esenna (Нина Стоянова) 17 октомври 2017 г., 23:46  

Странната история на Иван от село Добряково 

311 6 20

 

Един вятър се бе извил оная декемврийска вечер в село Добряково – не ти е работа! Сякаш свиреха сто каба гайди! Търкаляше тръни, камъни, клони, кършеше дървета, полудял беше. Мъжете на селото се бяха разположили в селската кръчма, викаха един през друг, а Цецо Тутманика гледаше объркано.
–Хайде бе! Това не може да е вярно – викаше Добри Харното – това Иван не може да направи. Нали го знам що за стока е – сопола не можеше да си обърше, какви ги дрънкаш, а, Цецо? По-добре да си ходим по къщите, че гледай го тоз обесник навън как се е развилнял, кой знай какво ще докара!
–Истина е всичко, което ви разправям, от града идвам и направо тук. Видях всичко с очите си бе, Добри! Ама какво ви слушам, като не вярвате – ваша си работа, какво сте ме заразпитвали! – ядоса се Цецо Tутманика и се надигна да си ходи.
–Ти започни пак отначало – каза Асен Мечката – аз не съм чул още нищо, Нико Сачмата и Жоро Питата – също, хайде, давай! Ей, момче, я дай по още една греяна за всички и нарежи от онова, хубавото мезе, нали?
На младини Асен го нападнала мечка – едва оживял. Останал с едно око, но мечката изобщо не оживяла. Всички го уважаваха – читав човек беше – знаеше кога да е благ, кога да викне, и за кмет си го избраха, слушаха го, че кой друг е убивал мечка?
–Какво да разправям – за Иван, става дума, нали знаеш, дето като се роди, баща му каза: „ От кал да е – Иван да е”. С него се видях оня ден в града и не го познах. С едно скъпо черно палто, с костюм, ухае на градско чадо! „Бързам” каза. „Ела ми на гости утре, знаеш къде живея, ще те черпя хубаво вино”. И отмина. Ходих у тях и тъй разбрах всичко…
Цецо замълча. Всички впериха в него очи напрегнато.
–Какво? Казвай де! – викнаха няколко гласа.
–Ами какво – не знам от къде да започна?
–Айде бе, Цецо, ей затуй ти казваме „тутманик” – като се затуташ, замоташ, давай, хайде! – викна Владо Гъмзата.
–Значи прибирал Ванката автобуса една вечер в гаража – заразправя Цецо.
– Било студено и късно. Нали му дадоха там едно къшленце навремето, ама той си го спретнал – две стаички, баня и тоалетна, бойлер, всичко си има. Та карал си той у тъмницата и се чудел дали да напали печката, че голям студ набрал цял ден, декември си било вече. И изведнъж мярнал пред фаровете нещо. Заковал на место. Скочил от кабината и какво да види – някаква жена. Слабичка, с летни сандали в тоя студ, стискала дамска чанта. Гледала го и дума не обелвала. Развикал се Иван, но оная – нищо. Качил я той в автобуса, изгърмял й по нашенски, че само до гаража може да я закара и продължил. Като вкарал автобуса, викнал ѝ да си отива, тя слязла бавно, а той се прибрал в къщи. Разхвърлял се, измил си ръцете и се сетил, че трябва да се обади на ортака си за смените. Тук телефон, там – няма. Ядосал се, намъкнал ватенката и изскочил навън. Отишъл в гаража, обадил се на бай Ставри пазача, намерил телефона в автобуса и тръгнал да си ходи – тогава пак я видял.
–Кой?
