4.06.2013 г., 19:59 ч.  

Студ в Мадрид (I. 3. Дона)) 

  Проза » Повести и романи
876 0 5
10 мин за четене

 

  III.

 

Дона

 

 

 

 Дона  се сви  в зимното си яке и допря топлата порцеланова чашка до бузата си. Болката в зъба цяла нощ я беше държала будна въпреки изпитите ампули nolotil. Сега сякаш беше решила да поспи малко, поне докато тя си изпие кафето на терасата.

 Метна качулката на главата си и отпи с наслада горещата, ароматна течност. Какъв студ! Краят на април, а вятърът сутрин стържеше ушите като през януари. „Никъде не съм брала такъв студ през април, както в слънчева Испания- казваше тя на приятелките си от България.-За няколко години климатът тук се обърка. Дори и въздухът в Мадрид е друг, някак си по –остър...Като хората.“

  Отпи още една голяма глътка и отново долепи до чашата студените си пръсти на двете ръце. Жалко за хубавите стръкове здравец и мушкато в дървените сандъчета! Мислеше да използува съботния ден и отсъствието на Олег, детето и кучето и да почисти терасата, да сложи пръст на цветята, защото непрекъснатите дъждове бяха оголили корените...

 –Дано другата седмица се стопли, милички, че и на мен ми омръзнаха студ и дъжд, че си стоя вътре, а какво остава за вас...

 Помилва едно мокро листенце, потръпна  зиморничаво и отново залепи пръсти на изстиналата вече чаша. Какъв студ! Термометърът, закачен над главата ѝ, показваше 6º C, но вятърът така свиреше в бора отсреща, че ѝ напомняше за огнището на баба ѝ и новогодишната баница с късмети. И този студен дъжд, бр-р-р-р! Какво ли правеше Олег в този студ на тази негова река? Какво ли щяха да уловят? Рибата  толкова ли е глупава да се показва в такова време...

 Глътна остатъка от изстиналото кафе, вмъкна се в топлия хол и затвори плътно вратата на терасата. Сгуши се на удобния диван, който бяха купили само преди месец и се зави с мекия халат-одеяло, подарък от Мара за именния ѝ ден. Можеше да си седи така целия ден. Да, ако не беше затихналата (за сега!) болка в зъба, която сигурно щеше да я заведе при Мери, нейната зъболекарка...И това обещано гостуване довечера в дома на родителите на Пилар! Толкова години живееше в Испания, а още не можеше да свикна с тези среднощни вечери и дискотеки до изгрев слънце. Не ѝ се излизаше от къщи, не ѝ се мърдаше от дивана. Никакво, ама никакво желание не изпитваше да смени стария клин и размъкнатия от многото пране блузон с красива рокля и официални обувки с високи токчета. За миг изпита силна носталгия по времето, когато в събота вечер грозноватите, заможни  дъщери на милата Мария Долорес (Бог да я прости!) се пременяха и излизаха за цяла нощ, а тя, облечена в униформата на домашна прислужница, готвеше вечеря на старата, болна  жена, къпеше я, хранеше и дежуреше до зори...но си четеше своите книжки и слушаше своята музика...„Приказката е само за Пепеляшка,-въздъхна Дона и се зави до брадичката с мекото, пухкаво одеялце.-Никой не се замисля дали двете доведени дъщери не са ѝ завиждали мъничко в душата си, че има право да не ходи на прословутия бал и да си бъде сама със себе си... И никой не се интересува как е живяла след сватбата си с принца“

 Дона  усети как по дясната ѝ буза се плъзна сълза, която потъна в мъха на одеалцето, завило брадичката ѝ.

 В този миг телефонът на масичката забръмча и в хола  се разнесе живата, стопляща кръвта мелодия на Дунавско хоро. Дона отвори очи и протегна с неохота ръка към светещото апаратче. „Скрит номер“, пишеше на него. За миг изпита неистово желание да затвори нахалника, който дори не искаше да си покаже носа и да каже кой е. Мисълта, че може да е клиент на Олег, я спря и я накара да натисне зеленото копче.

 –¡Digame!

