ДОКУМЕНТАЛНИ РАЗКАЗИ ЗА 

                                   НЕОБЯСНИМОТО 

                                                          **********                   

                                                       ОТ АВТОРА

    Когато през 2000 година излезе  от печат ръкописа “Свръх естествени явления в човека и природата“ мислех, че няма да се наложи да пиша нова книга на подобна тематика. Вярно, продължавах да се интересувам от тези тайнствени феномените и да ги изучавам, но ми се струваше, че няма какво повече да добавя от това, което вече бях казал. Книгата бързо се разпродаде и само след месец-два започнах да получавам писма на читатели описващи случки, които бяха много интересни. Имаше и телефонни обаждания. Хората споделяха с мен видяното и преживяното, защото, както те сами се изразяваха,“щом съм изучавал тези тайнствени неща, щял съм да ги разбера”

    Например, една жена от Добрич, в дълго, може би десет странично писмо обясняваше, че прочитайки книгата вече била друг човек. Просто страхът и самотата изчезнали.От книгата разбрала, че не само с нея се случват странни неща, но и че и други хора  са преживели подобен “кошмар”.Мнението на тази читателка не ме изненада, защото “Свръх естествените явления...”, бе написана точно за това- информацията дадена в нея да достигне до хората и те да разберат що за феномени са тези странни явления, на които не рядко сме свидетели.

 Струва си да сме запознати с такива неща, макар ортодоксалната наука да не признава, че свръхестествени феномени съществуват в природата. 

 Хората, обаче, трябва да знаят, че колкото повече човек е информиран, толкова повече той е независим и свободен.

За мен тази фраза  е принцип.Това ме и мотивира да напиша настоящата книга.

 В нея са описани случаи и документирани сведения, в които е трудно да се повярва, че те съществуват.Но тях ги има, ще ги има и за напред.

 Книгата и лекува.

 Тя не е лечебен наръчник в класическия смисъл, но тя действува психотерапевтично.Дава обилна информация, за неща, които доскоро бяха табу, а това от своя страна прави читателят независим от случайни феномени, па били те и свръхестествени.

Гдето се казва отваря очи.

И за да не бъда, голословен, ще приведа един истински случай, който показва, че това е така.

 Около година след публикуването на книгата “Свръх естествени явления в човека и природата”, случайно ми попадна в ръцете епикризата на “психично болен” човек. /Не беше съвсем случайно, но както и да е./

Историята е следната.

Главен юристконсулт на едно министерство е жена. /нека да я наречем госпожа Петрова/ Тя споделя с двете си колежки, че когато пуска водата от чешмата в къщи, вместо обичайния шум на течещата вода, чува разговори между хора излизащи от чешмата. Щом спре водата, разговорите престават. Пусне ли чешмата, явлението се повтаря. Колежките и проявяват интерес, но не вземат отношение към казаното. От този ден започват да гледат шефката си подозрително и някак си особено. Не закъснява и реакцията на министъра. Без никакво обяснения, той праща “мотивирано” писмо до психиатрична служба за освидетелстване на юристконсулта Петрова, което да доведе до нейното уволнение с мотивацията, “че психически неуравновесен човек не може да работи в Министерството”.

 Експертите правят своите тестове, изследват подробно госпожа Петрова, но не намират нещо необичайно в поведението и. Тя не скрива нищо. Разказва им подробно и за “говорещата чешма”. Това, естествено, внася смут в комисията. Чудят се какво заключение да дадат.Не вземат бързо решение, защото “само за няколко случайно разказани неща, па макар те и необичайни, не може да се прати човек в психиатрията.”

 Един от експертите-психиатри, подхвърля, че е чел някъде за подобни явления, но дали те са истински или измислица, не може да каже. Познавах се с него и стана така, че “епикризата” на госпожа Петрова, стигна до мен. Д-р Николов, ме попита дали разказаното от нея е възможно, защото в книгата имам описан случай за “говореща прахосмукачка”, на който са присъствали няколко свидетели. След двучасов разговор докторът разбра, че са възможни такива явления  - това не са единични случаи и че човек няма от какво да се притеснява – с всеки може да се случи. Подробно обясних, защо технически  са възможни, че понякога, както информация от друг свят навлиза при нас, така е възможно наша информация да отиде в техния свят. Тя може да бъде звукова, зрителна или електронна.И тогава ние чуваме или виждаме странни феномени. Причината е, че в основата и на двата свята са вибрациите на енергията, които за тези светове са различни.  Докторът не каза нищо, но по-късно разбрах, че заключението на експертите за състоянието на жената било: ”психически здрава”, като неофициално е посъветвана да не разказва повече подобни “измислици”.

В предлаганата книгата са описани невероятни случаи. И то истински.

 Появата сред хората на едно село жена фантом, която разговаря с десетки люде, изчезване на мъртвец от последното си жилище без ковчега да е разбиван, умишлено навлизане в астралния свят чрез сънищата, какво представляват ”мъже в черно” и има ли ги в България, проклятието като психофеномен, фатализъм при човека и т.н.и т.н.

Не е маловажно да се знае, как обяснявам тези явления  от гледна точка на науката и езотериката. Всъщност това е и оригиналната страна на книгата.

  Дали съм успял в това отношение, читателят сам ще прецени, като прочете написаното.

Що се отнася до първата част –хипотезите, мисля, че това е сериозно четиво където глобални проблеми, като Големия взрив – преди и след него, Сферичните видовете вселени, Светът на  НЛО и.т.н., се разглеждат в по-различна светлина, отколкото стандартния подход, съществуващ до сега.

Някои от тези материали, бяха публикувани в научно популярни списания.Но това съвсем не намалява стойността им. Напротив, преработени и допълнени, те стават по-интригуващи, с по-голяма значимост, защото заострят вниманието на читателя върху съвършено нови неща. Например, никой никъде не е  предлагал досега хипотеза за “люспести вселени” и това, че след избухването на Големия взрив, Глобалната вселената е претърпяла по друго развитие, а не такова каквото е описвано до сега. Дали това е така или не няма да отговоря директно, а ще си послужа с един израз на лауреата на Нобелова премия Макс Планк, който казва: “Предлагаме нашите научни обяснения, относно състоянието на веществото на квантово ниво, така както го разбираме. Но дали това е така или не, не твърдим със сигурност. Ако някой предложи по логична теория, ще го приветстваме.”

Или да речем, що е това НЛО? Почти всички изследователи твърдят, че това са извънземни същества, извънземни кораби, някакви фантоми и т.н., дошли неясно от къде. А някои учени направо казват, че такъв феномен не съществува – всичко можело да се обясни с природните особености около нас - като си правят оглушки за онези явления които наистина не могат да се обяснят по такъв елементарен начин.

Моята хипотеза за  някои НЛО, че те не са нищо друго, освен другата, духовната, същност на човека е наистина ново виждане с което си струва читателят да се запознае

Доказателствата, че тези хипотези  са с голям процент на вероятност са много, трудно опровержими и разбира се крайно интересни.

Може би не в далечно бъдеще, те ще станат теории, но за сега аз се въздържам от подобно дефиниране.

Книгата се чете с лекота, поради приетия от мен ясен, научно популярен, изказ.  И най-вече заради оригиналността на предлагания материал.

