Един вятър се бе извил оная декемврийска вечер в село Добряково – не ти е работа! Сякаш свиреха сто каба гайди! Търкаляше тръни, камъни, клони, кършеше дървета, полудял беше. Мъжете на селото се бяха разположили в селската кръчма, викаха един през друг, а Цецо Тутманика гледаше объркано.
–Хайде бе! Това не може да е вярно – чуваше се басовия глас на Добри Харното – това Иван не може да направи. Нали го знам що за стока е – сопола не можеше да си обърше, какви ги дрънкаш, а, Цецо? По-добре да си ходим по къщите, че гледай го тоз обесник навън как се е развилнял, кой знай какво ще докара!
–Истина е всичко, което ви разправям, от града идвам и направо тук. Видях всичко с очите си бе, Добри! Ама какво ви слушам, като не вярвате – ваша си работа, какво сте ме заразпитвали! – ядоса се Цецо Tутманика и се надигна да си ходи.
–Ти започни пак отначало – каза Асен Мечката – аз не съм чул още нищо, Нико Сачмата и Жоро Питата – също, хайде, давай! Ей, момче, я дай по още една греяна за всички и на ...