 –Какво прави моята най-добра ученичка?-гръмна в малкото ѝ ухо.-Още ли лети над света, носена от вятъра като попарен лист, както се изразяваше тя?

 –Мяо Син!!!

 Дона се изправи, отметна одеялото, скочи с два крака на дивана и заподскача на него, както правеха дъщеря ѝ и кучето, когато я нямаше нея, за  да ги скастри.

 –Колко се радвам!-извика тя в телефона-Да знаеш само колко се радвам! Толкова пъти те търсих, телефонът винаги беше изключен! Сигурно имаш толкова неща да ми разкажеш.

 –А-а-а, не-гръмна в ухото ѝ бодрият смях на чудноватата българка с китайско име.- Сега ти ще говориш, а аз ще слушам! От игла до конец, всичко за тези седем години!

 Дона се свлече обратно на дивана и дръпна одеялцето на коленете си, без да изпуска телефона. Сърцето ѝ сякаш щеше да изскочи от гърдите.

 –Господи, каква изненада, наистина! Когато вече не те очаквах!

 –Точно това е номерът!-не секваше смехът в ухото ѝ.-Да те разтърся както аз си знам, да те събудя! Че, както си се одремала на дивана, ще си проспиш хубавата събота.

 –Хубава, друг път...-възропта  Дона- Студ, дъжд,  работата   седи и мен чака...Хубавото е, че ми се обади! Най– сетне! Къде беше изчезнала цели седем години?

 –Не бях изчезнала, само се бях скрила.

 –Можеше поне на сватбата ми да дойдеш.-възпротиви се високо Дона, все още възбудена от неочаквания глас в слушалката.

 –Аз бях до остров Тенерифе, момиче. Нали знаеш какво е ролята на кръстницата в приказката? Тя си свършва работата и изчезва...

 –И оставя Пепеляшка да си чука главата в двореца-засмя се Дона, влязла в тона на „китайката“.-Като е искала вълшебна приказка...и принц.

 –Лъжа ли се, или действително усещам съжаление  в думите ви, ваше величество?

 Дона заклати отрицателно глава, сякаш някой можеше да я види:

 –Не, не! Не, мила Мяо син! Олег е ...чудо. Той е чудото, което търсех в Торехон, при Калоян и не го намерих. А Олег...тръгна от Торехон, прелетя океана  и ме намери на острова.

 –Търсеше квартира човекът-засмя се Мяо син в ухото ѝ.

 –Търсеше мен. Той обича да казва, че и на Северния полюс да се озове, иглута на ескимосите ще раздава. И е прав. Ето, имаме си жилище в Торехон, на изплащане, но е наше...

 –Искаш ли да ми разкажеш малко повече за теб и него? Имам половин час, ако и ти имаш, много ми се иска да  чуя.

 Дона включи телефона на високо говоряща връзка и го сложи на коленете си.

 –Олег ме намери на острова тъкмо когато мислех, че ще остана завинаги там, в мансардата под звездите, която ми бяха приготвили Пилар и Педро. Делян ми се беше обадил за него и аз мислех, че е поредният емигрант, който търси подслон и работа. Сега ме напушва смях, като си спомня, че дори помолих Педро да му потърси работа и при нужда да помогне с пари. Още на първата среща моят принц,  в дънки и прашна карирана риза, ми каза, че е дошъл за мен и нероденото дете на Калоян. Че е чул сърцето на бебето, когато припаднах в църквата и той ме изнесе на ръце. Че неговото сърце го е познало. Че нашите три сърца винаги са били свързани и трябва да живеят под един покрив. Че той ще ми осигури покрив дори в Ада...Бих го помислила за луд, ако не бях усетила неговото под ризата му там,пред иконата на Христос. Ако не беше ме разплакал в двора на църквата.

 –Обичам, когато някой плаче така!

 –Аз обичам, когато някой пише така!-засмя се тихичко Дона  Месец след първата ни среща имах надраскани стихове за цяла книга.

 –Има ли и за мен книжка?

