СТРАСТ

Първа част:

ИЗЛЮПВАНЕТО НА ГЪЛЪБИЦАТА

І

Тя се роди тогава, когато птиците отдавна бяха изоставили гнездата си и бяха заминали на юг; а земята и всичко, от което се ражда истината спеше и зъзнеше от студ, като в същото време очакваше поредното рождение на Христос в поредната година измежду безкрайната редица години от сътворението на света. Роди се през декември, а бе зачената през пролетта по време на едно също тъй поредно влюбване на майка ù в баща ù – едно от шестте нещастни влюбвания между двамата, когато пет пъти в пет или седем различни години от майчината ù утроба излизаха все мъртви, все още неоформени плодове – на по два, или три месеца, а понякога майка й дори не успяваше да ги задържи и четири седмици. Тя бе шестото, единствено оцеляло дете и нямаше никакво намерение да умира, съдейки по алтовия и гръмлив рев, с който възвести пристигането си на този свят. Не знаеше какво я очаква – може ли едно току-що новородено да знае какви глупости, обрати на съдбата и жизнени кръговрати го чакат занапред – а просто в първия си плач оповести цялата болка, която усети в гърдите си тогава от нахлуващия пресен въздух и запротестира срещу нея. Както по-късно винаги щеше да протестира при всяко нещо, натрапено й отвън, така сега протестираше за това, че най-позорно я изхвърлиха от онова топло, меко, влажно и страхотно нещо, в което си живееше безгрижно девет месеца, без дори да поискат съгласието ù.

В началото не знаеха с какво име да я нарекат, тъй като не вярваха, че ще оживее, но в една хубава декемврийска вечер, когато родителите й бяха на гости на добри приятели, се появи и името в лицето на сладката дъщеричка на домакините, Каяна. Това име страшно допадна на Ефросима и Христо. Въобще странните женски имена не липсваха в този род, където  някоя от далечните прабаби на бащата, живяла някога в Беломорска Тракия, е била вероятно полубългарка - полугъркиня, или тракийка, и не е знаела и дума български.

“Кая” на гръцки означава приблизително “горя, изгарям, жадувам”. Каяна оправда името си и през целия си живот не отстъпи ни квота от неговото значение, както и да се разбира то, макар и да имаше мигове, в които тя не само, че нямаше сили да гори, но просто затъваше в безкрайно тлеене и имаше чувството, че никога повече няма да се запали за живот.

Годината бе хиляда деветстотин седемдесет и втора от епохата на самодоволните царуващи и заблудените трудещи се, които в по-голямата си част наистина бяха заблудени, а в по-малката такава тихичко у дома разказваха вицове за бай Тошо и дружина - тъй тихичко, че да не ги чуят и стените, понеже тогава и стените имаха уши. Най-любимите вицове на Каяниния баща бяха за милиционерите и военните. Той ги разказваше умело, с артистичността на актьор и истински се смееше заедно със слушателите си. Когато разкажеше поредния си виц, той ставаше, поглеждаше през прозореца и щом се убедеше, че няма кой да подслушва, се успокояваше. По-късно, щом Каяна порасна, тя се превърна в неговия единствен слушател, смееше се от сърце на неговите забавни историйки, но често той прекъсваше веселия й смях, като казваше:

- По-тихо! И стените имат уши… - и имаше право за този свой

страх. 

Кая приличаше на него. Висока, с открито чело и горда осанка, мълчалива и тайнствена, но достатъчно жлъчна и пряма, щом справедливостта ù се струваше потъпкана. Никога не се научи да премълчава истината, от което после най-много си изпати. Бе успяла обаче да открадне и най-хубавото от майка си – дългите тежки, тъмни коси като у древна индианка, и кадифената женственост. 

След години, когато комунистите паднаха от власт, случайно Христо разбра, че един негов приятел, от малкото най-добри, които имаше, бил ухо на милицията, агент, който донасял за него всеки път, щом излизали на раздумка. Баща й беше партиен секретар в корабостроителния завод – такъв го направиха заради интелигентния му вид и по-буден ум, но когато разбраха, че е от хората, които не мълчат, веднага му отнеха партийната титла.  

Момичето растеше бавно и сякаш изобщо не бързаше с нищо, което правеше. Понякога чак учудваше близките си с привичките си, друг път ги дразнеше, а когато те осъзнаха най-сетне, че в рода се е появило някакво ново чудо, чиято природа не можеха да разберат, и което не се поддаваше на остроумните им забележки, някакъв чудноват и нов по рода си айсберг, те се отказаха от опитите си да го оформят по свой образ и подобие, и го оставиха да “пасе”, ако изобщо айсбергите притежават способността да пасат. Това бе добре дошло за нея. Най-странният ù навик, например, беше да се храни изключително бавно – времето беше пред нея и тя не бързаше да налапа храната наведнъж, а обожаваше да я предъвква по няколко пъти, за да усети вкуса ù. 

Един ден, след погребението на дядо си, Каяна, вече тринадесетгодишна, седеше на масата в бабината си кухня, похапваше с наслада от горещия курбан и се вслушваше в суетнята из съседните стаи, където старите дървени столове скърцаха под тежестта на роднините, заети с духане на горещата супа в лъжиците си, които все още успяваха да удържат желанието си да се поразприказват за това-онова. Една от далечните ù лели, братовчедка на Ефросима, нахлу в кухнята в търсене на свободна чиния и като се вгледа намусено в момичето, му направи остра забележка:

- Абе, Каяна, как може толкова бавно да ядеш, бе! Хората чакат 

за курбан, а тя едва-едва предъвква…

Супата замръзна в гърлото ù. Кая изгледа лелята като вълче, блъсна лъжицата в чинията и излезе от апартамента по чорапи. 

- Ама гледай ти, как може така да прави… - вайкаше се лелята

след нея.

По-късно Кая разбра, че притежава особения усет на животните да познава недоброжелателните и не чак дотам добрите хора. Същата тази леля, братовчедка на майка ù, обичаше да плете интриги и да злепоставя когото ù падне пред когото ù падне. Това именно нейно любимо занимание се превърна в една от основните причини за последвалото след време охладняване на Ефросима към нея, както и на останалите от Голямото семейство, както Кая наричаше по-тесния кръг от роднините. 

Освен “преживянето” Каяна имаше и други странни навици: не бързаше да се облича, нито да подрежда стаята си, не бързаше да си учи уроците, както правеха останалите. Изобщо, не бързаше сякаш да живее. Можеше с часове да върши задълженията си, а междувременно да се наслаждава на миговете самота, от които най-много се нуждаеше. Когато майка й казваше “Кая, подреди си стаята и библиотеката”, момичето изваждаше от шкафчетата си всички дреболии, хартийки и спомени, натрупани от последното чистене насам, като настрана внимателно биваха отделяни ненужните листчета от ония, които притежаваха ценно съдържание: бележки от приятелки, писани най-редовно в часовете по литература, рисунки и стихчета, които главата й раждаше през деня, пластелинови змийчета и гущерчета, вече прашясали от дългото стоене край прозореца. Вместо да привърши за час-два, както се очакваше от нея, тя бърникаше по цял ден по разните му там чекмеджета и шкафове, рафтове и тем подобни, забавлявайки се както си знае.