 Желанието ми е тя да стигне до по-широк кръг интелигентни читатели.

Трябва да призная, че писането на такива книги е трудна работа. Не толкова, че е липсва материал – теоретични обосновки и факти или прозрения – а поради негативното отношение на огромна част от обществото към тези феномени. Дали от незнание или от страх, няма значение, но истината е тази.

Но читателят трябва да вярва и на такива неща, защото свидетели на свръхестествени явления са били и личности, чиито авторитет като учени е немислимо да се оспорва.

Едва ли има интелигентен човек да не е чувал за големия швейцарски психолог и философ Карл Густав Юнг- оставил класически трудове в психоанализата.

Ето какво пише той в автобиографичната си книга “Спомени, мечти и размисли”: “Бях тридесет и осем годишен и заедно със своя приятелка посетихме древния италиански град Равена, които през ранното средновековие е бил град-държава. Посетихме храма на императрица Гала Плацида, построен през V век. Особено силно впечатление ми направи мозаечното пано с изображението на Исус Христос, протягащ ръка за да спаси апостол Петър. Реших за спомен да си купя картичка с изображението на мозаечното пано, но за мое изумление това не беше възможно.Проблемът бе в това, че такова изображение просто не съществуваше, нито пък самата мозайка. Бях потресен, защото не можех да повярвам, че това което видях бе плод на халюцинация.Още повече, че служителите на храма ми казаха, че и други са виждали странното мозаечно пано, с шедьовъра –призрак”.

Толкова. Нима световно известен учен като К. Г. Юнг би писал в собствено съчинение измислици? Разбира се, че не.

Трябва със задоволство да призная, че имаше хора, които ме подкрепиха в това трудно и “опасно” дело, за което им благодаря от сърце.

Благодаря и на всички ония, които ми дадоха възможност директно да се запозная и проуча невероятните случаи, най-интересните от които са описани в книгата.

                                          =========

                                                                                          първи разказ

                                                ЕДНА СТРАННА ИСТОРИЯ

   Известно е че темата за фатализма не съществува от вчера.Може би е стара колкото света.Някои хора вярват, че когато нещо трябва да се случи то непременно ще се случи.Други твърдят обратното. Или по-точно казват, че целият живот е низ от случайности, но ако внимаваме можем да избегнем много неща с фатални последици за нас.На пръв поглед това е логично - ако човек не си отваря очите може да му се случи какво ли не.Но дали само това е достатъчно за да се движим уверено в този уж познат ни до болка свят?

 Като повечето люде и аз се замислях по тези въпроси, разсъждавайки кои всъщност са прави: ония ли, които вярват във фатализма, или хората, които го отхвърлят категорично, смятайки, че животът ни е такъв, какъвто си го създадем.Опитвал  съм да си обясня този феномен, но така и не идвах до категоричен извод. Въпреки това, бях склонен да подкрепя вторите,  но стана нещо, което обърна мислите ми на сто и осемдесет градуса.

    Ето една история, която, няма защо да крия, направо ме потресе.

  Случи се по времето на социализма.Току що се бях върнал от Либия, където работих около три години. От спестената валута си купих лек автомобил “ Волга”, който събра очите на много от приятелите и колегите.За онова време да имаш собствена лека кола, си беше истински лукс. Тогава хората се редяха на опашка и чакаха с години  и за  най-елементарната кола- естествено съветска или от ГДР. Западните леки коли бяха просто мит за пазара.

 След завръщането си започнах работа в Изчислителен център към едно  министерството, който се създаваше в момента.Хареса ми това, че всичките постъпващи на работа там специалисти бяха млади хора, а когато ми казаха, че ще бъда началник на отдел с тридесетина момичета - операторки, бях направо поласкан. Дори забравих да питам за заплатата.

   Техниката бе почти инсталирана и назначаването на хората, които щяха да я обслужват, вървеше бързо. Много от колегите по поддръжката бяха на обучение в Англия, от където бе внесена електронно изчислителната машина.

  За главни инженери бяха назначени двама човека, макар техническия персонал да бе от няколко души.Особено ме озадачи назначаването на единия от тях, завършил наскоро задочно висшето си образование със специалност ”двигатели с вътрешно горене”, защото Изчислителния център нямаше нужда от машинни инженери, камо ли пък от специалист по двигатели, но скоро разбрах защо това бе направено. Момчето бе факир по ремонт на леки коли и не беше трудно да се досетя, че шефовете, които до един имаха и частни автомобили, се нуждаеха от автомонтьор. Набързо му уредиха и  държавното заплащане което бе доста добро. Това малко раздразни другият колега, защото наистина бе смешно на трима техници да има двама главни инженери, пък и той си тежеше на мястото – бе добър специалист, владееше френски и английски езици доста добре, което за работата ни бе абсолютно необходимо. На всичко отгоре колегата машинен инженер не знаеше думица английски език и се чудехме как ще се оправя на курса в Англия.Но тогава времената бяха други.Много-много не се гледаше кой какво знае и може и дали е подходящ за заеманата длъжност, а кой на кого е човек.

   Тъй като този колега е главния герой в моя разказ, налага се да кажа за него някои подробности още в началото на моя разказ.

 Името му беше, Томислав Енев, но предпочиташе да му викат Томето. Другото било дълго, не го харесвал и така нататък. Бе нисък на ръст, което много го притесняваше.Говореше гърлено, макар гласът му да нямаше нищо общо с ниските честоти.Ежедневно се вреше под колите, но от това което задължително трябваше да знае- теория на електричеството -  си нямаше понятие.

  В процеса на работата се опознахме и той ми разказа много неща от личния си живот : оженили го много млад – малко след двайсетте, не познавал друга жена освен съпругата си, нея нито  обичал нито я мразел.За децата си почти не говореше, макар, че по-малкото – едно пет-шест годишно симпатично хлапе, често тичаше из коридорите на Изчислителния център или чукаше по клавишите на някакъв развален компютър в кабинета на баща си.По характер Томислав беше отзивчив и прям. Всъщност с това впечатление бях останал дълго време - до момента когато един ден разбрах, че той просто внимаваше да не си създава врагове. Макар и млад, бе усвоил някои класически истини от живота. Например това, че с оня от когото зависиш трябва да си винаги в добри отношения.Иначе- казваше той- си загубен, нито кариера ще направиш, нито пари ще спечелиш. Често, когато ставаше дума за вечните неща от живота като любов, честност, лицемерие, морал, човешки ценности, се правеше че не го интересуват, като подхвърляше: ”това са глупости”, но добавяше многозначително: “все пак човек трябва да внимава в картинката”. Тогава на мода бе фраза на  един телевизионен журналист-арменец, който не пропускаше да я казва почти при всяко свое предаване: “Гробищата са пълни с оптимисти”. Томислав много я харесваше и повтаряше.Често се заседяваше около операторките, които на шега аз наричах “моите момичета”.Разбира се, на всеки от нас му бе приятно да се спира до младо и хубаво момиче, ухаещо на вносен парфюм.Правеха го и други, но щом ме зърнеха да влизам леко се отдръпваха или тихомълком се изнизваха към вратата – все пак бях началник на тези красавици.Томето обаче не правеше така. Вземаше си стол, сядаше при някоя от тях и не след дълго неестествения  му гърленият смях се чуваше из цялата зала.С две думи не му пукаше от мен. Обяснявах си го с това, че бе на  длъжност по-висока от моята.Подминавах с усмивка подобни сценки, още повече, че това не пречеше на работата.

