очи. От главата му висяха няколко редки бели и дълги косъма. Багаж нямаше, само някакъв странен предмет окачен на врата му с дълга верига. Движеше се плавно и спокойно, без да бърза за никъде. Именно в начина, по който се преместваше в пространството имаше нещо странно и сбъркано, наподобяваше калейдоскоп от крайници на насекоми. 
Странникът се приближи до задницата и погледна стоящия до нея Муур, който му кимна отсечено. Алекс усети как двамата се качват отзад. След половин минута чу два удара точно зад себе си. Завъртя ключа и потегли напред по посока последния пропусквателен пункт и не искаше и да си помисли, че от към стопаджии може да стане и по-зле.