Живееше в някакъв свой свят и го пазеше ревниво от чужди погледи. Не позволяваше никому да прекрачи прага му, защото чувстваше, че все още не съществува някой, комуто можеше да се довери с цялата си душа, нито да го обикне с цялото си сърце. Тя бе започнала да търси този някой още от раждането си, от първата си среща с един фалшив Дядо Мраз в Морската градина, който й натрапиха, за да й направят снимка за спомен. Тогава беше на три години, но нещо не й се хареса този Дядо Мраз, макар и ласкаво да се усмихваше. Каяна още тогава разбра вътре в себе си, че мечтите могат да се поддържат изкуствено само заради идеята да бъдат оставени живи, че мечтите могат да бъдат убити в момента, когато бъде окрадено сърцето ти… После, когато я смъкнаха от огромната шейна, тя го погледна с други очи, широки и ококорени, и го съжали – този Дядо Мраз, поставен там като клоун, беше всъщност малко жалък, някак самотен и сякаш не му се искаше да е точно там, сякаш не му беше удобно в тази дървена, украсена с балони шейна, но го бяха накарали да седи в нея. Обективът отпечата детското недоволство и пръстите на малката ръчичка, които сякаш се отбраняваха, малкото телце, извърнато настрани и готово да побегне. Тогава тя научи още един урок – че дори и да бъде окрадено сърцето ти, не бива да се оставиш да лежиш ранен в прахта на земята, а да направиш ново усилие. Да си създадеш нова мечта. И да не позволяваш да те принуждават за каквото и да било, а ако усетиш капана на принудата – да побегнеш толкова бързо, колкото те държат копитата. 

След Дядо Мраз тя си измисли нова вяра – Винету. Беше много красив – със смугло лице, лъскави коси, развети от вятъра, и дълбоки очи, в които можеш да се удавиш. Беше силен. Потръпваше при вида на този взиращ се в прерията индианец всеки път, когато даваха по телевизията любимия й сериал с Гойко Митич в главната роля. Непознато и ново чувство, примесено с копнеж, я грабваше и понасяше на раменете си, и тя поглъщаше страниците на бестселъра, забравяше, че това е само книга, мечтаеше един ден да го срещне. Книгите я срещнаха за първи път с мъжествеността и тя изгради дълбоко в съзнанието си образ, с който заспиваше вечер. В живота никога по-късно не го срещна, но всеки път, когато се припознаваше в някого, решаваше, че точно сега й се случва щастието. 

С Винету в Каяна напъпиха девическите мечти по големия бял свят, който я очакваше тръпнещ извън прозореца на детската й стая в очакване да бъде открит и покорен. Често заставаше пред стъклото и се взираше през тънката завеса, изпъстрена с лилави и виолетови кръгчета, с часове гледаше късчето небе и й се струваше, че и светът отвън е също толкова виолетов, колкото го виждаше през завесата. Мечтаеше го и го жадуваше. Във въображението си го рисуваше с пъстри и свежи цветове, с добри, бели тонове, и нито веднъж не развали картината в главата си с нещо сиво или черно например. Очакването нещо хубаво да се случи, нещо да се появи и да я грабне, да я накара да пътешества във времето, в пространството, в добрите мисли и в любовта, присъстваше непрекъснато в тази малка лилава стая. Ставаше й тъжно единствено и само, когато мислеше за училище и за съучениците си. Училището бе нейният инквизитор. 

Кая чака автобуса на спирката. Нещо в гърдите ù се плъзва към гърлото и го сграбчва, стиска го, задушава я и тя усеща как крайниците й се парализират… Никак не й се ще да отива в училище, но точно това прави. Автобусът се задава от близкия светофар, тя чува рева на престарелия червен  “Икарус”, колко смешно е името му – въобще не му отива. Оттук нататък девойката се въоръжава с някакво нечовешко търпение и без да е чела библейския разказ за нощта на заколението на агнената, тя се чувства точно така, както вероятно се е чувствало онова агне, щом е чуло предсмъртното блеене на своите братчета и сестричета по съседните дворове, и е подушило мириса на кръвта… Кая се качва, прилошава й от миризмата на бензиновите пари, стиска тежката чанта в ръка и успява да седне на една свободна седалка. Никак не й се иска да срещне някоя от съученичките си, тъй като чувства, че не я приемат добре, а по-скоро за тях тя е нещо не по-различно от полезно изкопаемо. Ще се наложи да изтърпи едно десетминутно пътуване до последната спирка, където се мъдреше училището, с подобна неприятна компания, като едновременно с това щеше да усеща тягостното чувство, че и тя самата представлява сама по себе си неприятна компания. Слава богу, в автобуса няма никого от нейния клас. Ще пътува спокойно. Тя и без друго не забелязва познатите по улиците или в автобуса, и ако не й се обадят, и тя няма да ги забележи. Никак не е странно, че няма никого, тъй като както винаги тя закъснява за първия час. Никой друг не закъснява, само тя. 

Раздрънканият “Икарус” прави последен завой нагоре по хълма и се плъзва с рев край дългата сграда на гимназията.

Кая наистина е закъсняла, съдейки по тишината в тъмните коридори. 

“Какво от това, нали съм различна!”, казва си тя и изкачва стълбите към втория етаж. Вратата на класната стая е точно срещу последното стъпало. Как ли ще я изгледат сега, когато се вмъкне в стаята... Първият час имат руски. Значи ще бъде при класната, а класната ще извини отсъствието й. Ще се наложи да изтърпи недоволния й поглед, но по-добре да не се вглежда дълго в него. Колкото по-малко обръщаш внимание на нещо неприятно, толкова по-малък шанс има то да те изкара извън равновесие…  

Кая отваря вратата, влиза в стаята и затваря след себе си. Класът, разплут по чиновете, има окраската на сива маса, застинала неподвижно-прилежно под строгия, но приятелски поглед на класната Галина Маркова. Кая поглежда към нейната катедра, но изобщо не я вижда, а само чува:

- Каяна, пак закъсняваш! Сядай си на мястото…

И след малко:

- Какво е това олимпийско спокойствие от теб… 

Този израз допада на Кая, запомня го за цял живот, като самата тя след време ще го използва, за да заклейми закъсненията за часовете на собствената си дъщеря, която ще наследи много неща от майка си. Но…

съдбата обича да се шегува с нас, нищожните… и да показва малкия ни ръст.  