 Тези спирания около момичетата не останаха без последствия – Томислав се влюби в една от моите подчинени – горе-долу на неговата възраст -  която бе известна не с красотата си, а с нещо друго./ Зли езици говореха, че обучавала младоци, които не били наясно с плътските наслади/. Правех се, че не знам нищо за това, но когато въпросната мадама започна често да оставя персоналния си компютър с часове самотен, реших, че е време да и напомня, кой и е началник. Казах и, че през работно време се работи, а “другото” се прави извън работно време. Лиляна ми реагира изненадващо, почти арогантно, в смисъл, какво толкова е направила.Тя държи ли ми сметка аз къде ходя. Малко остана да я изхвърля от кабинета си, но не го направих, защото, да си призная и аз не бях безгрешен. Макар и рядко, но и аз излизах през работно време, като се срещах с приятелката си, която впоследствие ми стана съпруга.Тя работеше до към два часа, вземах я в колата и отивахме някъде да пием кафе или да обядваме. Това, разбира се, не можеше да остане скрито от любопитни очи, а такива като Лилето, положително ни бяха  видели.Реших, че е по-добре да си трая. В края на краищата какво ми влиза в работата кой с кого излиза, щом като никой  не ми бе правил бележка, че дисциплината в отдела куца.

 Спрях да не се занимавам с Лиляна. и прехвърлих мислите си по организацията на отдела.

    Останах, обаче, изненадан, когато един ден в кабинета ми дойде Томето, и ми заяви, че иска да сподели нещо важно с мен.В стаята имаше едно протъркано канапе, на което бях сложил почти ново одеало за да има по-приличен вид.Тръшна се на него, а аз си останах на бюрото.С това му намекнах, че в този кабинет аз съм началникът. Без да ме пита, Томислав запали цигара, смукна един два пъти дълбоко от Бе Те-то  и започна:

 - Приятел- рече той – трябва да ти заявя, че съм страшно влюбен в една жена, която ти познаваш и която отговаря на чувствата ми. /Имаше си хас да не знам – “цялото кралско войнство” вече говореше за тайните му похождения с Лилето. /.- Ще е добре да стоиш настрана от нас, - продължи той - ако искаш да не си мешаме шапките. Това е.- завърши Томето, и както внезапно влезе, така бързо си тръгна.

 Разбира се, нямах никакво намерение да им преча, още повече, че Томето беше станал приятел с Шефа на Дирекцията, който пък се беше “заиграл” със личната си секретарка, но ми стана жал за жена му, защото тя бе несравнимо по-хубава и по-интелигентна от моята служителка, обличаше се с вкус, а двете им деца и придаваха някак си обаятелно достойнство.Но любовта си е любов, при нея никога не можеш да разбереш, кое е първото: причината или следствието.По-късно разбрах от “моите момичета”, че Томето беше подкрепил силните си чувства към Лиляна и със солидни аргументи: донесените от Англия златни украшения и други подаръци отишли изцяло при опитната “девственица”.

Знаех, че към него не можех да имам никакви претенции, затова се задоволих да направя още веднъж бележка на Лиляна, но нещата продължиха по-старому.Момичетата от отдела ги одумваха с часове. От време навреме се чуваха и приказки, че това няма да завърши добре.Аз обаче вече не давах ухо на техните приказки, което настрои Томето приятелски към мен.Черпеше ме с кафе, канеше  ме  в кабинета си на лаф, говореше ми за неща които не ме интересуваха, но за него сигурно са били важни. Например,  колко Лилето. била нежна с него, че другите им завиждали и че чак сега разбрал какво е това любов.Личеше си с кого си има работа Томислав и че “момичето “ му знае как да поддържа огъня”. Казваше ми туй-онуй и за Шефа.Например, че секретарката  му била страшно влюбена в него, почти всеки ден до късно били заедно. Била ревнива. Един ден  дори го заплашила, че ако не се разведе и ожени за нея ще се самоубие.

  -  Разбира се, - смееше се Томето – плаши гаргите.

Не се изненадах от влюбването на рускинята в четиридесет и пет годишния мъж, защото и тя бе някъде там на години.Казано е, че старо вино, стара риба и стара коза няма. Доста се изненадах от това което чух, защото смятах че това е връзка-“еднодневка”, един от обичайните скачени съдове  началник-секретарка. Естествено тия неща, а може би и по пикантни, бяха стигнали до ушите на директоршата защото един ден тя изненадващо нахлу в Центъра.След като изхвърли и двамата от кабинета полуоблечени, така се разфуча, такава дандания вдигна, че всички се същисахме. Не че не знаехме, какви ги вършат двамата позастарели любовници зад тежката дъбова врата, но една даскалица – при това гимназиална – да се излага така на публично място, хич не бе за вярване.

Мислехме, че последствията за Шефа, другаря Гаргов, ще бъдат ужасяващи.. Имаше основания за това : рускинята беше съпруга на старши офицер от Българската народна армия, при това човек с авторитет, имаха две големи дъщери, добро семейство и така нататък.

 Скандала обаче скоро бе потулен.Гаргов се “покри” някъде за около месец и после се върна кротък и хрисим, сякаш бе ходил на божи гроб, а секретарката му беше преместена в друга дирекция.Изглеждаше, че любовния триъгълник е изпотрошен, но се оказа, че не било така.Играта продължила тайно.

 Един ден Томето влезе в кабинета ми блед като платно и  ми каза че рускинята се е самоубила.Решила да сплаши любовникът си, като нагълтала ацетоново лепило разредено с бира – правела го и друг път – но този път попрекалила с дозировката и най-лошото станало.Изразих съчувствие, защото виждах, че Томислав съжаляваше искрено за нея.Не допускал, че Люсито ще посегне на живота си.

 - Станало е случайно – рекох.

 - Случайности в този живот няма! – рече уверено той..

 - А в оня ? – реших да се пошегувам, макар да не бе уместно. Останах изненадан когато Томето ми отговори със сериозен тон без да се замисли:

 - Като се върна от там ще ти кажа.

   Минаха няколко месеца.Случката с Шефа се позабрави, а и него рядко го виждахме. Всичко си тръгна по-старому. Томислав свободно се срещаше с гаджето си, аз се правех че Лиляна не ме интересува. Прехвърлих нейната работа на останалите момичета и така въпросът бе решен. 

    Един ден - беше в началото на лятото -  споделих с Томето, че без да искам оставих колата си заключена на село, с ключовете на таблото. Томислав скочи и веднага ми предложи:

 - Ще отидем да я приберем.Току що правих ремонт на  моята “бракма” и искам да я изпробвам.Вземай резервния ключ и тръгваме.

