Струва ли си?
Отлагах го. Дни, седмици, месеци. Години. Всеки ден си казвах, че е по-добре да изчакам, да му дам още време. Че ако чакам достатъчно дълго, може би ще се осмели да ми каже това, което искам да чуя. Ще събере смелост да ми отговори така, както аз мечтая. Ще ми даде отговор, който ще е като спасение, като обещание за бъдеще.
Но всеки ден се чувствах все по-несигурна, все по-ограничена от този „неясен“ свят, в който живеехме. Един свят, в който сме нещо повече от приятели, но никога не успяваме да прекрачим границата към нещо истинско, към нещо стабилно. И тогава, в този безкраен лабиринт от съмнения и въпроси, събрах всичката смелост, която имах, и го попитах. „Какви сме ние?“
Никога не съм вярвала, че ще трябва да събера толкова много смелост за толкова прост въпрос. Но някъде дълбоко в себе си знаех, че не мога да продължа така, без да знам. Никой не би могъл да чака толкова дълго и да се бори с всичките тези чувства, без да се запита поне веднъж дали има някакво бъдеще в това.
Но отговорът му… не беше отговорът, който очаквах. Той ме срина. Вместо сигурност, вместо обещание, получих тишина, която се разпука в хиляди парченца. Не можех да повярвам. Какво не беше наред с мен? Или може би с нас? Защо трябваше да чакам толкова много, за да разбера, че не беше готов?
Чувствах се така, сякаш бях някъде другаде, в някакъв свой свят, в който той беше този, който ми казваше това, което исках да чуя. Свят, в който моите въпроси не се размиваха, а се отговаряха със сигурност и обич. Но този свят не беше реалност. Реалността беше, че две години не бяха достатъчни. Реалността беше, че едно момиче не може да чака вечно, а понякога трябва да се пита дали това чакане си струва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Михайлова Всички права запазени