–Ами жената, нали за нея говоря! Свила се зад портиерната и се тресе от студ. Питал я къде трябва да отиде – тя вдигала рамене. Казал ѝ да тръгва, ако иска с него и така я прибрал. Запалил печката, питал я коя е, от къде е, що е, но тя само мълчала. Изругал Ванката наум, че на него все луди ще му са паднат, нали Калинка му подпали чергата и спрял да ѝ обръща внимание. Налял чай, хляб, казал, че друго няма и се прибрал в стаята си. Легнал и заспал. Сутринта скочил в пет часа и като влязъл в кухнята се смаял. Онази си стояла с палтото както я бил оставил и гледала в тъмното. Бре! Озадачил се той, ама тя мълчи и той мълчи. Решил да се обади през деня по телефона да не би да е избягала някоя – я болна, я луда. На излизане ѝ казал, ако си тръгне да остави ключа при бай Ставри. Вечерта като се прибирал, изведнъж се сетил за нея. Забравил да съобщи в полицията, но нейсе, рекъл си, една нощ вече я прибрал, ако е още там, какво пречи да остане, то в тоз студ човек и кучето си прибира в къщи. Влязъл и какво да види – оная там! Печката бумти, в къщи топличко, масата наредена – ракийца, салатка, мезенце, а на печката – топла пилешка чорбичка. Оная си седи кротко до печката и се усмихва.
–Марияна. Марияна се казвам!
Ванката се изумил. Но си помислил, че тази наистина си е луда и по-добре да не я гневи. Промънкал, че му казват Иван откак се помни и седнал на масата. Налял ракийца, хапнали, пийнали, погледали телевизия и тръгнал да си ляга. Ама се сетил, че тая и да е луда, все душа носи и да вземе да ѝ даде с нещо да се завие. Извадил две одеяла, дал ѝ ги да се стопли и оставил печката да гори.
Ей така заживял с тази Марияна.
–Е, ами ако е някоя крадла, то такива мошеници са се навъдили сега – промърмори дядо Крум.
–Не била! Оказала се свястна и добра жена.
–И, давай, Цецо разказвай – подкани го Асен Мечката.
–Така заживели двамата – тя се грижела за него и къщата – той за нея. Оставял й пари да пазарува за готвене. Студ голям било, сняг прехвърчал, палто и ботуши ѝ вземал. Каза ми, че тогава не живеели като мъж и жена. Но тя все повече му харесвала, вечер си бъбрели пред телевизора и самотата му взела да избледнява. Тъй и не се обадил в полицията да пита дали някой я търси. Един ден, след пет месеца, пролет било вече, топло, заминал на работа и точно в 12.00 бил на Обръщалото. Спрял автобуса, слязъл да си почине и какво да види – Марияна! Държала в ръка три балона! Червен, бял и златен. Усмихвала се. Озадачил се Ванката, отишъл при нея и я питал какво прави тук. Тя му казала, че дошла да му честити рождения ден, нали се бил родил точно по обед. Той се шашнал! Забравил и рожден ден, и час, и всичко, че кой на него му е честитил, нали помните как остана без майка като малък и само един баща имаше, ама някаква вечер пийнал повечко ракийца и се разбърборил, че така ѝ казал за рождения си ден и за село, и за баща си, абе за всичко. Поднесла му Марияна балоните един по един – червения бил за неговата доброта и сила, белия – да си запазел душата все така блага и чиста, а златния – да не забравя, че има златно сърце. Така ги наричала. Като фея от приказките! Втрещил се Ванката. Взел балоните, поогледал се да не ги види някой от колегите да му се смее, потупал Марияна по гърба и ѝ казал да се прибира. Тя се засмяла, отвърнала му, че го чака довечера с празнична трапеза, надигнала се на пръсти и го целунала по бузата. Вкаменил се оня ми ти Иван. Последната целувка в живота му била преди много години и тя била лъжовната целувка на Калинка. Ха сега де. Чудел се той! Тъй ми го разказа – тъй ви го казвам. Вечерта като се прибрал, тя го чакала с голяма торта със свещи. Ощипал се наш Иван няколко пъти, ама на! Истина си било всичко. Седнал на масата, хапнали, пийнали, свещи духал, желание си намислил, торта похапнали и се сгушила тя до него и загледали телевизора. И сама си заразпрявала тегобите – била от някакво морско село, работела като сервитьорка, залюбили се едно лято с някакъв от нашия град. Бил режисьор в Операта.
