Странникът от Южния плаж

Всеки ден ставаше рано, пиеше  кафе и по едно и също време  излизаше в морето за риба. Залагаше мрежите и все се шегуваше, че чака „златната рибка”. Привечер прибираше улова и уморен влизаше в къщурката, дето живееше от години. Обичаше да седи на терасата, да съзерцава морето с лула в уста. От време на време ходеше до селото за продукти, отбиваше се в местната кръчма по на чашка да побъбри с някого, но живееше сам.

Когато преди години се появи по тия места, кореняците го гледаха учудени, това продължаваше до ден днешен. Уединеното живеене будеше любопитство в селцето. Нае, а после купи къщата на Южния плаж, доста отдалечена от всички и всичко. Хората шушукаха, измисляха какви ли не истории за причината, която го бе довела.

Селцето се състоеше от няколко къщи, разхвърляни като играчки из околността, магазин, запусната кръчма, а в етажа над кръчмата собственикът даваше стая под наем. Жителите бяха възрастни, прехранваха се предимно от риболов, понеже рядко пришълец минаваше оттук.

Летен ден. Слънцето прежуряше силно и на сянка пред кръчмаха дремеха неколцина пред чаша пиво. По веднъж дневно минаваше автобус и доставяше пощата.

Млада жена с тъмни очила, прибрана на опашка коса и чанта през рамо слезе от автобуса. Дремещите се оживиха, та собственикът озадачен се измъкна от кухнята да разбере какво става. Жената попита за самотника от Южния плаж.

Нае стаята, тръгна към плажа…

Беше прибрал мрежите и седеше, както винаги, отпред, когато забеляза младата жена да приближава. Вероятно се е загубила, помисли си. Жената му махна с ръка, той й отвърна с унило кимване. В този момент нещо странно го прониза. Напомни му на едно друго момиче, което беше срещнал преди години...

                                           * * *       

Беше изследовател и много пътуваше. На една експедиция я срещна. Тъкмо бяха готови да отплуват, когато в последния момент   се появи. Коя е и какво ще прави с нас, се питаше той, когато  я видя, защото останалите бяха екип, а тя - непозната за него. Но младото момиче, за учудване на всички, бързо се приобщи. Всяка вечер  се усамотяваше и пишеше нещо в една тетрадка с кожена подвързия. Рядко говореха  и то предимно по работа, даже по-скоро  спореха.  Постепенно  започна да я опознава и след време споровете преминаваха в приятен разговор, продължаващ понякога до късно. В такива нощи си казваха, че луната свети само за тях. С течение на времето имаха усещането, че се познават от години. Но една вечер, както и последиците от нея промениха живота им завинаги.

Бяха близо до един от островите, където провеждаха изследванията. Нощта беше тъмна, луната се беше скрила в облаците, морето бурно.  Другите се бяха прибрали заради бурята, а те  все още седяха на палубата. Чуваше се само  плискане на водата, когато изведнъж се удариха в нещо и яхтата се наклони дотолкова, че тя политна. Той успя да я хване  в последния момент, но не можа да я удържи дълго, за да я изтегли обратно и тя падна във водата. И просто изчезна.  Цяла нощ я търсиха, но напразно...

А тя, борейки се с водната стихия, бяше успяла да се качи на едно от парчетата, които се откъртиха от яхтата след удара и се бе отдалечила от нея. Викаше, но никой не я чуваше.

На следващия ден я намериха извхърлена на брега на острова, почти безжизнена. Той не беше успял да я спаси...  Чувството за вина не го напускаше.

Измина почти  година.  Работата го беше погълнала и все  не му оставаше време да я потърси, да отиде при нея. Когато най-сетне се реши, пристигна пред къщата й и тъкмо се канеше да слезне от колата, когато я видя с млад мъж, хванати за ръка. Сърцето му се сви и не посмя да се покаже. Дълго гледаше как отминават, спомените нахлуха в главата му. Постоя още малко в колата, обърна и се върна в празният си дом.

                                           * * *       

Минаха години от тогава, той така и не срещна друга, с която да сподели живота си и един ден заряза всичко и замина. Дълго пътува из страната, докато не зърна тази малка къща на плажа и не се пресели тук.

                                           * * *       

 Животът му минаваше монотонно - до деня, в който не се появи това момиче.

Изкачи се по стълбите, които водеха от плажа до къщата. Около двадесет и пет годишна,  учен. За предстоящо изследване използвала записките на майка си, която преди години претърпяла инцидент и не успяла да го довърши докрай. Сега предстояла еспедиция и тя го беше открила с намерението да го убеди да се включи в нея. Той обаче беше категоричен, благодари за любезната покана и тръгнаха по стълбите, за да я изпрати. Бяха  почти  на плажа, когато  тя закачи чантата си на парапета и от нея се разпиляха един куп неща по пясъка. Докато й помагаше да ги събере, случайно под погледа му попадна една тетрадка с кожена подвързия, чиито страници се прелистваха сами от морския вятър. Наведе се, вдигна я и се стъписа. Позна ситния почерк от писмата, които си  бяха разменяли след злополуката,  преди  много години и които  изведнъж спряха. Олюля се от вълнение и седна на най-долното стъпало. Държеше тетрадката, а тя учудено го гледаше.

После стана и й я подаде мълчаливо.  Бавно се изкачи и влезе в къщата.

Луната отдавна беше изгряла и се бе потопила в морето, когато отново се показа и седна замислен с  лула в уста.

На следващия ден той не излезе в морето.

След няколко дни редовните посетители на масите пред кръчмата отново дремеха пред чаша пиво, когато го забелязаха с чанта в ръка да приближава към тях. В далечината се чуваше буботенето на автобуса. Те лениво вдигнаха глава и, докато разберат какво става, странникът беше отпътувал.

Интересно, къде ли отива, се питаха те и разсеяно продължиха своите занимания.

http://www.youtube.com/watch?v=HGZ-dYvpuIw&NR=1

:)  Mila