25.01.2011 г., 2:07 ч.

Странен хумор 

  Проза » Разкази
1192 0 0
55 мин за четене

 

                   СТРАНЕН  ХУМОР

 

 

В кабинета ми, чиято врата обикновено стоеше отворена,  влезе секретарката ми фрау Швайгер. Преди да я попитам какво има, тя кратко и ясно докладва:

„Френската ви виза е готова, но трябва лично да си я получите от френското консулство в Бон. Тук има подробен план на града, точния адрес на консулството, приемните часове, съответните телефонни номера.” и ми подаде тънка найлонова папка.

„Браво! Точно навреме.”, благодарих „изчерпателно” и добавих, по-скоро на себе си:

„Дори си мисля дали няма да е по-добре да тръгна още днес. Предполагам, че ще успея да пристигна навреме в Бон.”

„Със вашата кола и при вашето състезателно шофиране  това няма да е проблем, но за всеки случай в папката ще намерите и пътна карта, на която с червени кръстчета са отбелязани местата, където има ограничения на скоростта, а вие сам знаете какво значи това – вече сте получавали скъпо струващи радарни снимки за превишена скорост. Но...”

„Какво но...?

„Ами... може да се наложи да закъснеете във Франция, а утре трябва да изпратим подписан от Вас договор до централата на „Милицер и Мюнх” в Хоф във връзка с проекта „Исфахан”. Мисля, че ще искате да го прегледате по-подробно и да направите налагащите се според вас изменения. Аз веднага ще ги нанеса в окончателния текст и след като го подпишете още днес ще го изпратя. Затова ви донесох проектодоговора, който ни изпратиха от Хоф.”, отговори фрау Швайгер и ми подаде елегантна папка с емблемата на „Милицер и Мюнх”.

„Права сте. Значи заминаването ми се отлага за утре сутринта.”, казах аз и взех папката.

На другия ден към единайсет  часа бях във френското консулство в Бон, откъдето излязох след пет шест минути, но с паспорт във вътрешния джоб на сакото, в който се кипреше многократна френска виза, при това валидна за следващите шест месеца.

Ако някой си е помислил, че веднага след това съм се затърчал за българското посолство, значи мислите са му са потекли срещу течението на истината. Не за друго, а защото по принцип не обичам да се мотая из българските посолства.

Заредих резервоара догоре и побързах да напусна Бон, който и без това не ми е кой знае колко интересен. Излязох на аутобан 61, който напуснах при Кобленц и поех по път 49, който се движи плътно покрай река Мозел. Вече бях минавал няколко пъти по този път, но гледката наистина е толкова прекрасна, че реших отново да й се полюбувам. Скоростта от 200 – 220 км/час,  с която обикновено пътувах по аутобаните, беше заменена  с 80-90 км/час. Освен това не бързах - първата ми среща беше чак следващия ден в десет часа в Нанси, в който и без друго бях решил да пренощувам.

 

В този участък Мозел се вие като пустинна змия. Навсякъде свежо, зелено, чисто, подредено, да не говорим за населените места. По възвишенията спущащи се към реката са накацали прочутите мозелски лозя, строени в идеални редици, сякаш са замръзнали военни поделения, очакващи започването на тържествен парад. Абе, немска работа. В реката спокойни си плуват патици, лебеди, лодки, самоходни кораби или тежки конвои от шлепове, движени от мощни тласкачи. За нормални речни кораби и шлепове, реката е плавателна чак да Нанси, а оттам по-малки съдове могат да продължат и до останалите части на Франция посредством Източния канал и канала Марн – Рейн.

Който е минавал по този път знае за какво става дума, а който не е бил, най-добре да отиде да види, защото едно е да прочетеш или чуеш, а съвсем друго е да видиш. Е, ще се намери някой още по-умен, който ще допълни, че едно е да видиш, а друго да пипнеш, но това зависи от гледната точка. Така или иначе, но не съм аз човекът, който би могъл да опише сносно Мозелската долина.

Та, пътувам си аз без да бързам и се възхищавам  на гледката, която се разкрива пред мен, но не преставам да си мисля и за това, което трябва да свърша във Франция. Наясно съм, че част от него едва ли ще бъде лесна и приятна.

По едно време усетих как мислите относно споменатата част от моето пътуване са ме обзели до такава степен, че вече съм престанал да се радвам на прекрасната гледка. Откровено казано, това не само никак не ми хареса, но и ме ядоса, дори започнах да си говоря сам. А както е известно, хора, които говорят без да има някой да ги слуша, по понятни причини обикновено са лишени даже от правото да гласуват. Е, в България е пълно с изключения – не само могат да гласуват, но някои от тях дори ги избират да участват и в управлението на държавата. Аз поне не говорех на глас - просто с тъга си мислех,  че или вече съм започнал да остарявам, или  че амортизацията при мен е по-голяма отколкото съм си представял. Тогава заговори онзи, споменаван под път и над път и то нерядко не на място, „вътрешен глас”, а аз бях единствения му слушател. Какво говореше ли? Ами неща от рода на:

„Какво става с теб, човече? Какво си се размекнал? Какви са тези мисли? Нали нарочно мина по този път –да се разсееш, да се разтовариш, да си заредиш батериите? Я по-бодро и весело!” и т.н.

И беше прав. Всъщност, поне при мен е така, този глас почти винаги е прав, независимо че понякога никак не ми е приятно това, което казва, да не говорим за случаите когато  остро ме критикува, или пък категорично ми забранява да правя нещо, което ми харесва. При това  го казва така, че няма начин да не разбереш за какво става дума. Все пак, независимо че присъдите му може да са много сурови, но пък са справедливи и не подлежат на обжалване. В същото време прави всичко възможно да те предпази от необмислени постъпки, от попадането в рискови ситуации и то преди още да са се случили. Ето и сега пак беше прав. Затова си казах: „Какво наистина съм увесил нос? Остава и да се разцивря. Край! Вземам се „в ръце!”.