Бялата сграда на училището се издигаше гордо в подножието на голям тревист хълм, чийто връх бе запълнен от огромен гранитен блок, изобразяващ в лицевата си част фигурите на застинали войници с каски. Този грамаден блок, изсечен като едно голямо “П”, бе дълъг близо двадесет метра и висок колкото шестетажна сграда. Преди много години тук работиха двама скулптори по поръчка на Партията, която тогава смяташе, че голото бърдо не е достатъчно да краси града и с помощта на десетки строителни работници, включително и на един кран, издигнаха внушителната грамада, получила крещящото име Паметник на  българо-съветската дружба. Него не успяха да съборят онези амбициозни безбожници, представляващи огромната пасмина кариеристи, успели да се примъкнат към новата синя власт след като правителството на Жан Виденов бе натирено в миша дупка, и да се въплътят в нея. Те направиха това само с Мавзолея в София след близо петнадесет години - решиха, казаха и го взривиха. Този символ от миналото им се опъна – беше на върха на хълм все пак, и ако бяха решили да взривят паметника, щяха да разбият и хълма, може би. Поради една или друга причина, паметникът остана спокойно да си съществува и никой не го е закачал до ден днешен.

В началото хълмът бе само обикновено възвишение, едно от многото в околностите на Варна, и тънеше в свежа зеленина, пъстри цветя, пръснати непринудено от природата тук-там. Навсякъде по него растяха гъсти храсти, които му придаваха див вид, а ниско долу се кипреха млади брезови дървета. Неговата естествена зелена украса го правеше примамлив за човешката страст по екзотика, както и за влюбените двойки, които се шмугваха някъде сред храсталаците, чувствайки се защитени в своето усамотение.

Един ден преди близо двадесетина години от времето, за което разказваме, от столицата пристигна костюмирана делегация, решила на всяка цена да облагороди мястото. Често тогава, както и сега на разни умни глави им хрумваха глупави идеи и ги обземаше параноята да “творят”, а за съжаление, когато на такава една умна глава, поставена високо в йерархията й хрумне нещо творческо, то това същото почти винаги намира своето осъществяване, приложение и реализация. Закръглените господа в тежки тъмни костюми и с неестествено пристегнати вратовръзки около дебелите вратове слязоха тържествено от държавната черна волга, лъсната до изтъркване, и водени от тогавашния кмет на града, чиято длъжност се ограничаваше и заключаваше до тази на секретарките в съвременните офиси, или до пиколото в луксозен хотел, се затътриха бавно нагоре по хълма.

Така и не се изкачиха на най-високото, за да се порадват на разкриващата се оттам морска гледка, тъй като това бе твърде непосилно за бавноподвижните им крака и запотени гърбове. Задоволиха се с няколко мрачни забележки относно това, че подобен прекрасен по своето географско местонахождение хълм е срамота да се извисява така празен, и че в скоро време трябва да се направи нещо. После се обърнаха кръгом и заслизаха обратно като големи тлъсти гъсеници, напъхаха се в лъскавото возило, докато последното започна да издиша, и отпрашиха към курорта “Златни пясъци”, където в отбран хотел (няма да казвам кой) ги чакаше сърнешко печено, уловено от самите тях край Шабла, и няколко бутилки “Мерло”. След няколко дни пируване и почиване командировката на делегацията приключи и тя напусна града, а веднага на следващия ден в общината се получи телефонно нареждане да се започне идния месец приготовлението за новия паметник, а скоро след това заедно с писмената заповед, в която горе-долу се казваше същото, пристигна и специалистът от столицата, който щеше да ръководи и организира нещата.

И така, за кратко време бе издигната новата културна забележителност на морската столица, която представляваше ни повече, ни по-малко няколко добре шлифовани монолитни къса, монтирани един в друг, украсени отпред с огромните фигури на няколко войника. След свалянето на комунистите през осемдесет и девета този гранитен блок още напомняше на варненци, на туристи и на бъдещото поколение за “вечната дружба” между българи и руснаци, макар и десет години по-късно българите отчаяно да се опитваха да се отърват от желязната й хватка, налитайки директно за членство в НАТО, то зловещата сянка на тази “вечна дружба” щеше още дълго да трови среднощните им сънища. 

Накрая хората така свикнаха с безмълвното и надменно присъствие на този призрачен паметник, съсед на облаците, че дори престанаха да му обръщат внимание, и при случайно хвърлен към него поглед го възприемаха само като една гола скала, обитавана от лястовички и гларуси. 

А след довършителните работи набързо бе облагороден и самия хълм като точно откъм страната му, обърната в посока към морето, изсякоха всички дръвчета и храсти, за да измайсторят стръмна редица от стълби, която започва от подножието и стига чак до върха, като на места е прекъсната от широки каменни площадки – за онези, които твърде бързо се уморяват по пътя си към паметника-символ.

Училището бе настанено в сградата до хълма преди не повече от десетина години, макар че постройката се бе появила на бял свят малко по-отдавна и нейното първоначално предназначение беше да приютява почиващи през лятото. Тази сиво-бяла триетажна сграда не представляваше особено завоевание на тогавашната архитектура, имаше доста скучна и потискаща фасада дори за почивна станция, но тогава всички сгради се строяха така. Всички сгради – на болници, на жилищни кооперации, на училища – изглеждаха като близнаци. Ако например събориш един шестнадесететажен жилищен блок и го поставиш до споменатата гимназия, в тъмното може да се объркаш и да ги сметнеш за две еднакви сгради. В това няма нищо чудно като се има предвид мирогледа на тогавашните управници, диктуван от мирогледа на руските управници, а именно да не се позволява никакво по-особено мнение, който успя да остави своя отпечатък и в архитектурата – всичко еднакво, без мнение, без въображение, без нови идеи.

Ако човек влезеше в двора непосредствено след започване на часовете, неминуемо би останал изненадан от тишината и спокойствието, царящи наоколо. Изкачеше ли пък осемте стълби към главния вход, който водеше направо в сградата, навлезеше ли в покоите на това иначе шумно свърталище на млади хора, щеше да се стъписа не на шега пред мрака, завладял и най-скришните ъгълчета на дългите като минни галерии коридори. Ако пък решеше да мине по тях и да сложи ухо на някоя от класните стаи, би могъл да чуе или тракането на тебешира по черната дъска, или сподавен смях, сподирен от строга учителска забележка. Но при всички случаи би му било твърде интересно и нямаше да може скоро да напусне сградата. Дори и насам да го водеше неотложна работа, той би забравил временно за нея, погълнат от стари спомени за училищни другари, лудешки танци и първо влюбване.

Измамната тишина обаче траеше само докато се разнесеше един от онези весели звуци, идещи от училищния звънец, които провъзгласяваха края на часовете и изтръгваха въздишки на облекчение из гърдите на гимназистите. Малко след това радостна гълчава и бурен смях се раждаха във все още плътно затворените класни стаи, чуваше се шум от разместени столове и дрънчене на отворен прозорец. Всички тези шумове се преплитаха с тъпия звук на учебник, запокитен върху някоя маса. Учениците изскачаха като буйни жребчета в коридора, едни през други, забравили за преживяното в часа по физика, се надпреварваха по пътя към будката за закуски. Тя беше разположена в приземния етаж и разстоянието, което трябваше  да преодолеят, за да се доберат до някоя гореща кифла или кашкавалка с вкус на подметка, никак не беше за пренебрегване. Там живата опашка от различни по ръст и възраст момчета и момичета ставаше доста внушителна, но това не пречеше на по-нахалните юноши от горните класове да пререждат подгответата и, в крайна сметка, без закуска оставаха най-малките и най-скромните. Да не говорим, че понякога за закъснелите от опашката не оставаше нищо за ядене - просто всичко се разграбваше от изгладнелите зверчета.  