–Къде? – викнаха мъжете.
–В Операта – важно отговорил Цецо Тутманика – Той я вземал със себе си, довел я тук, записал я да учи пеене. Оказало се, че има голям глас. И тя млада, влюбена, все тичала между Операта и уроците по пеене. Назначил я той в Операта и след някоя и друга година станала една от най-добрите певици. Когато пишело на афиша името ѝ – салона препълнен, когато го нямало – празен. Била щастлива тази Марияна, ама режисьора нещо превъртял – взел да пие. Хем пие – хем бие.
–Бре, дяволът му неден! Серсемин със серсемин! – викна Нико Сачмата.
–Едвин – така се казвал, може да е артистично име, знам ли го – продължи Цецо – Когато я пребивал не отивала на работа да не види някой синините ѝ. Заплашвал я, че ще я изгони от работа, на всички щял да разкаже как го лъжела – пък то момичето читаво, ама той – Цецо се почука в слепоочието – ей тук нещо в главата му се размътило. Един ден не издържала Марияна – оня тръгнал за Операта и тя – хоп след него, но в обратната посока. Мислела да се върне при майка си, а нямала пари - всичките ѝ ги прибирал изедника му неден! Скитала цял ден из покрайнините на града, стискала си чантичката с последните десет левчета и тръгнала пеша за морето. Ей тъй я срещнал Иван.
Умълчаха се мъжете. Вятърът свиреше свирепо, а на всеки един от мъжете сърцето му се разтупкало.
–Е, казвай де, къде е сега тази Марияна – запита Асен Мечката.
–Заживели като мъж и жена след рождения му ден, заобичали се и тъкмо да си отпусне Иван сърцето, тя му казала, че пак я викат в Операта на работа – Едвин бил напуснал, запилял се някъде, луд човек. Никак не му се искало на Ванката да я пуска, ама само в къщи да затвориш такава жена – не било много честно. Тръгнала Мариянка на работа и след месец казала на Иван, че ще има концерт и много иска той да бъде в салона. „Само на теб вярвам, ако на теб ти харесам, значи наистина е било добре” – тъй му казала. Смънкал той нещо, че няма подходящи дрехи, кога е ходил наш Иван на опера. Ама на – знае ли някой какво може да му се случи на човек?! Облякъл вечерта единствения си костюм и отишъл. Като угаснали лампите, се изпотил – как тъй неговата Марияна ще се появи сам самичка да пее. Но като се вдигнала завесата той занемял. Не можал да я познае. Била с някаква бяла рокля, като принцеса от приказките, запяла и той забравил всичко. Когато свършил концерта Иван с объркана глава се измъкнал тихичко – гледал никой да не го види и тъкмо да тръгне, се появил някакъв мъж и му казал, че Марияна Хубавска го чака в гримьорната си. Тръгнал Иван със свито сърце след него. Мариянчето като влязъл Ванката, се хвърлила в прегръдките му и занареждала :”Кажи, кажи, хареса ли ти, моля те, Ваньо, ама честно, казвай!” Казал Иван, че била прелестна, а тя – грейнала като слънце. Гледал я Иван с тия нейни сини очи и къдрици и все се питал: „Боже, кой ангел си ми изпратил” . И така потръгнал живота им – автобуса – Операта – къщицата. Много щастливи били. Ей тъй било.
–И после? – прошепна Добри Харното.