И тогава внезапно ме осени една почти гениална мисъл, която и аз самият не мога да разбера защо досега не съм патентовал. Каква ли? Ами просто, когато не става въпрос за някакъв траурен случай, винаги да търсиш и нещо ободряващо, ако щете весело или дори комично. Според това мое неочаквано „откритие”, даже да си попаднал в неудобна или критична ситуация, заедно със задължителните и по възможност бездефектни анализи на създалата се обстановка и съответните изводи, разбира се, доколкото ще разполагаш с някакво време за това и най-вече намиране на светкавични решения за излизане от създалото се положение с минимални загуби, не би било противопоказно ако се опиташ да си запазиш чувството за хумор. Това може да те предпази от загуба на самообладание, изпадане в паника,  вземане на грешни и прибързани решения и още хиляда и две неща.  Признавам, че идеята може и да е малко налудничава, ако не и напълно, но нали трябваше с нещо да си разкърша мозъка. Отгоре на всичко тя започна и да ми харесва, независимо че нито бях  убеден кой знае колко в нейната ефективност, нито имах богат опит в това отношение. Все пак реших, че още при първа възможност ще се опитам да я експериментирам. А случаи колкото щеш.

Така или иначе,  тази... - дефиницията, която щях да напиша никак не ми хареса, затова и я пропущам. Но понеже с нещо трябва да се запълни внезапно появилата се празнина, ще я  заменя с далече по-приемливото и безобидно понятие „хрумка”, макар че то пък не е точно. Важното в случая беше, че тя наистина ме освободи от обзелите ме, определено вредни за психиката, мисли. Пленителната гледка отново застана с цялата си прелест пред очите ми и дори започнах да си тананикам една весела хороводна песен, която научих още като ученик в долните класове, но понеже текстът й не е много за пред хора, ще го премълча.

Явно, вече всичко е било под контрол, защото внезапно почувствах вълчи глад. Следвайки покорно неговите съвети, в едно от градчетата, през които минавах - мисля че се казваше Полх, или нещо подобно, паркирах пред забелязания навреме ресторант и без да се мотая влязох вътре. Салонът беше среден по големина и както си му е реда (в случая става въпрос за Германия, а не за България) всичко в него блестеше от чистота. Повечето маси вече бяха заети, но не се чуваха никакви гюрултии, нещо нормално за немците, особено когато се хранят. Отидох на бара да пийна една бира.

„Хайде сега пък! Уж умира от глад, а стърчи на бара, като че ли не може направо да седне като хората на една маса и да поръча каквото му харесва, включително и колкото си иска бири?”

Това навярно ще си каже някой от моите любими читатели и то не без основание. Да, но и моето отиване на бара си имаше основание. Какво е то ли? Ами в  момента не видях сервитьор между масите, а зад барплота беше застанала стройна и красива девойка, която спокойно подреждаше измитите чаши, тъй като в момента, освен нея  пред барплота нямаше никой, сиреч веднага можех да получа бирата си, а яденето нямаше да ми избяга. С други думи хем щях да си разквася устата с една малка бира, хем можех да погледам красавицата от педя разстояние. Не е ли убедително?

„Добър ден. Заповядайте! Какво да бъде?”, попита момичето с непринудена усмивка .

„Добър ден. Моля една малка бира.”, отговорих аз, като нарочно не уточних каква, настанявайки се на един от високите столове пред бар плота.

Знаех много добре, че в Германия се произвеждат над двайсет вида бира, а що се отнася до пивоварните, преди години те бяха към четири хиляди. Разбира се по-късно малките пивоварни не издържаха на конкуренцията на големите акули и сега едва ли са останали и половината. Затова винаги когато се поръчва бира се казва ако не марката, то поне вида й.

Пролича, че тя се досети за моето „невежество”, но въпреки това последва любезен уточняващ въпрос:

„Бихте ли ми казали какъв вид бира предпочитате, както и да бъде наливна или от бутилка?”

„Прощавайте за пропуска. Става въпрос за пилс, наливна, а марката оставям на вашия избор.”

„Това вече е друго нещо. Веднага.”

Взе съответна чаша и я напълни така, че пяната стърчеше като детска  шапчица отгоре й, без да се разлее и капка. Майсторка.

Когато поставяше халбата на задължителната картонена поставка си позволих  да попитам:

„Мога ли да ви помоля за нещо?”

„Разбира се. Слушам ви.”

„Вместо да чета дебелото меню на ресторанта, бихте ли ми препоръчали нещо вкусно за ядене. Не съм от този край и не познавам добре тукашната кухня, а и бързам. Освен това, ако не ви затруднява, моля да ми се осигури една водка, но не от обичайните 20-25 милилитра, а поне три пъти по толкова, а след това и чаша от най-хубавия мозелски „Ризлинг”.

Молбата ми беше последвана от нова, още по-очарователна усмивка, а само преди секунда бях убеден, че такава не може да има. Истински провал - оказа се, че не съм бил прав.

„Няма проблем, съгласна съм да поема риска и ще избера ястията по мой вкус. Само че ще има и неща, за приготвянето на които  трябва повечко време, а вие казахте, че бързате.”

„Много ви благодаря. А за времето не се безпокойте, ще се опитам някак да се оправя. Разчитам безрезервно на вкуса ви, но все пак имам известно притеснение.”

„Така ли? Мога ли с нещо да ви помогна?”

„Ами да не вземе това мило момиче, което излиза от кухнята с куп чинии, да обърка ястията и да ми донесе нещо друго.”

Тя не можа да се  въздържи и се разсмя.

„Момичето е сестра ми Марта, при която е невъзможно да се получи подобна грешка. Това е семеен ресторант и всички от  семейството, още от малки  работим в него. Що се отнася за вашето притеснение, то пък е напълно излишно.”

„Сега вече съм напълно спокоен. Въпреки това ще си позволя да попитам защо толкова убедено изключвате евентуална грешка?

„Защото след като поех ангажимента да определя ястията, би било редно не само лично да ги приготвя, а и да ви ги сервирам. Но стига съм приказвала. Отивам в кухнята да изпълня обещаното си, а вие като си изпиете бирата се настанете на свободната маса до прозореца, независимо, че на нея има  табелка „Запазена”. От там гледката е най-хубава. За да не скучаете докато чакате, Марта ще ви донесе още една малка бира и хубаво мезе.”, отговори тя и с кръшна походка се отправи към кухнята.

