Една седмица мина за Пепо и бавно, и бързо. Чуваха се по телефона всеки ден. Но притеснителното за него беше, че винаги той я търсеше. Не че това му пречеше особено, но тя не се ли сещаше за него? Какво се случваше там, с бившия? Той си обеща, че няма да ревнува и да се съмнява. Те бяха достатъчно зрели хора. Но това не пита. Съмнението го разяждаше и дори започна да се пита дали тя ще се върне. Ами ако е решила да остане с него... Той обичаше ли я или беше някакъв навик...

След седмица Мила се върна. Определено нищо не се беше случило – в това Пепо можеше да е сигурен. Струваше му се, че се обичат повече и от преди... И преди се бяха разделяли, даже за повече време, но не на такова разстояние. И тя отиваше при родителите си, а не при бивш, все още влюбен в нея симпатяга. Нещата вървяха толкова добре, че чак изглеждаше нереално. Бяха щастливи

След връщането си от Португалия, Мила и няколко нейни приятелки решиха да излязат по женски в петък. Резервираха места и наконтени подходящо се срещнаха в заведението. Отначало музиката беше нежна и сравнително тиха. После гръмна оркестър и певците започнаха хит след хит. Момичетата говореха, смееха се и пиеха. Всички изглеждаха страхотно, имаха си половинки и просто се забавляваха. Мъжките компании насочиха погледи към масата на Мила. Имаше и други момичета, но тези бяха доста шумни и атрактивни и привличаха внимание. Приятелките са забавляваха, танцуваха и флиртуваха. Почерпките валяха към масата им и всички „мъжкари” се надяваха да ги огрее. Всеки си беше „заплюл” някоя „мацка”...

Мила беше във вихъра на танците, когато погледът й беше привлечен от едно момче. Той седеше сам, макар че беше с компания. Но всички се забавляваха, без него. Изглеждаше така, сякаш товарът на целия свят е върху плещите му. Изглеждаше и романтичен. Нещо, което в последно време жените все по-рядко срещаха. Мила знаеше, че е тук да се забавлява, но нещо неудържимо я привличаше в момчето с толкова тъжни очи. Тя се запъти към него. За миг спря: „Дали това не е някаква поза?” – мина й през главата. Но той не вдигаше поглед. Не се интересуваше от впечатлението, което оставяше у другите – даже и готините мацки.

 - Здравей! Как си? – с тези думи секси женски глас го извади от потъващите мисли. Той дръпна от цигарата, вдигна глава и видя двете най-студените синьо-зелени очи, които някога беше виждал. След това отмести поглед и мислите му се заплетоха в гарваново- черната й коса, която се спускаше и леко покриваше прекрасните й гърди. След секунди устата й се разтегна в усмивка и очите й добиха някаква топлина, която го изведе от унеса.

- Здравей! – успя да отговори той. Мила седна на стола до него. Разговорът отначало вървеше трудно, но после и на двамата езиците са развързаха. Той все още се питаше дали сънува. Но не, те разговаряха наистина. Тя му разказваше за себе си, за Пепо, за пътуването си... Звучеше така, като че не искаше да е тук и тава, че говори с този непознат беше бягство.

- А ти, непознати, каква е твоята история? – Мила искаше да го развесели. Но това не беше лесно. До нея седеше най-тъжното момче на света /или поне той така си мислеше/. А вероятно и тя.

- Не ми се говори – и той отпи от чашата.

Но след няколко питиета езикът му се развърза и той разказа за причината да е толкова тъжен. Не очакваше разбиране. Но със сигурност започна да му олеква. Разкри сърцето си пред една непозната и се почувства по-добре. Но той грешеше – не само че срещна разбиране, а нещо повече. Мила, неочаквано и за нея, започна да се... влюбва. Вярно, не изглеждаше като Пепо, но беше толкова... чувствителен, някак чист, имаше сърце, вярваше в любовта... В света на Мила той беше като „изкопаемо”. Приятелките си тръгнаха, но тя остана. Приятелите и те, но той остана. Размениха си телефоните.

Той я изпрати  и пак през цялото време си говореха.

 - Ако искаш може да се видим?  – предложи Мила. Кратко мълчание. Не че не искаше, но той си имаше причина:

- След два дена заминавам. И не зная кога ще се върна.  Оказа се, че отива в Испания. И той като всички да си търси щастието.

Вече бяха пред дома й. Взеха си довиждане.

- Аз се казвам Мила. А ти? Как ти е името? - Момчето се усмихна и подаде ръка:

- Приятно ми е, Филип. - Той се обърна и тръгна.

- Може би ще се видим. Някога...