Отговарям на съобщението ти. Същата самотна душа като мен, взряна в нищото. Вкопчена в отворения прозорец на миналото, от който често лъха хладен вятър, ей така, да ме разтърси и раздели с обичайната гостенка, която често се подвизава в мен - апатията.
Все същият въпрос - какво правиш. Не знам. Правя ли нещо? А ти правиш ли?
Скриваш същността си зад емотиконите, които ми изпращаш. Чудиш се защо с часове не ти отговарям. Та нали аз съм последната ти надежда? Причината да се събуждаш. Откакто я няма нея. Онази, която те е оставила сам да се луташ сред сенките. Надяваш се в мен да откриеш поне частица от нея. Избрал си ме. Косата ми е с нейния нюанс и да речем, че и аз като нея не мога да доверя тайната си на никого. Онази тъмнина, която крия от света. Онзи мрак, който напира през уморените ми очи. Мракът, който някога ми носеше светлина. Онази сянка, която ме изпива с жадните си очи. Онази сянка, която краде сънищата ми... Онова безплътно чудовище, от което бягам. И което ненавиждам. Онз ...