Допих бирата и отидох да си измия ръцете. Когато се върнах в салона и се настаних на въпросната маса пристигна Марта с бирата и малка чиния  с мезе. Че съм срамежлив и скромен да, но не и невъзпитан, затова побързах да кажа:

„Благодаря. Това мезе изглежда много апетитно.”

„То не само изглежда, а и е такова. Сестра ми Лиза лично го приготви.”

„Благодаря ви още веднъж, Марта

Тя ме погледна сащисана – откъде знам името й, след като ме вижда за пръв път. Но после, явно, намерила правилния отговор, искрено се разсмя.

„Аха, значи сестра ми ви е казала името ми. Бъдете спокоен, тя вече сложи престилката и приготвя специални неща. А когато Лиза направи нещо, то няма аналог. Всъщност вие сам ще се убедите в това.”

Тази информация, освен че ме зарадва, но и се почувствах поласкан. Освен това вече знаех и името на сестра й, за което не се реших да попитам докато бях на бара, въпреки че много ми се искаше да го сторя. Докъде ли ще ме докара тази моя свенливост?

След известно време пристигна Елизабет (според мен това беше пълното й име по паспорт) със  сребърен поднос на който имаше..., но по-добре да използвам един вече изтъркан булеварден израза „Просто нямам думи!” Тя ме погледна усмихната и попита:

„Какво, прегладняхте ли вече?”

„Не мога да кажа, че съм прегладнял, но на това, което виждам на подноса нямам сили да устоя.”

„Много ще се радвам, ако наистина ви хареса.”, каза Лиза и започна да сервира.

Лесно е да се каже „сервира”. Въпреки че всеки знае какво значи това в един ресторант, случаят си имаше своите особености. Естествено, тя не можеше да стои права като статуя, да взема чиниите от подноса и просто ги да пуща върху масата, а така или иначе, трябваше да се навежда над нея. Навремето покойният вече поет Христо Фотев беше написал едно прекрасно стихотворение, в което се казваше: „Господи, колко си хубава! Колко си хубава, Господи!”, или нещо подобно.  Мир над праха му, но се чудя какво би написал ако беше жив и се намираше на моето място.

Сега  като си спомням отново за този обяд, думите ми като ли се изпокриха. Затова отново ще използвам един изтъркан от употреба и не особено изискан израз – „Направо станах разноглед.” Изразът може да е уличен, но за сметка на това пък в случая съответства до голяма степен на истината.

Салати със невиждани от мен украси, фини рибни и месни деликатеси, нарязано като охлювчета масло, брецели - тези фини, подобни на плетеница хрупкави хлебчета със запечена по кехлибарената им корица едра сол и... чаша, изпотена от налятата в нея водка.  Всичко беше толкова изящно, че не се стърпях да изкажа възхищението си, макар и съставено от доста тривиални думи - може би за да е по-весело:

„Елизабет, вие сигурно сте преродена богиня, за да можете да приготвите подобна комбинация.”

„Охо, вече знаете и името ми. Странно.”

„Няма нищо странно, защото аз знам всичко, но сега говорим за чудесната комбинация, която сте ми приготвили.”

Явно й стана приятно от думите ми, но побърза да каже:

„Е, първо трябва да ги опитате, защото може да се окаже, че сте избързали с комплиментите си.”

„Не го приемайте като самохвалство, но при мен подобна грешка е изключена. Не само че ще ми харесат, но като нищо ще измета всичко, въпреки голямото им количество.”

„Имайте предвид, че това е само предястие. Основните ястия са на печката.”, отговори тя.

„Ястия? Това не е ли в множествено число?”

„Разбира се, че е множествено число, защото не става въпрос само за едно ядене, но повече нищо няма да ви издам.”, смеейки се отговори Лиза.

Когато свърши със сервирането, тя взе празния вече поднос и както си му е редът каза:

„Добър апетит. Докато хапнете, другите блюда ще бъдат готови.” и тръгна към кухнята.

И наистина, когато приключих с предястието започнаха да пристигат основните ястия, разбира се не на самоход. Надявам се, че никой не си е помислил,  че те са били изсипани в някаква огромна тепсия или сервирани едновременно. Като порции те бяха малки, но за сметка на това броят им беше голям. Не се наемам да ги изброявам, защото и без това не знаех имената на повечето от тях, а някои може и да са нямали такива. Виното също беше чудесно – сухо и идеално темперирано.

Въпреки че бях в Германия, обядът едва ли не придоби френски характер. В салона  вече бяха останали само няколко души, явно, отявлени почитатели на Бакхус, които пиеха на бара и весело се смееха. Когато приключих с десерта, погледнах часовникът си и едва не го изхвърлих, мислейки, че се е побъркал. Но не беше - старинният часовник с марка „Ханс”, окачен на отсрещната стена показваше същото време и това го спаси. Чак по-късно ми мина налудничавата идея, че двата часовника може и да са се договорили да показват едно и също време. Но даже и да е било така, вече съм им простил.

Накрая, след неизбежните, но за сметка на това, напълно искрени благодарности от моя страна, Лиза също не закъсня да отвърне изискано:

„Ще се радвам, ако отново ни посетите.”, на което отговорих с въпрос:

„Ако някога мина от тук и се отбия във вашия ресторант, мога ли пак да разчитам на подобно обслужване?”

„Безусловно. Имате честната ми дума.”

„Тогава и ти имаш честната дума на един рицар.”, опитах се да се пошегувам, неволно преминавайки на „ти”.

„Не ми остава нищо друго, освен да те чакам.”, отвърна тя с познатата ми вече усмивка и сините езера в очите й сякаш изригнаха.

Не обърнах особено внимание на тази обичайна любезност.  Дали разбра недоверието ми, дали... всъщност сега няма да се лутам из разни догадки, но я чух да казва:

„Наистина ще се радвам да те видя пак.”

Този път може и да ми се е приискало да повярвам, че го казва искрено, но само за части от секундата, защото отговорът ми вече беше продиктуван от „онзи”, дето седи на пулта, от който се управляват сигналните лампички:

„И аз. Тогава доскоро.”, отговорих и аз и станах от масата.

