Не ми се спи, никак не ми се спи. А как ще спя вече? Заспя ли губя представа за времето. Времето, да, времето ни се изплъзва, като вода из отворена шепа, ала виждаш ли, ние продължаваме да я пълним с вода, в очакване тя да остане пълна, нашата ръка. И тя се превърна в шепа излята течност.

    Всъщност, не я намирах за голяма красавица. Беше от този сорт невзрачни жени, които са средни във всичко- средно висока, със средна дължина на косата, кафяви очи- средна от всякъде. Работеше като сервитьорка в едно заведение по главната. От време на време посещавах това заведение с някои приятели. Може би работеше там от доста време, но лично тя ни обслужи едва на четвъртия път. Забелязвах я както всяка една сервитьорка. Както казах, на четвъртия път дойде да ни обслужи лично и едва тогава я видях по-отблизо.

Поръчахме си по един студен чай, но уви, на всеки може да се случи и винаги се случва, тя изпусна единия чай и то по невнимание на един от клиентите, който се изправи по рязко. Цялата пламна! Толкова ясно се виждаше как червенина започва да се появява по бузките й. Тя може би го усети, а това я накара да се изчерви още повече от самосъзнанието й за собствената неловка ситуация. Съвсем характерно за мен, реших да блесна с чисто наивна глупост. Просто реших да се пошегувам и то най-безобидно.

-Спокойно, спокойно драга, аз съм много спокоен.

Следващото е за сметка на заведението нали?

Усмихнах се леко иронично, подсказвайки, че явно се шегувам. О, как засвяткаха очите й! Червенина отново покри бузките й, но този път не срам, а гняв се изписваше по лицето й, макар че се усмихна в отговор, но с онази усмивка, която е закрепена с изсъхнало лепило и която би паднала всеки момент. Събра стъклата и се върна вътре в заведението (ние бяхме отвън). Не щеш ли да любопитстваш, се чу леко кряскане, но достатъчно отчетливо, че да те накара да потърсиш от къде иде то. Мярнах си очите и видях как един стар господин (явно управителят на заведението ), с бомбе на главата, внимателно, сякаш искаше да подчертае, че заради глупавата постъпка на една сервитьорка, трябва бавно да си свали шапката, да открие голото си теме и да се развика. Беше изключително фин в движенията си. Въртеше ръцете си, показваше, повдигаше се леко на пети, а тя като наказано дете, склонила глава, слушаше конското без да мръдне на сантиметър. Макар, че съзнавах, че не аз съм виновен, се почувствах малко гузен. Когато се върна с друг студен чай, аз започнах да се извинявам, ако нещо заради мен се е случила тази ситуация. Това е то човешката природа- дори когато някой ни утешава в грешката ни, много пъти не желаем това, защото ни напомня грешката, която просто искаме да отмине . Личеше си, че иска да избухне, да извика, сякаш нещо дращеше гърлото й, но пак замълча. Просто отговори сухо:

-Ето чая. Не се извинявайте, не сте виновен.

След което се обърна и продължи да работи.

И може би още дълго щеше да работи, докато се прибере , поемайки си малко дъх, вярвайки, че вече дълго няма да счупи някоя друга чаша, от която да се излее един студен чай.