13.11.2008 г., 7:20 ч.
Студ...
1 мин за четене
Зима...
Над земята се посипват ситни бели снежинки.
Тишина...
В едно тихо и закътано селце всичко спи под дебелата покривка на снега... Клоните на дърветата се огъват почти до счупване от тежестта. Вятърът вие в комините на набитите в земята къщи и лудува, като че ли иска да играе. Шум от страшно скърцане раздира тишината... Не, просто счупен клон... Стъпки в бялата земя... Един човек си проправя път през страшните преспи и се опитва някак да не мисли за студът, който брули лицето му. Той бе със черен шлифер. По всичко личеше, че тази дреха не е от най-подходящите за това време. Въпреки това човекът продължаваше да си върви спокойно с ръце в джобовете. Не го притесняваха страничните шумове или скимтенията на пуснатите на свобода псета, не... Имаше някаква странна шапка, но по всичко личеше, че тя не го стопляше. Изражението му беше студено, с отпуснати очи и никакво желание за живот. Лицето му беше напукано от вятъра. А малката рана, която се намираше до носа му, беше инфектирана... Като зомбиран човекът продължаваше да ходи и да преодолява снега с лекота... Той си беше вече отишъл... От раната до носа му започна да шурти лека струя кръв и се стичаше до безцелно притворената му уста... Устните му се пукаха все повече и повече, докато не посиняха напълно... Някаква странна сила помагаше на този човек да продължава да върви... В един момент той се подхлъзна и падна. Не се опита да стане. Дори не направи и най-малко усилие... Единствено вдигна дясната си ръка, бавно към небето и изрече много тихо: "Обичах те..."
Ръката му падна. Не издаде нито звук повече... Застинал мъртъв...
На сутринта снегът беше спрял. На мястото, където беше паднал предишната нощ този загадъчен човек, имаше силует на тялото му в пряспата. Но от него нямаше и следа...
Над земята се посипват ситни бели снежинки.
Тишина...
В едно тихо и закътано селце всичко спи под дебелата покривка на снега... Клоните на дърветата се огъват почти до счупване от тежестта. Вятърът вие в комините на набитите в земята къщи и лудува, като че ли иска да играе. Шум от страшно скърцане раздира тишината... Не, просто счупен клон... Стъпки в бялата земя... Един човек си проправя път през страшните преспи и се опитва някак да не мисли за студът, който брули лицето му. Той бе със черен шлифер. По всичко личеше, че тази дреха не е от най-подходящите за това време. Въпреки това човекът продължаваше да си върви спокойно с ръце в джобовете. Не го притесняваха страничните шумове или скимтенията на пуснатите на свобода псета, не... Имаше някаква странна шапка, но по всичко личеше, че тя не го стопляше. Изражението му беше студено, с отпуснати очи и никакво желание за живот. Лицето му беше напукано от вятъра. А малката рана, която се намираше до носа му, беше инфектирана... Като зомбиран човекът продължаваше да ходи и да преодолява снега с лекота... Той си беше вече отишъл... От раната до носа му започна да шурти лека струя кръв и се стичаше до безцелно притворената му уста... Устните му се пукаха все повече и повече, докато не посиняха напълно... Някаква странна сила помагаше на този човек да продължава да върви... В един момент той се подхлъзна и падна. Не се опита да стане. Дори не направи и най-малко усилие... Единствено вдигна дясната си ръка, бавно към небето и изрече много тихо: "Обичах те..."
Ръката му падна. Не издаде нито звук повече... Застинал мъртъв...
На сутринта снегът беше спрял. На мястото, където беше паднал предишната нощ този загадъчен човек, имаше силует на тялото му в пряспата. Но от него нямаше и следа...
© Пламен Петров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Много тъжно, много силно и истински...Поздрав!
-
Загадъчно и студено. Хубаво е.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