Не се изненадах на предложението му, щото знаех, че той  е луд по колите.При завръщането си от  Англия, си бе купил от Австрия за около триста долара  някакво опелче, втора или трета ръка - не знаех точно, но след едномесечна работа под нея и около нея и след  като и тегли боята, бракмата заприлича досущ на истинско возило.Не се съмнявах, че и “вътрешностите” и са наред, защото Томето ги умееше  тия работи.

Замислих се. Да отсъстваме и двамата от работа за няколко часа не бе много уместно, а и Томислав беше болен.Казваше, че му е минала травмата, но гипсовата”яка” около врата още си стоеше. Забравих да кажа на читателя, че две седмици преди това, Томето бил спрял рязко на светофар и някаква кола го треснала отзад.Беше наранил вратните си прешлени.

- Ами това? – попитах и посочих “шала” около врата му. 

- Въобще не ми пречи – каза той и продължи: - За нула време сме там. Палиш мотора и потегляме обратно.Никой няма да разбере къде сме. След два часа сме тук.

- До село, отиване и връщане са двеста километра?

- Тогава за час и половина.- засмя се той и като запали  цигара, изкомандва: - Тръгваме.

Не се възпротивих, защото предложението му, честно казано, ми допадна. Исках да си прибера колата час по-скоро, а ползването на влак ми се виждаше вече старомодно.В Либия, три години “гонех” италиански фиат, като се върнах си купих нова кола и шофьорския гъдел вече ме бе обладал изцяло.

 - Ами, добре – рекох. – Тръгваме.

След минути вече лавирахме из софийските улици. За “нула време” излязохме извън столицата и Томето подкара с бясна скорост по магистралата.Не слизаше под сто и тридесет. Това ме уплаши, защото всеизвестно е какви са пътищата ни, па макар и да ги водеха първокласни и с риск да го засегна подхвърлих:

- Шефе, я понамали, че има ограничителни знаци, а и катаджиите са “на всеки километър”.

- Няма страшно, приятел. Луд съм по колите и мога да карам с каквато си искам скорост-рече той забил поглед като копие в близката далечина на шосето.

- Само, че все пак трябва да пристигнем живи и здрави там.Не ми се ще да ни търсят размазани като доматено пюре из крайпътните храсталаци.

Дали ме чу или не, не стана ясно, но Томето така внезапно натисна спирачките, че главата ми едва не се откъсна от раменете До ръба на таблото оставаше не повече от сантиметър.Изревах зверски:

- Слушай, бе, идиот, ти да не си решил да ме убиеш!

- Е, стига, де! – рече спокойно той. – Пробвам спирачките. Страшни са.

След този хвалба за спирачките караше вече по-внимателно, макар скоростта на колата да бе някъде около стоте.

Замълчахме и двамата.Аз бях ядосан, а той си подсвиркваше мелодията от радиото.

По едно време ме попита:

- Страх ли те е от смъртта?

Що за въпрос? Дали се страхувам от смъртта? Започнах да съжалявам, че се качих в колата на тоя перко, но не казах нищо.Попитах:

- Какво имаш предвид?

Томислав не отговори на контра въпроса ми. Продължи да си мърмори като в унес:

- Човек трябва да изживее живота си докато е млад. Любов, пари, скорости – сега. За какво ти е да остаряваш? Да гледаш другите как правят готини неща, а ти не можеш. Да ти се смеят, че си станал немощен и жалък дъртак? Та това живот ли ще е?

Побиха ме тръпки.Започна да ми става ясно, че не познавам това момче, макар от месеци да си говорехме като приятели.Чудех се как да променя темата на разговора – налагаше се, защото като капак на всичко, Томето пак бе натиснал педала на газта и колата просто летеше по магистралата. Крайпътните дървета и храсталаци вече се виждаха като някаква размазана зелена маса. Погледнах таблото и студена пот полази по гърба ми – километража показваше 140. Томислав бе като в транс.Стискаше здраво волана вперил поглед напред, без да разбера какво точно гледа.Бе нещо средно между зомби и сомнамбул.Погледнах лицето му и още повече се уплаших – този идиот не бе тук.Поуспокоих се малко, когато изпсува – поне не беше заспал.

 Реших, отново да му напомня за скоростта, катаджиите, и за цвета на доматеното пюре, като предварително затегнах колана, и се хванах здраво за страничните дръжка, щото бе възможно да е забравил, че кара кола.

 Когато чу опасенията ми, Томето се ухили, внимателно намали скоростта и обръщайки се към мен рече:

- Теб май те е страх?

-  Ами да  – признах си. –Ремонта  ти може да е супер, но колата е стара, гумите регенерат, а и зад тия завои знаеш ли какво ще изникне ?

-  Ха, ха, ха  - избухна в  смях той.- Голям шубелия си, бе! И какво като се пукне гума.Не си ли гледал по телевизията ралита?

-  При ралитата е друго. Там не карат с регенерат.А колите им не са втора ръка.

- Това са мишелинки, приятел. Гъвкави са като дамско дупе.И не са износени.Избудалках те като ти казах, че са регенерат. Ето виж.- рече той и отново рязко натисна газта.Колата подскочи, сякаш ритната от гигантски ботуш.Главата ми се заби в облегалката на седалката, нещо изхруска, но болка не усетих.Добре че минути преди това бях се подготвил предполагайки, че колегата ще реши да ми играе по нервите.Стискайки здраво дръжката с дясната си ръка, се чудех какво вече да кажа.Хем исках да озаптя тоя ненормалник, хем не исках да го ядосам.Пък и се намирах в деликатно положение: бях в чужда кола, човекът бе тръгнал по моя работа, така да се каже правеше ми услуга, а и нищо все още не беше  се случило.

Реших да му отвлека вниманието и си поприказваме за клюките на деня – бях забелязал, че когато говори намалява скоростта – та попитах:

-  Какво стана с Началството. Вече никой нищо не говори за неговия случай? Прежали ли гаджето си?

-  Голяма трагедия, братче,е - рече той.- Жал ми е за Люсито, защото тя го обичаше. Гаргата само се забавляваше с нея, ама тя не мислеше така. Беше луда по него.И не знам защо, но си мислеше, че и принадлежи по право.

-  Може би, защото бе рускиня. Знаеш какво мания ги тресе съветските граждани, когато са извън страната – подхвърлих.

-  Може би - продължи той. –Мамка му и живот! – заключи той.

- Станало е случайно.

- Нищо няма случайно - рече сериозно Томето. – Съдбата ни е предварително определена и никой нищо не може да промени.Плаши ли те?

- Кое ?–попитах.

- Смъртта.

- Ама, че разговор - рекох!- Само глупости ти се въртят  из главата.

Томислав, сякаш не ме чу и продължи да си мърмори:

- Всичко е химера, фалш, демагогия и лъжа.Да не мислиш, че не чувам какво се говори зад гърба ми.Но не ми пука!

- Не им обръщай внимание – рекох.- Нали ти си щастлив. Обичаш си мадамата, тя те обича - какво повече. Останалото е без значение.

- Безумно я обичам – рече той, помълча малко и продължи – но тя не ме обича.

Реших да се правя на изненадан.

- Не може да бъде! – рекох.- Постоянно сте заедно.