„Доскоро.”

Стояхме един срещу друг. Подадох  й ръка за довиждане. Тя я стисна по мъжки без да каже нищо повече, аз също. Обърнах се и напуснах салона без да се обръщам. Не се обърнах не защото съм си спомнил филма „Бродяга” с Радж Капур, в който имаше една песен „Мур мурки назик... и т.н.” т.е. „Не поглеждай назад...”, а защото вече бях научен, че това  е  в разрез с протокола.

Излязох вън, застанах на брега на реката и дълго гледах красивите водоплаващи птици, следвани от потомството им . Преди да се отправя  към колата  забелязах, че от близкия завой на реката се показва моторен кораб с привързана странично към него баржа. Не ми беше трудно да разбера, че това е нашият ( в смисъл на „Bayerischer LloydAG) самаходен кораб „Барбара  Бломберг” Зарадвах се искрено на тази чиста случайност и реших да го изчакам.

Построяването на кораба, избора на името му, както и неговото спущане от стапела е една много интересна история, която може би някога ще разкажа. Тук само ще спомена, че истинската Барбара Бломберг е родена през 1527 год. в Регенсбург, където пък през 1546 год., във връзка сьс заседанието на Райхстага пристига Чарлз V   (Император на Свещената римска империя  (съюз на територии в централна Европа), крал на Италия и Испания, архидук на Австрия, дук на Бургундия и т.н. и т.н., (общо над четири милиона кв. километра площ), който не пропуснал да забележи красивата певица и... тя става негова метреса. Навярно веднага след запознанството си са изпаднали във висша степен интимен разговор (израз, заимстван от Стефан Цвайг), защото още в началото на следващата година Бабраба ражда Дон Жуан Австрийски, (не става въпрос за известния разбивач на женски сърца), на който има паметник в старата част на Регенсбург.

Докато си припомнях тези неща, корабът вече беше срещу мен. Вдигнах ръка за поздрав и само след секунди капитан Клаус От, излезе от командната кабина с бинокъл на врата си, размахвайки радостно ръка, в която държеше рупор. Веднага ме попита имам ли нужда от нещо и трябва ли да спре. Отговорих, по-скоро посочих, че всичко е наред, пожелах му „вода под кила” (моряшки поздрав), махнахме си отново с ръце и аз тръгнах към колата. Откровено казано, много ми се искаше да се кача на кораба и макар стотина километра да поплувам с него по дивните серпантини на реката. Не го направих единствено защото вече не разполагах с достатъчно за такова пътуване време. Качих се на колата и отново на път.

 

Продължих да се движа покрай Мозел и когато пристигнах в Трир не можах да се въздържа да не поразгледам най-стария град на Германия. Всъщност по този въпрос все още има две мнения – едното е на историците, а другото на моя милост. Според мен най-старият немски град не е Трир а Регенсбург, чието начало се губи в каменната ера, ако не и далеч преди нея. Освен това аз самият вече живеех и работех в Регенсбург през последните му осем години, но кой да се съобрази с този важен факт. Трир та Трир бил най-стар. Е, може би за това решение е допринесъл и фактът, че точно Трир е родното място на Карл Маркс. Само че когато той е писал „Капиталът” и другите си творения, навярно се е предоверил на убеждението си, че неговите идеи ще се осъществяват само от без дефектни идеалисти и просто е пропуснал нещо колкото тъжно, толкова и абсолютно безспорно –  такива хора няма, нито някога ще има, да не говорим пък за нашето съвремие, още по-малко за България.

Напуснах Трир без да се отклонявам от поречието на Мозел, но от дясната ми  страна вече беше Люксембург. Навярно защото няколко пъти бях посещавал тази малка, но интересна държава, предпочетох да си остана на немска територия, пък и движението по този път беше рехаво – пътят не беше централен.

Вече се свечеряваше когато пристигнах до немския граничен пункт. Още преди да спра, дежурния полицай виждайки луксозна кола с немски номера, веднага ми направи знак да продължа. Сигурно защото по рождение съм си възпитан човек, не започнах да споря с него, а само му махнах приятелски с ръка. Той направи същото и аз без да спирам продължих. Да, но след това не виждах и следа от следващия граничен пункт. Накрая едва забелязах някакъв невзрачен знак, който подсказваше, че вече съм на френска територия, но като че някой беше откраднал граничния пункт. Спрях и се чудех какво да правя. Е, не съм се чудил, но така се казва. Какво има тук за чудене. Пресичаш границата на една чужда държава, при това с напълно изрядни документи и празен багажник – ерго, трябва да спреш и да изчакаш извършването на граничните и митнически формалности, нещо, което и  направих.

Чакам аз, а никой не идва. По едно време някой изсвири с уста. Излязох от колата и що да видя? Встрани от пътя, на страничното възвишение стои невъзмутимо малка къщурка, а пред нея със сандвич в ръка граничен полицай. Гледам го и продължавам да стоя до колата. Той също ме гледа и явно, недоумяващ защо съм застанал като паметник долу на пътя, разпери и двете си ръце. Демек: „Ти пък какво искаш, не виждаш ли, че съм зает с много важни неща?” Тогава аз му показах паспорта. Той пък ми показа сандвича си, а със свободната си ръка даде ясна индикация да се пръждосвам.

Започнах да се двоумя какво да правя. Сигурен съм, че всеки, който евентуално е прочел написаното до тук, веднага ще си зададе съвсем логичния въпрос дали нещо не ми хлопа. Човекът ясно ми е дал знак да продължа и виждаш ли, аз вместо да се кача в колата и да изчезна яко дим, продължавам да бездействам. Погледнато отстрани въпросът наистина е логичен, но в случая неговата логика е доста прибързана, да не употребявам и по-точно определение. Защо ли? Защото влизам в една държава, в която когато някой от същата тази държава, който има право да задава подобни въпроси, ме попита и то на нейна територия, кога, откъде и с какво съм влезнал в нея, мога да говоря каквото си искам, но нищо няма да мога да докажа. За да предваря евентуален следващ въпрос, може би трябва да поясня, че поне за този период, тези разсъждения не се отнасяха за Германия, тъй като имах резидентска немска виза.