– Заживял Иван като в сън. И като я гледал вечер през вечер на сцената какъв неземен глас лее, все си казвал :”Абе тази работа не може да е истина, на мен пък точно да ми се случи такава жена, нещо сигурно съм болен и все спя. Сигурно съм на оня свят вече, знам ли”. Толкова му се била свила душата, че не можел да повярва на хубавото, което дошло при него и го топлело, и му светело. Размислил се дали пък да не се оженят. Подхвърлил на Мариянчето, а тя – същата изгубена душа като него. През ум не ѝ минавало, че може да има до себе си добър мъж. Изчервила се и промънкала нещо неясно. Иван си прегледал парите, изчислил – рокля, обувки, ресторант и всичко както си му е реда. Отишъл и запазил дата. Прибрал се вечерта в къщи, а там – тъмно и студено. Светнал лампата – всичко си било както го оставил сутринта. Тогава видял листа на масата. „Заминавам, Иване, толкова добър човек не съм срещала в живота си, но не те заслужавам, знай, че само теб мога да обичам. Сбогом! Завинаги само твоя Марияна”.
–Е, защо, луда ли се оказала тая все пак? – ядосано попита Владо Гъмзата.
Обгърна ги тежко мълчание. Дядо Крум запали цигара и обърса с опакото на ръката си лявата си буза. Всички гледаха като втрещени.
–Хайде, Цецо, давай нататък – подкани го Нико Сачмата.
–Наш Иван се разплакал. Тъй заспал – с палтото си, в студеното, с незасъхналите си сълзи. Сутринта не отишъл на работа. Затворил се в къщи, запуснал се. Отишъл да го търси бай Ставри – Иван му казал през вратата, че е болен и да го оставят на мира. По някое време тръгнал на работа. Вземал много нощни смени, че не можел да стои в къщи и да ѝ гледа парфюма, и ботушите, и всичките дрехи, някак не можел да ги изхвърли. Решил да поработи още година и да си се прибере тук, на село. Изтърколила се годината, наближила Коледа. Говорил с шефа си, че ще напуска и пак като в „оная” декемврийска вечер нещо се мярнало пред фаровете. Заковал спирачките той, скочил ядосан и като погледнал – занемял – Мариянчето. Държала голям вързоп в ръцете си.
–Помогни ми, Иване, моля те.
Той като хипнотизиран я качил в автобуса. Погледнал в ръцете й – бебе! Красиво, беличко, с черни къдрички изпод шапчицата, усмихвало се. Изпотил се Иван. Подкарал автобуса и като стигнал гаража я питал къде ще слезе.
–В къщи – простичко казала тя. Закарал ги, помогнал ѝ, настанил я, запалил печката и отишъл да прибере автобуса. „Бре, сега пак идва, този път с бебе, сега какво ще правя ?” – питал се той. Прибрал се в къщи.. Тя била стоплила вода, наредила някакви дрешки и се опитвала да нагласи коритото.
–Трябва да изкъпя Иван, помогни ми, моля те.
–Кой? –изревал Иван.
–Сина ни, как кой, нали виждаш, кожата ти е одрал!
Смаял се Ванката – и изведнъж усетил сърцето си – препуска в гърдите му като лудо, омекнали му коленете. Опитал се да преглътне, ама гърлото му сухо, устата му лепнела.
–Чакай, какъв син? Замина си, напусна ме, не съм те ни чувал, ни видял, почти година, а сега – сина ни, чуваш ли се?
–Да, това е сина ни, Иване. Избягах защото Едвин се върна на работа.
–Кой?
–Режисьора, помниш ли, нали ти разказах за него…и аз се изплаших, че ще дойде да те бие. Не ми даваше сърце да те видя насинен, със счупено ребро, затова заминах. Но като се прибрах при мама разбрах, че съм бременна. Това е…
–Защо не ми се обади цяла година, питаш ли ме как съм оцелял сам, без теб, нали сватбата ни приготвях, а? – подозрително попитал Иван.
–Защото ме беше срам пред теб. Ти си толкова добър човек, а аз само от страх постъпих така, ти не заслужаваш това. Трябваше да ти кажа всичко, сбърках, знам! Но сина си трябва да видиш. Ако не ни искаш – само тази вечер ще останем и утре ще си ходим.