Томето мълчеше.Караше внимателно, спокойно.Замълчах и аз. Моторът бръмчеше монотонно, а зелената черта край пътя, започна да сменя цвета си.Лятото беше вече тук.Златото на узрелите жита доминираше. В колата бе почти тихо.По едно време той ме попита:

- Фаталист ли си?

- Какво да съм? – попитах, макар да чух ясно въпроса му. Това пък какво е, си рекох.

- Вярваш ли във фатализма, питам?

Без да дочака отговор, продължи:

- Аз вярвам.Близо година прекарахме заедно с Гаргата, неговата и моята мадама, е,ех какъв живот беше и ето, че изведнъж “бушона изгърмя” Единия го няма.Стопи се, изчезна.Ние продължаваме, но докога? Знаеш ли, все се питам – до кога?

- Ами до когато решите. Докато скъсате – се поправих. Да не би да мислиш за развод?

- Никога! – отсече той. Аз съм нещастен, защо да правя и други нещастни.

- Май не те разбирам, градски – рекох – ту казваш че си щастлив, ту - нещастен. Кое е вярното?

- И двете - ухили се той.- И защо да не съм щастлив? На двайсет години имах вече апартамент, на двайсет и три съпруга, двама синове, а сега завидна длъжност и добра заплата.

- Така е. – рекох, - но забрави да споменеш и за голямата си любов. Всички те обичат.

- Напротив – продължи той. – Всички ме използват. Нима мислиш, че не разбирам какво правя? Но не мога по друг начин. Луд съм по нея.

Помълча около минута и после ме попита, но за друго.

- Чел ли си една американска книга, май се казваше ”Нещо ще се случи”?

- “Нещо се случи”- поправих го аз. Чел съм я.Защо?

- Как защо? – Ами не разбираш ли какво искам да кажа: нещо ще се случи.

- Винаги навсякъде нещо се случва – заключих философски аз. Такъв е животът.

Томето не отговори.Държеше волана и гледаше напред.След малко се провикна:

- Хайде, бе, вече не пристигаме ли?

- Още малко- рекох.-След километър завиваш наляво, хващаме панорамния път и след минути сме в къщи.

- О.К. – рече бодро той. Натисна педала, моторът отново зарева като бесен.

Когато спряхме пред нас, го поканих да влезем вътре и изпием по чаша кафе, но Томислав отказа.Не влязох и аз в къщи.Отворих с резервния си ключ колата, влязох вътре и запалих мотора.Томето извика на отворения прозорец едно “следвай ме” и след секунди го видях да се отдалечава с бясна скорост. Тръгнах веднага след него.До София не го настигнах нито веднъж, нито  видях “трошката” му, въпреки че натисках газта здраво.

След около час и половина часа бях пред сградата на Центъра. Томето ме чакаше на улицата ухилен.

- Хайде, бе, къде се моткаш! – развика се весело той.- Помислих, че си излетял в Космоса.Така ли се кара нова кола? От половин час те чакам.

-  Е, такъв съм – рекох – боязлив.- Пък и не виждам добре – с очила съм.

- Да, бе, да! Очилата ти пречат – продължаваше да се смее той.-Хайде, че кафето истина?

- Добре, но аз черпя – казах и тръгнах към отсрещното кафене.

- Никакъв проблем!Отивам за мацката – рече той.

 След десетина минути - вече трима - бяхме в бистрото на чаша кафе и малка “ плиска”.Мислех, че ще ги изненадам ( по никакво време алкохол!?) но те го приеха съвсем естествено.

Седнахме.Гледах ги и двамата.Тя - спокойна, самоуверена, - той ухилен като малчуган пред кофичка сладолед и се чудех: това ли е човекът от колата, който само преди часове, ми говореше разни фантасмагории.Глътнах набързо коняка и кафето, извиних се че имам спешна работа и ги оставих сами.

Този ден нищо повече не се случи.Мина като всички други.

 Но по нататък, през следващия месец,      събитията се развиха с главоломна бързина.

   Лятото беше в разгара си. Усетихме го по горещините и  суетнята около графиците за отпуски – едни се връщаха отпочинали и загорели, други се готвеха да излизат в почивка. Междувременно аз се бях оженил за втори път.Не мина без треперене и напрежение. Все си думах: дано този път съм късметлия. Имах основание – бях на четиридесет години, една възраст при която старите ергени за нищо на света не се бракуват, но аз, вече гърмян заек, се бях прежалил. Мислех си: ако и този път не съумея да си създам семейство, значи такава ми е съдбата.За разлика обаче от Томислав по характер съм оптимист. Най-хубавото бе, че и двамата с жена ми правехме компромиси за дребни неща, а това е от огромно значение за младото семейство.Не случайно се казва, че първите три години са най-важните. Давах си ясно сметка за последствията: да не  върша необмислени постъпки, както и да не насилвам нещата. Освен това – няма да крия – попроучих що за човек е жената с която щях да свържа трайно живота си, а не както първия път. Въпреки, че тогава имаше достатъчно симптоми, че този човек не е за мен и сигнали да внимавам, не се съобразих с “хорските приказки” и се удавих като пълен идиот в плитък гьол.Заради сина си правих какви ли не компромиси, но и това не помогна.Както и да е, раната бе позаздравяла и сега гледах напред.

 Взех си отпуск, осигурих карта за почивка и с жена ми заминахме на морето. Естествено с колата.Всичко беше така хубаво, така готино – просто  не бе за вярване.Бяхме щастливи. Макар и не в първа младост – и двамата се държехме като деца Пеехме с пълен глас. Аз разбира се, пригласях доколкото можех, но жена ми се оказа не лоша певица. Знаеше сума ти песни. Щом чуеше нещо от радиото веднага пригласяше.

 На морето тичахме по пясъка като луди.Почивната станция бе близо до водата, имаше и всички удобства, а не беше и скъпо.

След двадесетина дни яхнали волгата, отново потеглихме за в къщи.И тогава чух най-хубавата новина, която ми даде криле. Жена ми каза, че май ще имаме бебе.Бях луд от радост. Имах самостоятелно жилище, не лоша работа, жена ми сияеше – какво по-добро от това. Изведнъж всички неприятности и превратности се оказаха  зад гърба ми.Докато пътувахме си говорехме за най-различни неща. Тя ми разказваше интересни неща от лекарската си професия, аз я запознах с клюките и преживяванията ми в центъра, като не пропуснах да и разкажа и за голямата любов на Томето. Разказах и за семейство му, като  подчертах достойнствата на жена му, но тя ме коригира : когато доминира секса, нищо друго не е от значение.

 След няколко часа си бяхме в къщи.А след още десетина дни – които минаха като няколко часа, отпуската ми свърши и трябваше да тръгвам на работа.

 Какво ли ще заваря в службата – си мислех.Може бе още две-три любовни връзки или кой знае що.Но това което се бе случило, никога, ама никога не бях си и помислял.