Погледнах отново към граничаря, но той вместо да слезе и извърши съответните проверки, този път вече с двете си ръце и то съвсем категорично „нареди” да продължа. И понеже, както вече споменах, не ми е в характера да се задявам с местните полицаи, влязох в колата и едва ли не с „мръсна гас” – израз, който научих доста години след този случай и то в България, изчезнах зад близкия завой.

Продължих да се движа покрай Мозел. Когато пристигнах  в град Мец - централният град на Лотарингия, вече се беше стъмнило. Поразходих се по красивия му, отлично осветен, но вече пуст площад (беше време за „свещената” и уважавана безгранично от французите вечеря) и отново в колата – към град Нанси.  Преди да изляза от града, в една малка и полутъмна странична уличка видях примамваща реклама на стара кръчма - едно от онези, забравили годините си заведения, които не знам точно защо, но много обичам. Затова и спрях веднага. На заден ход влязох в уличката и паркирах на метри от входа й.

Вероятно ще последва нов „логичен” въпрос - защо пък съм влязъл на заден ход. Само че, ако има нещо логично, то е точно това, което направих. Без да влизам в подробни и подкрепени със съответни случаи разяснения, ще си позволя да дам безплатно един  ценен съвет. Никак няма да е излишно ако свикнеш да паркираш така, че ако ти се наложи спешно да напуснеш мястото, на което си спрял, да бъдеш в състояние възможно в най-кратко време да го направиш, вместо да се мотаеш с извършване на сложни и най-вече времеядни маневри, по време на които могат да ти се случат куп неприятни неща. Е, навярно някои умни глави ще се присмеят на този съвет и ще започнат да философстват, че поне в дадения случай, това е било плод единствено на някаква манящина от моя страна. „Ами, ще кажат те, нали можеш да продължиш по уличката до първата пряка, свиваш по нея, след това по другата и ето те отново на главния път.” Но тези хора явно са си повярвали, че те са измислили логичното мислене и че…, но по-добре да не продължавам. Единственото, в което бяха прави, то беше, че в този случай действително не съществуваше какъвто и да е риск. Но не е лошо човек да си създаде полезни навици. Ами ситуацията беше по-различна? Ами...можеш да постъпиш както бе посочено по-горе, но не се намираш в квартала, в който живееш и не знаеш къде отива тази улица – може и да е кьорсокак, а и преките, ако ги има, може да са временно затворени и т.н. А даже и всичко да е проходимо, нали ако има някой, който  гори от желание да те „поздрави” ласкаво, но не е успял да го направи преди да се качиш в колата, вече ще знае, че вероятното място на „срещата” ще бъде на изхода на съседната уличка. Тогава? Тогава ще си спомниш за моя съвет, но той вече няма да може да ти помогне. Не става въпрос, че някога ще попаднеш в подобна ситуация. Вероятността наистина е пренебрежимо малка, но ако все пак се случи? Друг пък ще каже: „Тоя пък заора толкова дълбоко, че от едното нищо иска да предизвика едва ли не световна дискусия.”, вместо да приеме, че всъщност това е един полезен навик, който с нищо не го затруднява, още по-малко ощетява.

Като се извинявам искрено за това, явно, ненужно и скучно отклонение ще се върна при кръчмата. След като прекосих някакво малко и слабо осветено помещение, нещо като антре, влязох в салона, който отговаряше напълно на моите представи – масивни столове, да не говорим за масите, чиито плотове бяха по-дебели от талпите използвани при строителните скелета, а краката им си бяха от дървесни стволове с обелена кора. Настаних се на една от свободните маси и започнах да разглеждам менюто. Разбира се, не за да си поръчам вечеря – след обилния обяд беше немислимо да вечерям, а просто да видя как изглежда тази стара кръчма отвътре и какво се предлага в нея.

В това време на съседната маса седнаха двама мъже с недотам привлекателни физиономии. С изтъркани кожени якета, мръсни и брадясали, освен това и видимо яко пийнали. Накратко казано, видът им не вдъхваше никакво доверие.

„Защо ми се струва, че тези момчета едва ли могат да бъдат приятна компания?”, помислих си инстинктивно.

Но преди да продължа разсъжденията си, при мен пристигна един мургав сервитьор – навярно арабин от бившите френски колонии в Африка.

„Какво ще желае господинът?”, попита той на добър френски, в който нямаше и помен от местния диалект.

Не може един човек да влезе в заведение, да седне на маса, да държи менюто в ръка и да каже, че не иска нищо. Затова реших да си поръчам чаша вино и тънко нарязани местни деликатеси. Вместо да му поръчам на френски го попитах говори ли немски. Той обаче вдигна в недоумение рамене. За виното, макар и казано на немски разбра, но за останалото трябваше да му обяснявам с жестове. Както и да е, накрая се разбрахме и той се отби при двамата на  съседната маса за да вземе и тяхната поръчка. Скоро се върна, остави кана с червено вино и две чаши на двамата типове, след което донесе и моята поръчка. С ръка му показах, че искам да платя и той ми написа сумата. Оставих му приличен бакшиш, приет с обичайния  поклон и изчезна.

След като отпих от виното и опитах топящите се в устата ми прозрачно нарязани деликатеси реших, че най-доброто, което мога да направя в момента, това е да запаля една цигара и да разгледам по-подробно тази древна кръчма – и без това не бързах.

По едно време един от двамата ми съседи дойде при мен и ме попита колко е часа. Аз обаче отговорих на немски, че не разбирам какво ме пита и той се върна на мястото си. Двете маси бяха близо една до друга, така че без проблем можех да чуя всичко каквото  си говорят, а то хич не ми хареса.

„Прав си, това е немецът, чиято кола е паркирана отпред. При това не разбира бъкел френски.”, каза този, който идва при мен.

„Разбира се, че е немец. Аз немците ги подушвам от километри. Значи Господ Бог не ни е изоставил. Това е шанс, който в никакъв случай не бива да изпущаме. Носиш ли шилото?”, попита другият.