След жестоката битка за ред, водена на опашката, повечето си тръгваха с наведени глави и покрусени лица, връщаха се в клас, а стържещите им до изнемога стомаси ги измъчваха още цели четиридесет и пет минути. В това, че подсъзнателно те намразваха училището, нямаше нищо чудно, тъй като щом в главите им се появеше образа му и този на класната стая, те преживяваха наяве гладуването по време на часовете. Една елементарна статистика отделя на една страна учебните предмети, имащи нещастието да са поставени по програма преди голямото междучасие, в което единствено можеш да похапнеш, и на друга страна – тези преди него. Разбира се, мразените бяха вторите, тъй като именно тях ученическите глави свързваха с принудителния глад.

Горният проблем не вълнуваше онези, които сутрин рано успяваха да изгълтат набързо топлата закуска, приготвена от грижовна майчина ръка. Тяхното внимание се насочваше към това как по-бързо да се придвижат към тоалетната, уловили за ръка някоя приятелка, и там, тайно да подръпнат от уханната ментова “Фемина”, след което пълнеха бузите си с лукчета, дъвки, дезодорираха се с треперещи ръце и тичаха към следващия час.

Момчетата ухажваха момичетата край полуотворените прозорци и не забелязваха как самите те дръзко биват ухажвани. През кратките промеждутъци след някой учебен час в коридорите и в класните стаи прелитаха остроумни забележки, неповторими фрази, звънък смях, а всичко това съзнанието запечатваше дълбоко. След училище по-впечатлителните девойчета по цял ден обсъждаха с приятелките си всичко казано от щастливците, грабнали сърцето им. Нямаше по-сладки и незабравими часове от онези, в които те бъбреха за момчета. Надпреварваха се една друга да споделят какво са чули, видели, как са ги погледнали. Тези разговори им бяха необходими, както живителната течност е нужна на растящото в саксия цвете. Всяка една в тези разговори стигаше до желан извод, който провокираше женското ù кокетство.

Постепенно в училището започна да се усеща някакъв по-особен полъх. Полъх в тази гимназия никога не липсваше, понеже тук учеха все умни деца, деца с въображение над нормалното. Само че този нов полъх беше по-различен от всички досега. Колкото педантично преди училищното настоятелство, начело с директорката, следеше за добрия външен вид на поверените им ученици – всяка сутрин преди започването на учебните занятия проверяваха за наличие на грим и липса на ученически престилки – толкова сега, от известно време насам, откакто се появи този полъх, не обръщаха внимание на тук-там появилите се джинси при момчетата и затваряха очи пред начервените устни на момичетата. Вниманието на директорката и на учителите беше насочено някъде другаде, а децата веднага усетиха това.

Онези от тях, които се стремяха да бъдат по-различни във външния си вид и в поведението си, сега имаха пълна свобода да се изявят така, както им се искаше. Начело отново стояха девойките. Малки, неразцъфнали още розови пъпки, флиртуващи с първите лъчи на ранната си женственост, те искрено желаеха да бъдат по-забележими отпреди, по-красиви, и всяка по-различен начин постигаше това. Понякога си подражаваха една на друга. Едни си измайсторяваха нови прически, които случайно бяха зърнали в някое вносно списание, слагаха си руж на румените си до пръсване страни, синя или черна спирала върху гъстите си мигли, навиваха тъмносините ученически поли, разкривайки прелестни крачета, обуваха обувки на висок ток. Други пък, тайно от майките си, навличаха техните ревниво скрити в дъното на гардероба блузи с деколтета и успяваха да изобретят такива невероятни съчетания от дамско сако и скъсена с трик рокля, че на фантазията им можеше да завиди дори и някой италиански дизайнер. Издокарваха се така, както майките им някога са се контели, когато са ходели на кино. Повечето от девойчетата изцяло бяха погълнати от собственото си излъчване и красота. Чувстваха се като малки фатални женички в новата си премяна, а това ново чувство ги правеше щастливи.

Нищо на този свят не е случайно. Както когато настъпва ранна пролет и във въздуха се долавят завърналите се, дълго нечувани звуци и гласове, а пролетният вятър довява ухания и отдавна невдишвани аромати, тъй и 1990-та настъпи, мъкнейки след себе си духа на отминалата 89-та. Варна беше преживяла своята поредна и недотам снежна зима и на пръв поглед всичко би изглеждало по един и същ начин, ако по ъглите, по улиците, в магазините и в заводите не се виждаха малки групички хора, които оживено разговаряха като от време на време боязливо се оглеждаха наоколо, сякаш в тези разговори, прекъсвани от нечия кашлица, ставаше дума за нещо забранено, за нещо, за което не биваше да се говори.

Тези хора, деца на морския град, още от люлката бяха закърмени с мълчание и търпение, а в младежките си години бяха насърчавани в пасивност и послушание, и когато по-късно създаваха семейства, а животът като бурен планински поток ги помиташе, те вече бяха привикнали да мълчат и да не обръщат внимание на онова, което им се поднася. Пасивността уби способността им да мислят издълбоко и да се съпротивляват на обстоятелствата, тя се бе превърнала в техен удобен навик, в постоянния им спътник. Те живееха с нея и повечето не осъзнаваха, че тя бе станала техен характер, мироглед и начин на живот. Онези, които все още пазеха частица самостоятелност в мисленето си, правеха мълчаливо равносметка и разбираха своето окаяно положение, но не можеха да направят нищо, понеже и тях пасивността беше оплела в паяжините си.

И ето, същите тези хора усетиха, че нещо се случва. Мозъците им дотолкова бяха закърнели от еднообразното всекидневие и от информационния мрак, спуснат им отгоре, че не можеха все още да доловят добре оглушителния грохот, с който старото се срутваше в бездънната пропаст на миналото, отстъпвайки място на новото. Поредната човешка глупост се превръщаше в история. Глупост, продължила половин век. Легендата за жестоката битка между титаните и Сторъките разказва как титаните победили тези отвратителни на вид, зловонни чудовища, които имали по сто ръце и ужасни животински глави. Затворени дълбоко под земните недра след поражение си, Сторъките зачакали своето освобождение. Много векове след това събитие оттам винаги долитали ужасни звуци, придружени с убийствена воня – великаните-чудовища виели за помощ. Легендата заживя наяве: убийствената воня на четиридесетгодишното комунистическо управление днес все още извира от дълбините на времето и дълго ще напомня за себе си, защото е много трудно да забравиш една истина, години наред скривана от теб, че всъщност докато ти си вечерял спокойно след поредната игра на табла, или майка ти те е завивала за “лека нощ”, или си дремел пред руския филм по телевизия “Останкино”, в същото това време недалеч от теб, на малко островче в Дунава хора са изтезавани, унижавани като животни и убивани по най-зверски начин. Сещаш се за това, едно малко невронче в мозъка ти трепва, и ти вече не можеш да лапнеш поредната си хапка свинско спокойно, защото не си същия човек, какъвто си бил, преди да узнаеш истината, скривана години наред. И отново съпоставяш своя спокоен живот с живота на онези, които не са мълчали тогава, когато беше жизненоважно да се мълчи.