 На тридесети и първи август, отпочинал, загорял и нахакан отидох на работа. Но, кой знае защо, не бях в настроение.Бях напрегнат, нервен, макар да нямаше причина за това.Колкото по близо отивах към главния вход на сградата, толкова повече ме завладяваше някакво тревожно  чувство.Нещо тягостно витаеше във въздуха около огромната постройка.Още от далеч забелязах очертанията на две бели листа, залепени на стъклената врата и колкото повече приближавах до входната врата, толкова повече ме обземаше чувството на страх, макар да не различавах нито текст, нито образ по тях.Не беше ясно какво е - можеше да бъде всичко: съобщения от общ характер,  или заповеди на министъра.Не ми се мислеше за друго.Но подозрението, че са некролози, се натрапваше, все повече и повече, сякаш някой ми нашепваше на ухото.С приближаването до входната врата, вече все повече се убеждавах, че това наистина бяха некролози и то на един и същи човек.Виждах вече, макар и неясно, текста, особено името. Щом го прочетох, призля ми. Некролозите бяха за колега и този колега се казваше Томислав.Прочетох ги поне десетина пъти -  грешка нямаше. Нашия Томи, момчето с “бракмата” вече го нямаше. С подкосени крака едвам се довлякох до кабинета си. По коридора не срещнах никого и това още повече ме депресира.Сякаш влизах в гробища.Бях в някакво виртуално пространство от където лъхаше на смърт. Това впечатление още повече се усили, когато минах покрай кабинета на Томето. Цялата външна страна на вратата бе облепена с некролози.Когато седнах на бюрото си, мислех вече само едно: какво се бе случило с този млад човек, как така си беше отишъл внезапно. Предположих, че е катастрофирал, защото както вече се бях убедил, Томето наистина бе безразсъден по отношение на скоростите.

  Не ме свърташе в стаята и реших да изляза.На вратата се сблъсках с наш колега – Боби – който идваше при мен. Боби влезе, седна на продъненото канапе и мълчаливо запуши.Мълчех и аз. После бавно, на пресекулки, ми разказа какво се бе случило.

  Томислав, също излязъл в домашен отпуск. Планирали с гаджето да ходят на екскурзия в чужбина, като пред жена си казал, че отива в командировка- било важно, неотложно и така нататък. Боби, не каза подробности по оформянето на командировката, но по-късно се разбра, че това бе станало с помощта на Шефа.Ден преди да заминат Томето решил, че трябва да довърши монтирането на някакъв вентилатор в кухнята, тъй като жегата в София бе наистина непоносима. Вместо да отвие бушона свързан с въпросния вентилатор, отвил друг и когато почнал да го поправя, най-страшното станало.За секунди токът го убива пред очите на жена си и някакъв съсед.Ужасът бил неописуем,

- Страшно, много страшно. – завърши Боби и си тръгна.

Когато останах сам се замислих за случилото се. И не само за това.Спомних си и за разговора с него в  колата, за странните му въпроси, както и за много други неща.Може би Томето бе предусещал, че нещо ще се случи и затова правеше такива странни заключения за нещата от живота.Както и да е, за не повече от десетина месеца, си отидоха двама млади хора, две незаконни интимни връзки бяха прекъснати от съдбата насилствено. Е, ако това не бе фатализъм, тогава какво бе?

 Унесен в такива мрачни мисли, чух че телефонът ми звъни. Викаше ме Шефа. Отидох. Естествено, го попитах какво се бе случило, въпреки, че вече знаех най-главното, но той посърнал и с посивяло лице, ми отговори че сега не е време за такива разговори и ми обясни че ме вика за друго:

- Влизаш веднага в кабинета на Томислав, защото има опасност стаята да бъде взета от друга дирекция.Знам, че твоя кабинет е в лоша стая.

Така беше.Работех в приземен етаж, в помещение временно преградено от коридор, който имаше джамлък към улицата от бронирано стъкло, което не пропускаше слънчева светлина.

- Ами – рекох колебливо. – Да изчакаме. Все пак това е  кабинет на умрял човек, вратата му е облепена с некролози.Какво ще кажат, колегите.

- Нищо няма да кажат.Умрелият си е умрял. Не можем да си позволим други служби да се набутат в Центъра.

Излязох си доста разстроен. Шефа повече го тревожеше кой ще се настани в някаква стая, отколкото съдбата на нашия колега. Вярно, не можехме вече да го върнем, но чак пък такова коравосърдечие... При това уж му бе приятел.

 Но заповедта си е заповед.Бутнах вратата на бъдещия си кабинет  и останах изненадан – тя бе отключена и почти празна. Някой прибираше вещите на Томислав. Стана ми страшно и жал.

Докато смъквах некролозите от вратата минаха двама колеги които дори не ме погледнаха- никой дума не обели с мен. Не ги винях. Всеки на тяхно място би помислил, че съм се полакомил за слънчевата стая, без да ме е еня за станалото.

На другия ден си пренесох нещата в новия кабинет, като  мислех, че до седмица - две и аз ще претръпна и забравя нелепата смърт на Томислав.

Представа си нямах, какво още щях да видя.

Минаха няколко дни.Директорът на Центъра ни събра в  кабинета си, където обсъждахме служебни въпроси, но никой дума не каза за Томислав. Бяхме неестествено сериозни, почти уплашени. Без съмнение всички бяхме потресени от нелепата смърт на нашия колега.Единствено като че ли най-безразличен бе Гаргов.Може би от загубата на любовницата си, бе придобил тренинг, който му помогна бързо да се овладее при кончината на Томето. Дори направи опит да се усмихне, пускайки още в началото някаква плоска шега.

 Съвещанието мина бързо и ние се разотидохме по стаите .

В кабинета си заварих жената която го чистеше. Поздравих я, но тя не ми отговори, или поне аз не я чух.

Седнах на бюрото си и запрелиствах някакъв вестник.Тя довърши бърсането на прозореца и обръщайки се към мен попита:

- Ти ли ще работиш сега тук?

- Да – рекох. – Защо?

- Томислав си отиде, та се питам кой ще е следващия.

Тия нейни думи ми прозвучаха доста зловещо, защото можеше да се тълкуват всякак.

На излизане тя ми рече:

- Внимавай.

За какво да внимавам, не разбрах.

На другия ден дойдох на работа закъснявайки. Леля Дора пак беше в кабинета и бършеше нещо.Озадачих се че не е привършила работа си до началото на работния ден или предната вечер, но се оказа, че тя нарочно бе дошла тая сутрин.Искала да говори с мен.

 Седна на канапето.Усещах я че желае нещо да ми каже, но не знае от къде да започне.

Попитах.

- Лельо Дора, какво има?

- Знаеш ли – заговори тя притеснено– идването ти тук е грешка. Не е моя работа да давам акъл, но мисля, че не трябваше да идваш.

- Защо?

- Ами, как да ти го кажа, знам че ще прозвучи глупаво, но трябва да го знаеш. – Томето си е още тук.Могат да ти се струват приказки ми бабешки, но духът му е още тук.

 Не бях изненадан от думите и - по-старите хора, вярват в тези неща. Попитах:

- И как разбра това?

- По стола. Хей тоя стол на който седиш, го намирам всяка заран зад вратата. Сякаш някой се опитва да я подпре от вътре с него.И винаги стаята е отключена.

- А защо мислиш, че това е духът на Томислав?

- А кой друг? Почиствам стаята, заключвам вратата след работа, но сутрин я намирам отключена. Ключ досега нямаше никой друг...освен Томислав.

- Ами Шефът?