„Излишен въпрос. Аз никога не се разделям с него.”, отговори първият и отметна леко якето си, с което, явно, искаше да изтрие неоснователното съмнение на ортака си. Загърна отново якето и на свой ред попита:

„А ти да не си забравил бокса?”

„Още по-излишен въпрос.”, захили се другият, и извади от джоба на якето си голям лъскав бокс.

„Нещата нещо започват да загрубяват.”, помислих си аз, но точно в този момент се сетих за моето днешно „откритие” и вместо да се разтревожа почти се развеселих. И защо не? Техните приказки нямаха шанс да ме парализират от страх, а освен това може би щях да имам възможност и да го експериментирам. Естествено, не гледах към тях, но това не ми пречеше да слушам какво си говорят без да пропущам и дума. Юнакът с бокса не се забави да изложи своя план за действие.

„Ще направим така: преди да си тръгне, ти излизаш, пробиваш една от гумите, а когато той излезе и започне да се суети около колата, аз ще го перна с бокса, ще му изпразним джобовете, ще задигнем каквото можем от купето и да ни няма. Тук не минават полицаи, а по това време вече всички са седнали да вечерят, така че улицата е напълно пуста.”

„Супер, ето как ме посреща тази уж много гостоприемна Франция.”, помислих си с известно огорчение, дори си спомних как преди няколко години в Париж само за пет минути, докато вляза в един хотел да проверя дали има свободни стаи, ми счупиха малкото странично стъкло на колата и ми задигнаха прекрасната „Яшика”, която неразумно бях оставил да се кипри съблазнително на задната седалка.

От чашата с вино бях отпил, а от деликатесите бях хапнал само за да ги опитам. За разлика от мен, двамата от съседната маса вече бяха успели да сипят в чашите си последните капки вино от каната.  Попитах минаващия покрай мен келнер къде е тоалетната, нещо, което той веднага разбра и ми направи знак да го последвам. Ставайки чух „Бокса” да казва на съдружника си:

„Сега е моментът. Докато този пискюл е в тоалетната, ти отиваш да си свършиш работата, аз ще платя, ще изляза на улицата и... останалото по плана.”

Излязохме  през вратата на салона и келнерът ми посочи малко полутъмно коридорче, в което едва можеха да се различат две тесни врати, явно, за мъжка и женска тоалетна. Така де, това са французи.

Влязох в мъжката тоалетна, оставяйки вратата полуотворена. Скоро мъжът със шилото излезе с доста несигурна походка, пресече входното антре и излезе на улицата, която наистина беше напълно пуста. Последвах го без да вдигам излишен шум. Отиде до колата, подвоуми се за миг, но после навярно избра задната гума. Извади въпросното шило, приведе се и тъкмо да замахне и да промуши гумата, получи силен, но премерен саблен удар, от който без ни най-малко възражение „полегна” по корем на настилката на улицата – беше много тясна за да си позволи да има и тротоари. Шилото издрънча до него. Това беше едно лъскаво, четириъгълно острие с дължина около трийсет сантиметра. На десетина сантиметра от горния край имаше напречно заварено късо желязо – да предпазва ръката от плъзгане по острието. И понеже не обичам да присвоявам чужди вещи, реших че е редно да си му го оставя. Но се сетих, че може да го забрави когато се освести, или някой да му го открадне. За да се избегне тази неприятна последица реших да оставя шилото така, че всяко забравяне или кражба да бъдат изключени. Затова, пак „премерено”, го забих в меките части на лявата половина на това, на което доскоро седеше на стола в кръчмата. Но се получи една грозна асиметрия. За да поправя тази досадна грешка, извадих от джоба си, взетата „назаем” от  ресторанта вилица и вече съвсем симетрично спрямо шилото я забих в дясната половина. Така хем асиметрията изчезна, хем нямаше да се разкарвам до ресторанта да връщам вилицата – бях „сигурен”, че в знак на благодарност „Шилото” сам ще я предаде на келнера.

За кратко ме споходи мисълта да изчакам и „Бокса” - не за друго, а най-вече да го поздравя по подходящ начин за гениалния му план, но бързо се отказах от това си намерение - "Шилото" се бе свестил и почна охка. Пък и "Бокса щеше да възникне проблем. Нямаше как да забия бокса на съответното място, а завирането му някъде изискваше време, което щеше да ме забави,  през това време можеше да пристигне публика, а в такива случаи аплодисментите, макар и заслужени, не са за предпочитане. Освен това „Бокса” трябваше да разполага с време да помогне на колегата си по-лесно да преживее случайно сполетялото го удоволствие. Затова се качих в колата, излязох на главния път, без да се мотая из непознати сокаци и спокойно продължих към Нанси. Казвам спокойно, защото ако в случая имаше нещо сигурно, то беше, че въпросните юнаци неминуемо ще „забравят” да се похвалят на полицията за това, което им се бе случило.

След час вече бях в стаята си в един от централните хотели на Нанс и. Взех набързо душ и излязох да се поразтъпча. Ще пропусна тази разходка и описанието на града. Правя го защото вечерта не се случи нищо особено, а описанието на този иначе изключителен както с историята си, площада си и недостигнатите и до сега творения върху стъкло на Емил Гале и още редица неща, нито ми е слабост, нито е по възможностите ми.

Що се отнася до срещата ми сутринта, тя си беше чисто професионална, която при всички случаи ще бъде скучна за четене. Дори обяда с моите партньори, сравнен с френските норми също беше обидно кратък – започна в  един, а аз още в три часа напуснах заведението. В интерес на истината, причината за този срамен провал се получи единствено по моя вина. Измислих несъкрушими аргументи, че трябва да си тръгна.

Оставих искрено натъжените ми партньори да продължат обяда без мен, а аз потеглих към Безансон. Може би ще последва въпрос защо съм дезертирал от този чудесен обяд, а съм се разбързал и то точно за Безансон. Ами тръгнах по-рано не защото щеше да ми е скучно ако бях останал, а защото в противен случай трябваше  да  преспя още една нощ в Нанси, нещо, което не можех да си позволя - все пак не бях тръгнал на екскурзия из Франция.