Постепенно в България навлизаше една нова вълна, която идеше от запад. Помиташе по пътя си всичко руско, издигнато в миналите години на пиедестал, като се започнеше от руските романси, филми, та чак до политиката. На гребена си тази вълна носеше целия блясък и отразен разкош на Европа и Америка, техния лукс, богатство, обноски и демокрация. Ако и тогава да представляваше само отразен разкош, то за десетина години вълната успя коренно да смени фасона си и да се преобрази, като внесе в страната западния начин на живот - де факто. Това тя направи с едно малко, но много важно изключение: от този начин на живот се възползва прекалено малобройна част от населението, а именно децата, правнуците, съпругите и роднините на бившите спецченгета от бившата Народна Република България, някои по-нанюхани и предприемчиви българи, за които не бе проблем да създават и поддържат връзки и разбира се, неосъществените спортисти, наричани за по-кратко “мутри”.  Пропуснахме да споменем и щастливците, някой би казал нещастниците, които от време на време се възкачваха на българския престол и си назначаваха работещо правителство. Терминът “работещо” в годините на пробиваща си път пазарна икономика бе изключително често използван, тъй като прекалено малка част от правителствата можеха да се идентифицират с него. 

Първите бизнесмени започнаха да се насочват към онези порти в икономическия живот, които бяха най-широко отворени и можеха да донесат бленуваната бърза печалба. По това време това бяха търговията и рекламата. На обикновения народ също бе предоставен скъпоценния шанс да трупа пари посредством частен бизнес, и ето че набързо изникнаха като гъби след дъжд хиляди малки еднолични, семейни фирми, както и много дружества, чийто капитал се оформяше от дяловете на съдружниците. Всички те представляваха малките, щастливо плуващи океански микроорганизми, които по-късно щяха да бъдат погълнати от гладни риби. Един безкраен хранителен цикъл… И ако доскоро цели жилищни кооперации се обединяваха една срещу друга в спора си дали малкото останало свободно пространство между блоковете трябва да бъде превърнато в гаражи за автомобилите на живущите в спорещите кооперации или не трябва, то сега същите тези гаражи, обект на минали разгорещени преговори, се превръщаха в малки търговски средища – бакалии, плод-зеленчуци, фотоателиета, будки за цигари, “капанчета” или шивашки ателиета. Ония съседи, които имаха нещо против гаражите едно време, сега поглеждаха изпод вежди към бакалийките и тайничко завиждаха задето са били толкова глупави навремето и не са се уредили и те с гараж.

Целият този дребен бизнес по своя характер и мащабност беше просто шега в сравнение с милионите и милиардите държавни пари, грабнати от хитреците и тарикатите. Потокът държавни пари бавно потъна в джобовете на кредитните милионери, след което част от него трескаво се насочи към швейцарските банки, а другата част се превърна за по-предприемчивите от кредитните милионери в средство най-сетне да основат своя собствена частна империйка. Някои наистина успяха. Който се намираше на самия връх на пирамидата, каквато тогава представляваше българската държава, грабеше безнаказано с пълни шепи от народната банка, създаваше си с ограбеното собствени нови банки, развиваше дейност в чужбина, докато един ден щеше триумфално да се завърне с умножените няколко пъти финанси, и щеше трайно да се настани на същия този връх. Към него щяха да се присъединят всичките му близки, приятели и познати, които също най-чинно бяха последвали примера му и изтеглили милиони левове, и така – благополучно, мирно и тихо, щеше да се оформи прекрасният “елит” на българската нация.    

Лукс, богатство, обноски и демокрация имаше само за гореспоменатите касти на българското общество. Но колкото и жестоки да сме в критикуването на посттоталитарна България, никога не бива да забравяме правилото за цикличността и извитата историческа спирала в посока нагоре, към бъдещето. С други думи, прогресът вървеше, макар и малко да накуцваше, макар и да имаше много измъчен вид онази огромна част от народа, която в действителност понесе на раменете си цялата тази нова демокрация, с присъщата й пазарна икономика. Няма как – едни теглят и полагат основите, за да оберат други плодовете.

Но нека да се върнем към онези славни и объркани години след падането на комунизма, когато апелите “свобода, демокрация” все още имаха недвусмислено въздействие върху масите. Бедата беше там, че вместо да потегли локомотивът в правилната посока, тоест, въстаналият народ с интензивността и съсредоточеността на своята енергия да бъде оставен до край да взима решения и да действа в хода на случващите се почти стихийно явления, то думата “демокрация” най-нахално бе взета от неговите уста и беше присвоена от далеч не достойни за това хора, които по-късно се превърнаха в лидери на партии и организации, и стана невъзможно с пръст да ги побутнеш. Всяка революция, колкото и безкръвна да е тя, всяка глобална промяна си има и своите простими емоционални слабости. Например, една от тях беше, че “демокрация”, дума чужда и непозната досега, започна често да се използва и преминаваше от уста в уста със скоростта на торнадо, и дойде време, през което в цялата страна не се правеше нищо и не се говореше за нищо друго, освен за демокрация. Всеки я тълкуваше по своему, доколкото можеше, но в действителност тя съществуваше повече в дебатите по кръчмите и телевизията, отколкото реално. Някой твърдеше, че въображението на хората се впечатлява най-вече от образи. Ако не разполагаме винаги с тях, то възможно е да ги предизвикаме чрез умелото използване на думите и изразите. Майсторски овладени, те наистина притежават загадъчната мощ, приписана им от едновремешните последователи на магията. Те събуждат най-страховитите бури в душата на множествата и пак те знаят как да ги усмирят. Би могло да се издигне пирамида, по-висока от тази на стария Хеопс, само от костите на жертвите, които е взела мощта на думите и изразите. Силата на думите е свързана с образите, които събуждат, и е напълно независима от реалното им съдържание. Думи с най-неясен смисъл понякога въздействат най-силно. Такива са и думите “демокрация”, “свобода”, чийто смисъл е толкова смътен, че дебели томове не стигат за уточняването му. И въпреки това, някаква наистина вълшебна мощ се свързва с кратките им срички, сякаш в тези думи се крие решението на всички проблеми. Те обобщават най-различни стремежи и надеждата за осъществяването им. Произнасят се благоговейно пред тълпите и лицата тутакси придобиват почтителен вид. Ако се обърнем към рода на думата “демокрация” ще видим, че в една и съща епоха, у еднакво цивилизовани, но разноплеменни народи, сходните думи доста често съответстват на крайно различаващи се представи. У латинците “демокрация” означава заличаване на волята и на инициативността на личността пред теди на държавата, докато при англо-саксонците същата дума има точно обратното значение – бързо развитие на волята и на индивида, отдръпване на държавата. Следователно една и съща дума у тези два народа притежава коренно противоположни значения. Смисълът на тази дума за българския човек не бе твърде ясен и освен да се наслаждава на приятното й звучене, временно да затопля кръвта си с нея до момента на поредното и неминуемо угасване на тази тлееща кръв, на него не му оставаше нищо друго.