Замълчал Иван – изкъпала тя бебето, нахранила го, приспала го и се хванала край печката да приготви нещо. Тогава Ванката я вземал при себе си на диванчето и сложил ръката й на сърцето си.
–Чуваш ли го? Ти го разби, тъй да знаеш, сега ще стоиш тук и когато го излекуваш пак ще говорим къде ще вървиш, разбра ли? Когато тръгна да ми беше написала поне, че ще си имаме син, а?
–Не знаех, Ваньо, наистина –разплакала се Мариянка – разбрах след като се прибрах, толкова сълзи изплаках, все тичах до телефоните, исках да ти се обадя и ме хващаше срам – толкова добър човек си, а аз ти причиних всичко това. Когато се роди Иванчо си помислих, че вече мога да дойда при теб, поне да знаеш, че си имаш син, но знам ли…– захлипала тихо, а той гледал слабичкото й рамо как се тресе, усещал как му мокрее ризата, малкия Иван сладко спял, печката греела и той благодарил на оня, който му върнал най-скъпото на света.
––Това е всичко – каза Цецо и млъкна – Аз като бях у тях, малкия Иванчо все из ръцете на татко си се вреше, а Мариянчето шеташе – красива, като икона изписана. Иван каза да ви разкажа всичко и да кажа на цяло село, че голяма сватба ще вдига на пролет, тук ще я прави, да видят всички каква красива жена и син има!
Мълчаха мъжете. Вятърът се беше налудувал, тихо се сипеше първия сняг за годината. Наставаха всички.
–Време си му е, декември е все пак, нали… хайде, пък на пролет – Ивановата сватба – каза на вратата Дядо Крум.
Мъжете започнаха да се разотиват един по един мълчешком. А кръчмата грееше като коледна елха осветена от толкова много любов.

 

© Нина Стоянова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Разказ на свободна тема »

1 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • *Dark_Girl* (Вили) Страхотно. Завладяваща разказ. Пишете изключително увлекателно
  • Eia (Росица Танчева) Поздравления за първото място, Нина! Радвам се на поредния ти страхотен разказ и на поредната ти победа! Браво!
  • esenna (Нина Стоянова) Мерси, Славея!
  • slaveja123 (Слава Костадинова) Честито Страхотен разказ!
  • Eia (Росица Танчева) Харесах! Успех!
  • vega666 (Младен Мисана) Още след публикуването на разказа дадох гласа си в негова подкрепа, оцених го и го сложих в Любими. Не можах да го коментирам единствено заради коментарния си лимит от 5 коментара дневно. Ала днес наваксвам своя принуден пропуск.Този разказ много ми хареса, защото е написан в приказен стил, но на приказка, която понякога се превръща в реалност. Неслучайно физикът Томсън, известен още като Джи, утвърждаваше, че действителността може да бъде по-фантастична и от най-фантастичната измислица. Аз съм виждал с очите си няколко подобни истории. Уви, те не завършиха с хепиенд, като в този прекрасен разказ. Мога да посоча като пример и фамозният филм с Антъни Хопкинс и Никол Кидман /и с участието на Ед Харис/: "Скрити белези". Чарът на разказа ти, Нина, е именно в щастливия му финал: И заживяха щастливо до края на дните си...Особено ме впечатли достоверността на атмосферата в разказа. Тя е неразривно свързана със самотата на двама души, сплели съдбите си в една стълба отвеждаща ги към Рая.
  • Харпун (Костадин Шимов) Много ми хареса.Имаш глас и от мен.Поздрав.
  • valia1771 (Ивон) Хареса ми!
  • perperikon (Пер Перикон) Нямам никакво желание за спор, но ние мъжете пред жени говорим по начин, който е малко по-различен от този, когато сме само мъжка компания. Предполагам, че и вие го правите. Така че това с чутото в "мъжката" кръчма си е само ваша илюзия.