- Не, няма! – уверено каза тя.- Е, дано при теб не се случи нищо- завърши и след като постоя още минута-две си тръгна.

Разбира се, думите на леля Дора ми направиха впечатление, но не ги приех на сериозно Знаех, че смъртта на този млад човек бе разтърсила всички ни, беше толкова неочаквана, толкова безсмислена.Приказките на тази възрастна жена можеха само да будят жал, голяма жал, но да се вярва в тях бе наистина глупаво.По онова време материализма беше ни просмукал дето се казва до мозъка на костите и да се мисли че след смъртта има нещо което остава бе  просто смешно.Не правех изключение и аз, въпреки, че от време навреме в ръцете ми попадаха и четях стари книги, в които описанието на душата заемаше централно място.

 Прибрах се у дома в лошо настроение. Просто преживяното в работата ми се отразяваше зле, въпреки че се опитвах да не мисля за случилото се.А и думите на леля Дора се бяха забили като пирон в главата ми.Духът на Томислав из стаята? Що за щуротия! През нощта почти не мигнах.Мислех си, дали не е по-добре да отсъствам поне седмица от работа – не че се плашех от нещо – но колегите, със сигурност не одобряват постъпката ми.Томето бе наш колега и заслужаваше по-голямо уважение.

 Когато на другия ден споменах на директора, че ще отсъствам няколко дни от работа, като му връчих молба за неплатен отпуск, той отсече:

- А, а, не! Имаме толкова много работа, че дори ден да отсъстваш е невъзможно. Твоите момичета минават на две смени.

Не възразих. Наистина работата си е работа и всичко друго оставаше на заден план. Прибрах се в стаята си, седнах на бюрото и отворих вестника.Запрелиствах го безцелно.Колко съм гледал в него и какво съм чел не знаех, но нещо ме накара да погледна към вратата и...се вцепених. До нея стоеше Томислав, по точно влизаше, като псуваше ядосан. Чух го да казва :” Що за идиотщина! Да ми изнесат вещите? Къде е телевизора, който поправях? Къде ми са нещата?“ Образът на Томето бе кристално ясен.Просто сякаш никога не бе умирал.

 Погледна към мен, но останах с впечатление, че не ме вижда. Опита се да се приближи да бюрото, но някаква невидима преграда го държеше далеч от него.Обиколи стаята, известно време позяпа през прозореца, пак се опита да ме приближи, но невидимото препятствие го спря. Тегли още една псувня  в неговия си стил напосоки и си излезе.

Когато останах сам и се “събудих” от преживяния кошмар, видях че вестникът се беше свлякъл на пода, а ръцете ми трепереха.

 Бързо се съвзех, като отдадох моментното си състояние на недоспиването през изминалата нощ и подсъзнателното мислене за Томислав, но когато се размърдах и погледнах към вратата, тръпки ме полазиха. Тя беше наполовина открехната, а не си спомнях да я бях оставял отворена.Да си призная, достраша ме да стоя сам в стаята.Излязох и отидох да пия кафе, като преди това заключих вратата.В кафенето заварих другият колега главен инженер, Миро, който посръбваше бавно от чаша кока кола. Покани ме да седна при него, което и направих, след като си поръчах чаша кафе. Миро не беше много от разговорливите – имаше си трайни семейни проблеми - но този ден ме погледна някак си особено и без да сваля очи от мен рече:

- Абе,човече, ти да не си видял призрак, блед си като платно.

Едва не се изпуснах да му кажа какво преживях преди минути, но се овладях. Миро беше толкова далеч от тия неща, щото само споменаването на случая, не само че щеше да ми се изсмее, но и да ме набеди че си подремвам след обяд. Пък и  сам се опитах да си обясня видението с моментно  заспиване.Бях чувал, че сънищата имат кратка продължителност, а какво ще премине през главата ти в тези няколко секунди никой не знае.Отпивайки от кафето казах:

- Може би.

- О, да – рече той – Центърът е пълен с призраци. Живи, умрели – всякакви.

Не му отговорих, защото знаех че Миро по характер е сприхав, саркастичен, много-много не зачита мнението на другите.И имаше основание донякъде. Произлизаше от интелигентно семейство, четеше много, знаенето на западни езици му даваше  възможност да слуша чужди радиостанции, а това не можеше да не се отрази на интелекта му.Смъртта на колегата ни прие почти с безразличие, така както би приел всяко събитие на деня.Продължи:

- Как се чувстваш?

- Къде ?

- В новия си “апартамент”. След оня полутъмен коридор, където бе досега, сигурно тук ти е гот.

- Не е моя идеята.Гаргов нареди да заема стаята.

- Малко прибърза.Знаеш, че  недолюбвах оня дребосък, но за това дето се случи с него вина има и Гаргов. Томето нищо не разбираше от електричество и ето какво стана. За това, че им поправяше колите, шефовете така го величаеха, така го четкаха, че той се помисли за бог.

За момент мислех да му кажа, че подобно нещо може да стане с всеки, но се въздържах, защото казаното от него си беше самата истина.

Понеже разговорът с Миро отиваше в нежелана посока, допих  си кафето и се прибрах в кабинета. Застанах до прозореца и се замислих. Дали наистина не бях нарушил чужда територия? Не прибързах ли? Не зeмах ли на сериозно думите на леля Дора?  И най-вече кое бе истинското – нашето ли или онова оттатък ?

До вечерта не се случи нищо.На другия ден – също. Столът си беше на мястото, кабинета заключен.

 Следващата нощ, обаче, бе кошмарна за мен.

Сънувах, че съм отново в службата. Само, че какъв сън бе това?Ясно съзнавах, че е нощ, че няма жив човек в огромната сграда и все пак бях там.Дори се питах какво правя тук по никое време. И изведнъж...видях човек да се движи срещу мен. И този човек не бе никой друг, а Томислав. Беше в работно облекло, така както си ходеше винаги. Този път, обаче нито се стреснах, нито се уплаших. За разлика от дневното видение, сега Томето ме погледна приятелски. Каза:

- Абе хора, защо се държите така с мен? Какво толкова има та ме подминавате като стар вестник. Правите си съвещания,  не ме викате, разминавате се с мен по коридорите, сякаш не ме виждате – помълча малко после продължи – В къщи се държат още по идиотски, сякаш не съществувам. Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

  Най-странното бе за мен, че осъзнавах всичко: че е нощ, че е сън, че съм тук по искане на Томислав, и че той от около месец е мъртъв. Всичко това ми бе ясно, но разбирах, че Томето още не е наясно какво се е случило с него. Да му кажа истината, беше абсурд.Моя работа ли е да обяснявам някому в кой свят е?

Така минаха няколко минути. Аз мълчех, Томислав – също.Усещах напрежението, но нито той нито аз предприемахме нещо, после сякаш всичко се стопи  и...аз се събудих.