Младите инстинктивно доловиха новото, защото единствено на младостта е присъщо да щурмува първа онова, което ù се струва закостеняло и остаряло. Като чуруликащи пойни птички, почувствали галещите лъчи на ранното пролетно слънце, те усещаха, че много от нещата, забранявани им доскоро, вече са негласно позволени, и веднага започнаха да се възползват от това, налагайки своите потребности и изисквания. Те се намираха в такава възраст, която им пречеше да надникнат по-дълбоко в случващите се покрай тях събития, а жадните им за изява същества черпеха от неочакваните възможности, поднесени им от тези събития. Девойките захвърлиха ученическите престилки, разпуснаха дългите си коси и всяка потърси собствения си стил, но така, че да бъде по-различна от другите. Тези малки и нежни женички, прелестни в радостта си да се показват пред света с целия си блясък, имаха една любима игра в последния стадий на детството – да стоят пред огледалото, да се кипрят и оглеждат ненаситно. Не мислеха особено за бъдещето, не се задълбочаваха в излишни планове какво например биха правили след като завършат, какво ще кандидатстват и все от този сорт сериозни неща, пък и всяка от тях се успокояваше с мисълта, че ще опита в някой ВУЗ както правят всички. Забавляваха се и изживяваха с препълнено сърце всяка секунда, живееха за мига. В малките им главици живееше едно розово-виолетово облаче, което замъгляваше съзнанието им и ги караше да мислят за любов. Те бяха във възрастта на любовта. Повечето от девойчетата на тази прелестна, неповторима, седемнадесетгодишна възраст се влюбваха в батковците от горните класове, а останалите се вълнуваха от накипрените младежи, които ги пресрещаха из алеите на Морската градина. 

Понякога в училище цяла групичка приятелки ухажваше едно единствено момче. По-привлекателните от ученичките се осланяха на външността си, докато по-грозноватите отрано разбираха, че всичко е борба и тепърва започваха да се учат на някои женски хитрости, за да привличат вниманието. Кокетираха с поглед, смях, предизвикваха момчетата към игриви разговори, в които се криеха уловки, женски капанчета. Най-ненавиждани оставаха красивите кокетки. Надменни в своята независимост, те не осъзнаваха силата, която притежаваха. Имаше момчета от горните класове, които в стремежа си да избягат от етикета “заспал смотаняк”, рано познаваха разврата и отегчението от живота ги спохождаше няколко години по-късно също тъй рано, превръщайки ги в млади старци. Тези млади любовчии не умееха да се докопат до красивите, но независими кокетки, които обикновено във всяка гимназия не надвишават броя на пръстите на едната ръка. Хвърляха се на девойките с изпъкнала физика и очи, които имаха такъв поглед, сякаш всичко им е ясно и няма нищо за откриване. По-късно ги изоставяха, за да завоюват нечие друго момичешко сърце. Така избухваха битките в класовете на гимназията, където момичетата имаха преобладаващ брой. Намразваха се доскорошни приятелки, плетяха се интриги, жонглираше се с лицемерие – въобще, правеха се първите стъпки по пътя за големия живот. Изоставените не страдаха много. Скоро се озоваваха в прегръдките на “ловците”, които шареха из Морската градина в дебнене на прясна жертва.

Тези ловци, повечето все още неопитни любовници, като се имаше предвид възрастта им – двадесет и четири, двадесет и пет години – се навъртаха край девойчетата било в дискотеките, било на плажа, и успяваха по някакъв начин да заместят бленувания, мечтан и абстрактен мъж от среднощните девически сънища. 

ІІ

Телефонът в директорската стая иззвъня протяжно. Другарката Тодорова подскочи на стола, но се овладя, покашля се и протегна ръка към слушалката. 

- Ало, да! – гласът й прозвуча насилено твърдо.

На отсрещната линия един мъж почти изкрещя:

- Ало, Тодорова, какво става в училището, което ви е поверено?! 

- Всичко е наред, другарю…

- Тодорова… - този път гласът се сниши, - Имам информация, че там не успявате да държите нещата достатъчно под контрол. Вярно ли е?

- Какво имате в предвид?

- Учениците ви, Тодорова, нещо са отървали края. Отпуснали сте им юздите, така да се каже, не слушат, а вие се правите, че не забелязвате. Внимавайте, Тодорова, това са неща от изключителна важност.

- Но какво искате да кажете, другарю! Как така не вървят, всичко тук е нормално…

- Не! Учениците ви пушат в тоалетните, някои от тях не носят вече униформи, нито престилки. Тези вторите са двама-трима в училището, но все пак ги има, Тодорова, има ги и това показва, че вие и целият учителски колектив на гимназията не си вършите добре работата. Знаете какви са правилата и разпорежданията, отнасят се за всички училища в страната, няма вие сега да правите изключение, Тодорова! Не искам да ми се създават проблеми, разбирате ли ме? Мога да ви лобирам, но не мога вечно да се занимавам с тази гимназия и с нейните невъзпитани ученици! Поставили сме ви там да гледате, да слушате, да си отваряте очите и ушите на четири и да озаптявате подобни прояви на вандалщина и хулиганство, не да ги поощрявате с нехайството си! 

- Но, другарю Александров, те се учат добре, артистични са и са много умни деца, какво повече можем да искаме от тях?

- Тодорова! Млъкнете, когато аз ви говоря, и слушайте!… Гордеете се с гимназията, която ви поверихме, а не обръщате внимание на най-съществените неща. Не можем да позволим нашите деца съвсем да се разхайтят, както го правят онези на запад! Трябва да им даваме свобода, но внимателно да ги държим и под контрол, без да нараняваме гордостта им и без да ги унижаваме.

- Те са по-умни от нас и сами разбират кое е добро и кое – лошо, другарю. Вече са достатъчно самостоятелни и развити личности, за да го оценят.

- Не, тук не успяхме, всестранно развити не успяхме да ги направим… - въздъхна гласът отсреща.

- И така, ето защо ви се обаждам. Знаете, че аз не споря, а нареждам, както на мен ми нарежда Партийния комитет. Нямам право да мисля, Тодорова, ние тук с вас нищо по-добро няма да измислим от онова, което вече е направено, от нас се иска да си гледаме работата и да кротуваме… В така поверената ви гимназия има една ученичка от девети бе клас, френска паралелка, казва се Ана. Познавате я, предполагам и знаете какви ги върши?…

Директорката наведе глава, а очите ù зашариха някъде в пода.