 

Няма да е вярно ако кажа, че не съм бил в Безансон. Не само съм бил, но имам много близки приятели още от времето, когато работех в Техеран и за района на Безансон и Колмар возехме хиляди тонове ирански памук. Градът, разположен на двата бряга на река Дуб, е толкова живописен с неговата цитадела, паркове, музеи и т.н., че даже и  вече да си ги виждал, отново можеш да изпиташ неподправено възхищение. Е, Безансон доскоро беше прочут и със своята часовникарска индустрия, а сега пък е известен център на върховни постижения в автоматизацията, роботиката, микротехниката, електрониката, прецизните микроинструменти, оптоелектрониката, прецизни уреди за въоръжението, австронавтиката и космоса, биомедицината, имплантанти. Именно в Безансон се подготвят елитни кадри в тези области, а изследователските им лаборатории са инкубатор на върховни постижения в областта на микротехнологиите, най- прецизното рязане, дори си сътрундничат с НАСА и т.н. - въобще достатъчно скучни за четене неща.

И така, пътувайки вече по аутобана А31, тананикайки си споменатата весела хороводна песен видях, че представители на френската трафик полиция ми дават знак да спра.

”Следва  проблем  № 3. Доста начесто започнаха да ме спохождат. Да видим сега пък какво ще се получи. Все пак давай го по-весело, с чувство за хумор! Нали така се разбрахме?”, казах на себе си, дадох десен мигач и спрях.

Вместо, както обикновено, да сваля стъклото откъм моята страна и да изчакам да дойде някой при мен, аз излязох от колата, отидох при тях и им подадох немската си шофьорска книжка. За мое учудване, поне в момента, никой от тях не прояви интерес към нея.

„Говорите ли френски?”, попита ме единият от двамата полицаи.

„Да.”, последва изчерпателен отговор от моя страна, придружен със слагане на  шофьорската ми книжка обратно в джоба на ризата.

„Нещо да ни кажете?”, попита втория полицай.

„Добър ден. Мисля, че това е най-подходящо.”

„А нещо друго?”

„Другото очаквам да го чуя от вас. И без това ви е ред.”

Двамата полицаи се погледнах един друг шашардисани от моя отговор.

„Знаете ли с каква скорост се движехте?”, попита първият, който явно беше старши.

„Не, но се надявам да ми кажете.”

„С двеста и дванайсет в час.”, отговори вторият.

„Значи с по-малко от сто и двадесет.”

„Не сте чули добре. Карахте с двеста и дванайсет километра в час”., прецизира полицаят.

„Прощавайте, аз просто набързо го пресметнах  в морски мили.”

„Да, но това не е океан, а аутострада, по която се движат автомобили, не кораби.”

„Това знам, но аз неволно го пресметнах в  морски мили. Навярно това ми е останало от времето когато служех във флота (пълна измислица). Но сега вече въпросът е изяснен и няма място за допълнителни и то излишни спорове.”

„Значи приемате посочената от нас скорост?”

„Разбира се. Сигурен съм, че вие разполагате с най-прецизни радари и съм напълно съгласен с вашето твърдение.”

Последва ново споглеждане между полицаите.

„А знаете ли, че за разлика от Германия, във Франция има ограничения на скоростта и за автомагистралите?”

„Разбира се. Даже и да не съм знаел най-малкото съм  длъжен да се информирам.”

„Така е. И какво ще правим сега?”, попита „шефа”.

„Откровено казано, това „какво ще правим” много ми хареса.”

„Така ли? И защо толкова ви хареса?”

„Защото то е в първо лице, но в множествено число, което значи, че във вземането на решението съм включен и аз.”

Двамата се разсмяха на глас и то съвсем искрено. След това „шефа” продължи:

„Не съм имал никакво намерение да ви включвам във вземането на решение, но от друга страна сте прав, че и така може да се разбере.  Добре, аз не се отказвам от казаното и ми е интересно какво би било вашето предложение?”

„Благодаря ви за предоставената ми възможност, но внезапно проумях, че в случая е налице една неравнопоставеност.”

„Така ли? И каква е тя?”

„Ами, независимо от моите аргументи ще се приеме вашето становище, защото аз съм сам, а вие двама.”

„Отново сте прав. Все пак бихте ли се опитали да изложите вашите аргументи?”

„Вие в подобни случаи сте се наслушали на какви ли не нескопосно измислени истории и според мен съвсем правилно ги шкартирате. Но ако настоявате ще го направя, въпреки че това едва ли ще промени нещата. Да почвам ли?”

„Дори настоявам да го направите. Ще ни бъде интересно да ги чуем.”

„В момента се бях  замислил върху нещо и просто забравих, че се движа не по немски аутобан, а по френска магистрала. А тази мощна машина направо се чувства силно оскърбена, ако по такъв прекрасен път е принудена да се движи със сто и двайсет – сто и трийсет километра в час..”

„Само това ли?”

„Не. Всъщност това е последната причина.”

„А коя е първата?”

„Първата е, че бързам за една много важна среща в Джон.”

„Бизнес среща ли?”

„Не, среща с много скъпи приятели, с които през три години се срещаме на една и съща дата и то винаги в Джон. На ротационен принцип един от нас  изпълнява ролята на домакин, все едно че си чества рождения ден.

„А защо не тръгнахте по-рано?”

„Защото имах бизнес среща и обяд с партньори в Нанси, който поради споменатата причина бях принуден да напусна точно когато настроението достигна горещата точка.  Партньорите ми останаха в заведението, но въпреки моите обяснения, настроението им вече беше помръкнало. Просто силно се огорчиха, за което много съжалявам, ако можете да разберете какво искам да ви кажа.”

„Разбирам ви, а тях ги разбирам още по-добре. Но това значи, че на такъв обяд вие не може да не сте пийнали нещо по-силно, иначе щяхте да ги огорчите още повече. Така ли е?”