 –За никого няма. Само до книга ми беше тогава! Върнахме се в Мадрид двамата, т.е.-тримата и като се заредиха едни месеци-тежка бременност, рисковано раждане, година след това не можех да се възстановя....Все пак бях на 45 години, не на 20. Олег тичаше от обект на обект, Педро и Пилар бяха наели жена да гледа и мен, и бебето...Те ни спасиха. Пилар ми намери работа като учителка в  детската градина, където записаха Вяра. Педро и най-голямата криза намира обекти на Олег  и неговите момчета. Сякаш една невидима , добра и мощна ръка от там, насред океана, разчиства пътя пред нас тук.

 –Това семейство бяха осиновили дете от Майчин дом в България, нали? Помня, че имаше някаква неприятна история, която те разтърси тогава.

 –Осиновили са две братчета. Подали документи да осиновят дете и разбрали, че то има братче. Кръгли сирачета, родителите загинали при катастрофа. Да, имаше една неприятна история, в България ги бяха изнудили за пари...Искаш ли да ти разкажа продължението?

 –Хайде, разкажи, виждам, че ти се иска!

 –Ами след пет години те отново отидоха там, да покажат на децата от къде са корените им. Отишли в България със самолет, там наели кола и тръгнали за дома, макар, че децата не проявявали никакво желание да го направят. Те от години вече не знаели и дума български, кой да ги учи там, на Тенерифе? Като спрели пред портала с надпис „Майчин дом“ малкият, който си бил вече голямо момче, юначе, се хвърлил в прегръдките на баща си и захълцал на български с гласа на тригодишно хлапе; „Батенце, варди ме! Бият ме, батенце“ Хладнокръвният Педро се шашнал и не знаел какво да направи. Пилар стиснала зъби, запалила колата и-да ги няма...Миналата година ни бяха на гости, разговаряхме с децата на испански, английски, френски...само на български никой не каза и дума.

 –Те да се благодарят, че не са ги надушили роднините на хлапаците!

 –Какви ги говориш? Нали цялата документация се пази в тайна?

 –Пази се...за такива като теб. Но ти много майсторски  отклоняваш вниманието от главната тема! Да не мислиш, че това ще мине пред своята учителка? Аз в тази област мога да защитя докторска степен, бе , момиче!

 –Не отклонявам вниманието ти, Мяо Син. Просто не зная какво повече да ти кажа...Имам си всичко, щастлива съм, напук  на студа и кризата, за която всички говорят.

 –Тогава защо ме накара да ти се обадя от 500 километра?

 Дона подскочи от възмущение:

 –Аз ли съм те накарала да ми се обадиш? Че аз не зная къде си, дори номера на телефона ти не знам!

 –Нямам нужда от телефон. Имам сълзите ти.

 –Не те разбирам.

 –Добре, ще те попитам така, че да ме разбереш: Защо плачеш днес? Защо плака вчера и ще плачеш и утре? Защо непрекъснато критикуваш Олег?  И защо го ревнуваш дори от собственото си дете?

 Дона ококори очи и усети как я присвива под лъжичката. Споменът я връхлетя като вълна и я метна в оня влак за Торехон де Ардос, където беше първата ѝ среща с  тази чудата българка китайка. В този влак, където тази жена, която никога преди това не я беше виждала, само с един поглед я „сканира“ и  я скастри да не се притеснява толкова за сина си... Тя беше влязла в живота ѝ в началото на най-черния период от него.Какво ли я беше накарало да ѝ се обади отново?

 –Пазиш ли перлата, която ти подарих във влака-запита я дяволито  телефонът, уловил за пореден път мислите ѝ

 – Чак сега разбирам колко си ми липсвала, Мяо Син!

 –И вие ми липсвахте. Чакай ме другата седмица в Торехон. Време е да видя твоето семейство, докато не си оплела конците.

 

_______________

Торехон де Ардос (Torrejón de Ardoz)-предградие на Мадрид


                                                        (следва)

 

п.с Приятели,

Използувам дните на безработица да продължа съдбата на своите герои от „Жега в Мадрид“.  

  http://chitanka.info/text/16100-zhega-v-madrid

© Петя Божилова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??