- Знаете много добре за историите ù с арабите. Вижте, другарко, в нашите елитни гимназии такова нещо е недопустимо! Срамно е, това е позор за цялото образование. В България проституция няма… или ако има, то милицията добре се грижи за тези там… и им намира мястото! Но ние… да позволим да отглеждаме леки жени и да им даваме образование за сметка на държавата, и то в елитна гимназия, не, Тодорова, не! Такова нещо не можем повече да позволим! Сериозно се заемете с тази задача, извикайте тази… Ана, поговорете с нея, поговорете с майка ù, проучете семейството вие – аз за себе си имам нужната информация, но вие, другарко, вие трябва да си свършите работата, това е  в а ш е  задължение. Разберете, това е деликатна работа, не можем да се срамим повече с такова нещо!

- Добре, другарю Александров, ще се заема с това…

- И още нещо! Днес… хмм, какво сме днес, събота, да… Значи, слушайте, Тодорова, в понеделник сутринта строявате учениците, правите редовната физзарядка, но да се направи под ваш контрол, тоест, вие да присъствате. След това проверете всички до един как са облечени, с какви чанти идват на училище, носят ли грим, имат ли лак, дъвчат ли дъвки, всичко! Накажете тези, които не са редовни, и после ми докладвайте, ясно ли е?

- Да, другарю Александров, ясно е.

- Надявам се.

Директорката на езиковата гимназия имаше много строго лице. Късата коса, придърпана с огромно усилие от силно загрятата маша върху темето и отстрани, край ушите, я правеше да изглежда точно като момиче от ТВУ, което благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата и най-вече, на амбиция, се бе превърнало в толкова важна и авторитетна личност. Директор на четвърта езикова. Не, не, разбира се, другарката Тодорова не бе нито бездомно сираче, нито някога бе стъпвала в трудово-възпитателно училище, за да знае какви ги вършат там, нито пък бе толкова амбициозна. Съпругът ù, другарят Тодоров, бе член на партията и важна клечка във Варна – син на активен борец. Баща му някога, преди девети септември, бе повярвал в каузата си на саможертвеник, бе повярвал в мисията си на освободител и крайно влюбен в Русия, до фанатизъм русофил, той раздаде и остатъка от младежкия си плам, когато един ден мирно и кротко, с пушки на рамо неговите партийни другари, сред които той, като истински вярващ, влязоха в тогавашното кметство и арестуваха до един враговете на народа. Петър Тодоров вложи цялата си страст в тази акция, нахвърли се върху съседа си Косьо, който работеше там като обикновена охрана, и изсъска:

- Мръсен фашист! Падна ли ми…

А после го би до посиняване, та се наложи да го издърпат насила. Не се знае дали с тази героична постъпка се открои тогава пред останалите, или просто страхът, който успя без да иска да вдъхне у другарите си, наблюдаващи с ужас побоя, ги накара да го уважават. По-късно го издигнаха – подариха му тиха чиновническа длъжност в малка канцеларийка. И апартамент в центъра.

От онзи прословут героизъм насетне започна одисеята на неговото семейство. Където и да отидеше младият Тодор Тодоров, навсякъде биваше посрещан с умиление и добронамереност. Вратите сами се отваряха пред него. Кандидатства в София архитектура – приеха го. Пожела да стане архитект – завърши. Амбицира се да промени родния си град – направиха го главен архитект във Варна. Избра си хубав кабинет с кожена мебел на деветия етаж в Партийния дом. Желанията му се сбъдваха, преди още да си е помечтал за тях. Но имаше една малка слабост – жените. Като прелестни феи те се явяваха в сънищата му и наяве той пожелаваше да ги обладава всичките. Наведнъж ако може… След като изкара казарма – за това баща му бе непреклонен – и успя да завърши с помощта на приятелите на Петко Тодоров, вече двадесет и шест-двадесет и седем годишен, той се завърна във Варна и често-често започна да се навърта с други двама-трима нехранимайковци край девическата гимназия. Пресрещаше и ухажваше всяко момиче, което му се харесваше. Младият архитект никак не се вълнуваше от архитектурата така, както се вълнуваше от тънките крачета на някоя случайно срещната гимназистка. Имаше нещо артистично, творческо в кръвта му, това нещо кипваше и се вълнуваше, избухваше и избуяваше пред свенливо сведените дълги мигли на русокоси девойчета. 

Така срещна Пенка. Не беше красавица, нито блондинка, но имаше нещо твърдо в погледа й, нещо мъжко, нещо, което обещаваше интрига, тръпка, предизвикателство. И той пожела да поиграе с нея, да половува. 

Когато я пресрещна по обичайния начин и оголи лъскави зъби в похотлива усмивка, приготвяйки в мозъка си обичайния лаф в такива случаи, той допусна една съществена грешка – протегна ръце в блъфираща прегръдка. Момичето трепна, но се окопити, пое от мазната му целувка – усмихна се и каза:

- Здрасти! 

А после светкавично вдигна чантата си, фрасна го през лицето с нея и с всичка сила побягна. Той изрева и се хвана с две ръце за носа. Подигравателният смях на приятелите му го изкара от изненадата, той рязко се обърна към тях и изрева:

- Какво се хилите бе, идиоти!

Тъничка струйка кръв шурна от носа му.

Онази нощ той не можа да заспи и се закле да си го върне тъпкано. Не му пукаше от подигравките на приятелите му, повече го беше яд на себе си, че се остави да бъде изненадан така. Не можеше да си го прости, искаше на всяка цена да успокои наранената си гордост.

На другия ден отиде сам до девическата. Скри се зад чупката, която едната страна на оградата правеше с другата, притаи дъх и зачака последния звънец. Когато я видя да излиза на улицата сама, той се развълнува, усети слабост и страх. Сниши се още повече зад ъгъла. 

Пенка вървеше с рязка, бърза походка. Не се усмихваше, изглеждаше сериозна и съсредоточена. Щом наближи ъгъла тя изведнъж съзря нечий силует, но не обърна внимание и направи още две бързи крачки. Внезапно пред нея изскочи онзи мъж от вчера.

И друг път го бе виждала. Задиряше съученичките ù почти всеки ден. Нямаше момиче от някой курс, което да не бе спирал. Познаваха го всички и всички бягаха от него, а някои нарочно минаваха край мястото, където чакаха той и неговите двама опърпани приятели. Нарочно минаваха, за да ги закачат. И те ги закачаха. После се чуваше смях и забягваха нанякъде заедно, а на другия ден из училището пропищяваше оглушително немия крясък на разбито сърце.

- Не се страхувай, нищо няма да ти направя… - каза Тодор.