  Беше полунощ.За спане повече и дума не можеше да става. Този път не бях уплашен, а по-скоро любопитен. Защо сънувах Томето и то в такъв необичаен момент. Започна да ми става ясно, колкото и да бе странно, че духът на колегата не беше  напускал нашия материален свят. И още нещо: той наистина  не знае какво е станало с него. Много по-късно, когато прочетох някои книги, описващи поведението на хора при внезапна смърт, разбрах защо Томислав търсеше контакт с нас, живите, а не с лица от астрала. Той беше загубил само биологичната си тяло, но всичко останало – съзнание, мисли, спомени, преживявания, разум, цялата му ментална същност – си беше още тук между нас. Тогава прозрях, че освен материално тяло у нас съществува и още нещо – душа, астрално тяло, което всъщност беше нашето истинско Аз или така нареченото Его.

 Изпитвах нужда да споделя съня си  със съпругата, но не го направих, защото полунощ едва ли бе най-подходящото време за  разговори и то на такава тема. Станах, отидох на балкона и гледайки фантастичната картина на звездния купол за пръв път си зададох въпроса: ако това е нашият свят, то кой е техния и къде се намира той? Нима е нормално в тази огромна, безкрайна вселена, само ние-хората,  жителите на тази малка планета, зареяна като прашинка в огромния космос, да имаме разум, който да ни отличава от останалия свят.  За Библията тогава не бях чувал, камо ли пък да бях чел нещо от нея. И въпреки това, въпросът, кои сме, защо сме точно тук и кой ни е създал, както и преживяния сън не ми даваха спокойствие.

След половин час бодърстване и чаша студено прясно мляко аз отново бях в леглото. Този път спах като новородено – не мръднах до сутринта. Бях отпочинал и почти забравил нощното приключение.

 Така минаха няколко месеца. Работата ме замота – разстановката на двете смени ми отне много време и грижи – и аз, въпреки “окупацията на чуждата територия”, вече рядко се сещах кой е работил преди мен в нея.Колегите също се съвземаха от шока. Дори видях съпругата на Томето да обядва с нас в стола. Оказа се, че голямото началство беше я назначило на работа в Института.Нещо като компенсация, за загубата на мъжа й.

Лятото продължи и през октомври. Слънцето печеше немилостиво, железобетона на сградата през деня се напичаше силно, машината също излъчваше топлина и много от персонала или киснеше в кафенето на разхладителни напитки или обикаляше магазините. Други като мен предпочитаха да си стоят в кабинетите.Аз се бях отдал на сатирична поезия и щом ми хрумнеше нещо го записвах на една стара раздрънкана пишеща машина. Тракането на машината ме предпазваше от заспиване, което при тая жега /и дори при наличието на вентилатор! / си беше твърде възможно.

И въпреки това един ден като че ли не можах да  устоя на налегналия  ме сън.

Усещайки, че монотонното жужене на вентилатора  ме унася, реших да се поотпусна малко и завъртях ключа отвътре.Почти веднага заспах.

И отново, боже Господи ...Томислав!Застанал до вратата ме гледаше свежо, весело дори малко с надсмешка.Рече:

- Ела. Искам да ти покажа нещо.

Без да съм наясно къде отиваме тръгнах. Този път дори не си помислих, че това е човекът починал преди няколко месеца.В  момента той бе по жив от всеки друг. Не след дълго се озовахме в огромно помещение, идеално чисто и с работни маси, наредени покрай стените, на които имаше безброй уреди, някои от които непознати за мен.

Томето каза:

- Е, е, какво ще кажеш?

- Чия е тази лаборатория? – попитах.

- Моя. Аз съм шефът тук. Има и други колеги, но ти не ги виждаш.Прекрасно място за работа. Много неща мога да ти продемонстрирам, но сега не му е времето. Когато пуснем в серия нова разработки ще ти ги покажа. Не си мислете, вие там от вашия свят, гдето се тътрите като буболечки, че при вас е върхът. Трябва да знаете, че ако не сме ние, искам да кажа нашия свят, вие не можете да просъществувате и няколко години.Просто сте изостанали  адски от другите светове. Дори и ние сме още недодялани в сравнение с това което са онези над нас.

Не можех да повярвам. Томислав ми показваше техния свят и аз го наблюдавах.И най-важното: приемах всичко това, като нещо естествено.

-  Томе, - рекох- осъзнаваш ли къде си?

--Разбира се! – каза той. – Това е истинския свят. Да виждаш нещо нередно тук? Нашият свят е просто с няколко октави по-високо във вибрациите си от земния живот и затова е възможно да съществуваме с вас в едно и също пространство и по едно и също време.Не си ли чувал за радиовълните?

Има си хас да не бях чувал. Та това ми бе специалността.

По масите имаше много неща, които виждах за пръв път. Взех напосоки един малък предмет и се опитах да го разгледам. Нищо не ми говореше, нито като дизайн, нито за какво служи.

Томето го взе от ръцете ми и каза:

 - Това е телефон. Дори нещо повече от телефон. При нас е ежедневие а при вас ще дойде след години.

Изобщо не му повярвах, защото и слепия щеше да забележи, че нямаше нито кабел който да го свързва с нещо, нито антена.Нямаше дори бутони да набиране на номер.Замълчах си, защото осъзнавах къде се намирам. Томислав искаше да ми каже още нещо, но аз само успях да чуя “...сънища” и се събудих.

За секунди разбрах къде съм и бързо отключих.Седнах на канапето и се замислих.Този път не бях уплашен, нито разстроен – по-скоро бях любопитен.Нямаше никакво съмнение, че Томислав съществува някъде като личност и това ”някъде” не беше кой знае колко далеч от нас. Бях запомнил всичко което ми каза и което видях. Особено се впечатлих от обяснението че всичко е вибрация – светове, вселена, ние –всичко.

Много по-късно, след години, когато се запознах доста подробно с квантовата физика, разбрах, че Томислав е бил прав, че познаването на тези неща  там е ежедневие, докато тук при нас  те се знаеха само от група специалисти.

  Този ден не свърших никаква работа. Дори забравих за сатирата, която ми беше нещо като хоби. Непрекъснато мислех за това което ми се случи Вярно бях заспал, но да надникнеш в отвъдното дори и на сън, не беше нещо което става всеки ден.. Томето наистина бе тук някъде около нас.Появата му пред мен за трети път не бе никак случайна.Какво ли искаше да ми каже накрая?

  Когато се прибрах в къщи ми мина мисъл да споделя със съпругата си за “срещите” с колегата и неговото мнение за нашия свят, но не го направих. Макар и психиатър по професия, тя едва ли би разбрала нещата така както аз ги тълкувах. После не бе станало кой знае какво. Просто, макар и неосъзнато, мисленето за него водеше до по-особени сънища.

  Сънища?!? Едва сега осъзнах, какво е искал да ми каже Томето с последното си изречение. Ами да! Точно сънищата са “тунелът”, пътеката към техния свят. И тогава ми хрумна мисъл да експериментирам нещо, което до този момент не знаех друг да го е вършил – да насочвам сънищата си в определена посока, като съзнателно предизвиквам срещи с личности от отвъдното.

 Дали щеше да се получи нещо не знаех, но пък какво ми пречеше да опитам?

Съставих си план, набелязах хората за които предварително знаех че са починали, както и въпросите което щях да им задавам.

  Не стана точно така както бях го предвидил, но получените резултати от моя необичаен експеримент бяха поразителни, затова смятам че за  читателя ще е интересно да се запознае с тях.

                        __________________________

(следва:  втори разказ)