„Така е. Не ви правя евтин комплимент, но за мен обяд или вечеря с французи е нещо неповторимо. За вас това не е само просто  ядене, а истински ритуал, докато при нас в Германия е съвсем различно -  омитаме като ярмомелки поднесените ни ястия и си тръгваме. Няма ги френския хумор, коментарите по кулинарното изкуство на местните кухни и още хиляда забавни неща, нещо, което просто ти зарежда батериите. Затова още ми е чоглаво, че така трябваше да изоставя партньорите си в Нанси, но съм нетърпелив да се срещна с моите приятели. Сигурен съм, че ще напуснем заведението чак призори. Добре, че хотелът ни е  в същата сграда и собственикът вече ни е приятел, пък и ние го деранжираме само веднъж на три години.  Не ви разказвам всичко това за да бъдете по-снизходителни към мен. В крайна сметка вие ще решите как да постъпите с мен, но от това, което току що казах не мога да се откажа.”

Последва кратко мълчание, но и двамата едва ли не бяха се развеселили. Навярно вече наближаваше края на смяната им, а и такива случаи като сегашния едва ли им се случваше често, ако въобще. След това започнаха да си говорят толкова тихо, че аз не ги чувах добре. Накрая шефът се обърна към мен:

„Разбирам ви много добре, но все пак някак трябва да приключим случая.”

„Този път аз се изключвам от „приключим”, защото решението ще бъде само ваше.”

„Явно сте много силен в граматиката. Вижте, вие имате две изключително тежки нарушения – едва ли не двойно превишение на разрешената скорост, при това сте употребили алкохол. Това ще ви струва поне хиляда марки.”

„Прав сте. Така или иначе вината е безспорна. Жалко, че няма да мога да зарадвам моя приятел, който днес е домакин на срещата с подходящ подарък. Но това е мой, а не ваш проблем. Все пак  мога ли да ви помоля за нещо?”

„Разбира се.”

„Не става въпрос за снизхождение от ваша страна. Само ще ви помоля да приключите въпроса по-бързо, защото и без това закъснявам, нещо, което не изключва среща с други ваши колеги, поради надвишена скорост. Тогава не само за подарък, но няма да ми останат пари и за бензин.  Моля да ме разберете правилно, но аз така или иначе трябва да пристигна навреме в Дижон.”

Когато завърших, за най-голямо мое учудване и двамата избухнаха в бурен смях, в който обаче не се чувстваше и следа от враждебност. Погледнаха се отново, след което „шефа” ми подаде ръка, която веднага поех и стиснах по мъжки.

„Ох, за малко да направите ръката ми на пихтия. Сигурно сте тренирали нещо сериозно?”

„Случвало се.”, отвърнах скромно. Така де, оставаше да почна да му разправям за премерения, в смисъл не смъртоносен, саблен удар предната вечер.

„Не се безпокойте, имате достатъчно време да стигнете навреме в Дижон, а и магазините ще бъдат още отворени, така че ще успеете да купите подарък на своя приятел. Дори съм сигурен, че подаръкът ще бъде много стойностен.”

”Извинете за любопитството, но защо сте толкова сигурен в това?”

„Защото няма да има глоба и вие ще разполагате с цели хиляда марки за да го купите. Но сам разбирате, че, поне докато сте във Франция, не бива да разказвате за този случай. Ние ви пожелаваме приятен път, но за всеки случай сменете оловните си обувки с нормални. И когато се движите с кола, измервайте скоростта не в морски мили, а в километри.”

Този път наистина „нямах думи”. Французи. Изненадата наистина беше колкото неочаквана, толкова и голяма. Затова и съвсем искрено казах:

„Ще ви спестя тривиалните благодарности, които колкото и да са изискани няма да са  на нивото на вашия жест. Затова ще си позволя да помоля да ми разрешите още една молба.”

„Разбира се, още повече, че вече всичко е приключено.”

„Имено защото е приключено и няма да бъде изтълкувано грешно, най-сърдечно ви моля да приемете нещо за спомен от тази невероятна среща.”, казах аз, отворих багажника и извадих стойностни подариш с емблемата на БЛ, затворих багажника, върнах се при тях и им ги подадох с думите:

„Моля ви да не ми отказвате. Това не е подкуп, а фирмени подаръци, при това не го правя от раболепие. Приемете го единствено като израз на уважение за проявеното от вас разбиране, както и за прекрасното френско чувство за хумор, което наистина високо ценя.”

Няколко секунди двамата полицаи ме гледаха, без да реагират. Накрая поеха пакетите, а „шефа” уточни:

„Разбираме ви съвсем правилно. А сувенирите приемаме да ни напомнят не само за вас, а най-вече, че все пак има и немци, които са в състояние да разберат французите. Виж, ако ни бяхте предложили пари, особено в началото, нещата щяха много да загрубеят. Но вие не го направихте, нещо, което високо оценяваме, затова и ви благодарим. Още веднъж ви пожелаваме добър път и приятна среща с вашите приятели. Сега сядайте в колата и тръгвайте веднага за да можете да стигнете на време.”

„Ще се постарая да изчезна докато не сте си променили решението.”, допълних през смях, тръгвайки към колата.

„Никога не съм предполагал, че един немец може да има подобно чувство за хумор.”, отговори той и също сеейки си ми показа белезниците, преметнати през колана му.

Реших, че няма смисъл да им обяснявам, че не съм никакъв немец. Навярно защото съм бързал. Влязох в колата, запалих двигателя и с включен ляв мигач бавно минах покрай поздравяващите ме по военному, красиви и толкова сърдечни полицаи.

 

Без проблеми стигнах до столицата на Бургундия – град Дижон, но за съжаление го заобиколих и поех към Безансон, където имах среща в десет сутринта, а тази, за която разказах на двамата полицаи щеше да се състои след месец. Може би за това, макар и малко отклонение от истината, едва ли не почувствах някакво неочаквано вътрешно угризение. Човек със съвест.

 

Пристигнах в Безансон, който всъщност не е далече от Дижон, настаних се в хотела и ... И... внезапно реших да прекъсна разказа до тук и то не защото съм забравил продължението му. Вероятно за да не отегчавам повече любезните и най-вече търпеливи читатели с нови мои преживявания. А може би точно то щеше да е интересно, но... както се пее в една наша песен „Казва ли ти някой?”

 

 

 

© Христо Запрянов Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??