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна) esenna (Нина Стоянова) "...присъствала съм в мъжка кръчма ( по родопския край) - разнищват такива истории с часове - кой, какво, защо."

    Така е! Това да се "разнищват такива истории", а и други подобни, от мъже, се случва не само (по родопския край), и не само в кръчмите ...

    Поздравление за разказа, esenna!
    Успех!
  • perperikon (Пер Перикон) Цецо Тутманика, Добри Харното, Асен Мечката, Нико Сачмата, Жоро Питата, Владо Гъмзата, дядо Крум и момчето с греяната – девет човека!
    Казваш, Нина, няма да са само рамка. Чакам с нетърпение и техните истории. И да викнат поне едно „Наздраве“! Това кръчма ли е или… фризьорски салон?
    Джерина, това за "наздравето" се отнасяше към мъжките изразни средства. За женските ще замълча, никога не съм ги владеел и разбирал.
  • Джерина (Jereena) Не искам да споря с тебе, Пер, още повече че разсъжденията ти за мъжката рамка и женските изразни средства ми изглеждат малко странни, но да не задълбаваме Прочетох още веднъж разказа и усетих къде ми се изплъзва героинята: с решението да напусне Иван, защото е много добър и тя не го заслужава. Но това може да е мое субективно усещане, а за други да е напълно приемливо. Така или иначе, според мен разказът е разкошен. Поздравления, Нина!
  • Plevel (Силвия Илиева) Великолепен разказ!
  • esenna (Нина Стоянова) Благодаря на всички прочели! Хубаво е да има спорове - оценявам го. Пер, може би си прав. Но...присъствала съм в мъжка кръчма ( по родопския край) - разнищват такива истории с часове - кой, какво, защо. И това е разказ - начало на други разкази за героите от село Добряково
  • perperikon (Пер Перикон) Противоречиш си, Джерина. Няма как Тутманика да вникне в психологията на героинята. Може да го направи само нараторът. Още един довод в полза на това, което казах. Колкото до рамката, да, донякъде съм съгласен, но мъжка рамка на подобна фабула (ти спомена думата "мелодрама), при това разказана от жена и със женски изразни средства... Което пък значи, че авторът може чудесно да вникне в женската душа.
  • Джерина (Jereena) Не мисля, че кръчмата е излишна. От една страна, историята придобива интрига, нещо като съспенс; оголена от тази рамка, има опасност да прозвучи като евтина мелодрама. От друга страна, тя показва откъде е тръгнал героят, това е впечатляваща среща на два микросвята - селската кръчма и операта. На мен по-скоро ми липсва психологическата характеристика на Марияна, искаше ми се да видя по-уплътнена мотивировка за постъпките ѝ. Но и така разказът е много добър. Гласувах
  • perperikon (Пер Перикон) Хубав разказ. Мисля, че щеше да е по-добре да разкажеш историята като разказвач, без да намесваш кръчмата и мъжете в нея. Първо те с нищо не допълват самата история, и второ, по-важното е, че мъже в кръчма никога не биха отделили толкова време на подобен разказ. " А бе знаете ли, Иван ще се жени напролет. Срещнал жена си още лани. Работела в операта, но избягала от някакъв. Нашият я прибрал, заживели заедно и дете си имат вече. Напролет - сватба." Кратко и ясно. Ако бяха жени, в кафене или пред блока, историята, разказана в този й вид, щеше да звучи правдоподобно. Но мъже в кръчма да си говорят за балони в различни цветове и кой какво означавал!... Не... Така че, опитай се да оставиш главното - историята. Кръчмата е излишна. Поздрав!
  • Джерина (Jereena) Невероятна история, но майсторски разказана!
  • batsvil (Свилен Добрев) Хареса ми.
  • brinne (Мариана) Много хубав разказ. Давам му глас. Поздрави!

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.