Гласът му звучеше кротко, нямаше нищо плашещо в погледа му. Пенка спря и го погледна внимателно, а така онова незначителното, останало от предишната му отмъстителност и кураж, с които се беше надъхал, съвсем се изпари. Накрая се стигна до сватба и се оказа, че вместо укротяване на опърничавата, укротиха опърничавия. Пенка не бе от партийно семейство, напротив, някога преди победата на червените дядо й, бай Иван, се славеше като добър кмет на едно село на бежанци някъде в Бургаско, село Твърдица. Комунистите унищожиха всичко: взеха конете му, овцете му и ги направиха общи като ги вкараха в ТКЗС-то заедно с добитъка на цялото село. Бай Иван не пожела да даде конете си. Опъна се на властта, но остана сам, пък и срещу пушките нищо не можеше да направи. Отначало с добро го уговаряха, после удариха на молба, а накрая дойдоха трима от тях, с препасани пушки и с червени ленти на лактите. Взеха всичко, даже юрдечките и кокошките. Само магарето оставиха. С голяма мъка преживя той това. Всъщност, не можа да го преживее до края на живота си. Всичко, което обичаше и беше изградил с двете си ръце и с любовта си, му беше отнето. Как можеше да живее занапред, и за какво? Здрав като скала, той отрано се поприведе. Мъката го ядеше отвътре. После започна все по-често да си попийва и повечко, но никога не се предаде съвсем, все намираше нещо да прави – за децата, за градината, за овошките. Народиха му се внучета, а от тях Пенка му беше любимка. Имаше нещо от неговата непримиримост в очите й и в начина по който стискаше устнички, когато се нацупеше за нещо. 

По-късно от село родителите ù се преместиха във Варна. Бащата се хвана общ работник на пристанището, а майката работеше като миячка в кухня. Трудно се намери работа дори в кухнята, защото бяха дошли от село, не познаваха града и нямаше кой да им помогне. Даже напротив, пречеха им, но двамата носеха незлобливи сърца и никога не се досетиха. Искаха да изучат дъщерята, това беше мечта и на двамата. Макар и пристигнали от село, те притежаваха вродена склонност да чувстват прогресивните неща. 

Най-добрият вариант се оказа Девическата гимназия. Пенка се учеше добре, но не проявяваше някакви завидни заложби или упорита амбиция да бъде първа по успех в курса. Тя обичаше майка си и изпитваше свещен страх от баща си. С всяка измината година, изживяна в града, той незабележимо се променяше, не бе вече същият жизнен човек, какъвто и двете го помнеха. Затвори се в себе си, лицето му придоби мрачен израз. Жена му вътрешно вярваше, че тази промяна е временна, и утре или след няколко дни той ще свикне с града, ще се приспособи и обикне, а на лицето му отново ще се появи старата усмивка, която я стопляше. Но той не свикна. Ставаше все по-мълчалив, по-хладен към нея и по-взискателен към дъщеря си. Дори започна да ги нагрубява. Към жена си бе някак странно по-благ, но към Пенка ставаше все по-груб. И тя свикна да се страхува, привикна да бъде редовно лишавана от бащина ласка и стана толкова изпълнителна, акуратна и послушна, че майка й не можеше да я познае. Баща й сякаш не забелязваше промяната и продължаваше да е недоволен, намусен и студен.      

И така, Пенка завърши и се омъжи за заместник-главния архитект на морската столица. Любовта им бе странна смесица от лишено от показност, свенливо чувство, което и двамата криеха пред другите дори години след сватбата, и една особена, безмълвна нежност, която ги свързваше щом останеха насаме двамата, необезпокоявани от чуждото любопитство. Сред хора изглеждаха дори изглеждаха малко студени един към друг и сякаш нямаше и следа от духовна връзка, но всъщност съюзът им изглеждаше здрав и непоклатим като скала. След баща си Пенка намери друга сила, на която да се подчинява и угажда – съпругът ù. Изглеждаше твърда и силна, в действителност се бе научила на дисциплина и послушание. Нещо дълбоко заровено у нея, онова диво нещо, наследство от дядо й, което проблясна в онзи далечен ден и което покори Тодор веднъж завинаги, се обаждаше от време на време, но всъщност то си отиваше, и колкото по-често започваше да напомня за себе си, толкова по-безвъзвратно си отиваше. После Пенка завърши българска филология и отново връзките на свекър ù влязоха в приложение, за да ù намерят работа. Почти без стаж, само около три години учителстване, тя се озова на длъжността директор на четвърта езикова. Кариерата не можа да я спаси и да я съживи, онова нещо в нея все по-рядко се обаждаше, за да протестира, но повече я човъркаше сякаш с тъпо острие и й причиняваше болка, отколкото освобождаваше творческа енергия за полезна дейност. Пенка се превърна в другарката Пенка Тодорова, в Директорката. Сега се подчиняваше на друг авторитет – Партията. Самодисциплината ù минаваше на друго ниво и се усъвършенстваше с непримиримост към всичко, което ù изглеждаше слабо, пошло. Тя презираше слабите неща, слабите хора, неправилните възгледи както Партията я бе превъзпитала на своя си морал и със своите си методи на възпитание. От един баща Пенка премина на друг, по-строг и обичащ, закрилящ, но все пак непримирим по отношение на общата линия, от която беше престъпление да се отклониш. Никой не обича да изглежда здрав всред прокажени, нали, а още повече ако не го осъзнава. Именно, тя вярваше във всичко онова, което й предлагаше идеологията като обяснение и с идеологията си обясняваше всичко, тълкуваше го. Идеологията се превърна в нейна лична религия. Жена в един мъжки свят, в държава, потънала в лъжовна мъгла, за нея не оставаше съдба по-различна от тази да се превърне в дисциплинирано оръжие, което други ръце насочваха в желана от трети посока. Добре, че не знаеше. Иначе щеше да се намрази или може би да се самоубие. Вътрешно тя и се мразеше, но се научи като другите да надява маската на самодоволство и мощ. С времето самоомразата и се трансформира в апетит за ядене, и желанието да се тъпче и яде до пръсване, до премала нарастваше с всеки изминат ден, превърна се в нейно второ аз. Бившето стройно момиче след тридесетата си година започне постепенно да пълнее, докато стигна дотам, че не можеше вече да носи предишните си обувки, стягаха ù, краката ù подпухнали от пълнотата отказваха да се вмъкнат в номер тридесет и седми. Започна да носи по-широки дрехи, предишните я стягаха и дразнеха, пък и през тях издайнически се виждаше целулитът и натрупаната сланина.  Пресушената й женственост я правеше отличен изпълнител, без мисъл и творчески стремеж. Само че онзи полъх настъпваше без да пита и облъхваше всички, възрастни и млади, с една особена сила, подобно на рентген преминаваше през съзнанията и ги осветяваше до болка. Уеднаквените матрици отново придобиваха човешкия си облик и раздвижваха гърдите си, развълнувани от новата глътка въздух, изживяваха радостно новите си усещания и поглъщаха с пълни гърди свободата. Клещите, в които бяха хванати хората, бавно се изтегляха с последен напън да задържат нещата същите колкото се може по-дълго. Но народът разбра, разбраха младите и повече не бе възможно да ги удържиш в радостта им.