Отлагах го. Дни, седмици, месеци. Години. Всеки ден си казвах, че е по-добре да изчакам, да му дам още време. Че ако чакам достатъчно дълго, може би ще се осмели да ми каже това, което искам да чуя. Ще събере смелост да ми отговори така, както аз мечтая. Ще ми даде отговор, който ще е като спасение, като обещание за бъдеще.
Но всеки ден се чувствах все по-несигурна, все по-ограничена от този „неясен“ свят, в който живеехме. Един свят, в който сме нещо повече от приятели, но никога не успяваме да прекрачим границата към нещо истинско, към нещо стабилно. И тогава, в този безкраен лабиринт от съмнения и въпроси, събрах всичката смелост, която имах, и го попитах. „Какви сме ние?“
Никога не съм вярвала, че ще трябва да събера толкова много смелост за толкова прост въпрос. Но някъде дълбоко в себе си знаех, че не мога да продължа така, без да знам. Никой не би могъл да чака толкова дълго и да се бори с всичките тези чувства, без да се запита поне веднъж дали има някакво бъдеще в това.
Но отг ...