Имало едно време... или поне така започват приказките - тези с щастливия край. Но има ли такива и в исинския живот? Както и да е...
Имало едно време един влюбен младеж. Толкова влюбено момче не е имало никога. Мислел единствено за любимата си: за тъмната и коса с цвят на кестен, за топлите й като кафе очи, за усмивката й - по-ценна от злато. След училище той тайно я гледал: как прекарва ръка през меките си коси, как нежно се усмихва, как свенливо свежда поглед. Наблюдавал я отдалеч, защото нямал смелост да я погледне право в очите - страхувал се, че ще загуби ума и дума.
Той търсел най-подходящия начин да признае чувствата си. Написал й писмо, но то му се сторило глупаво. Откъснал най-красивата бяла роза, отразяваща невинността й. Написал й поема, но не можел да изрази с думи любовта си.
Трябвало да й подари нещо, което да отразява безмерната й красота, но на света нямало толкова съвършено и изящно нещо.
Но ето, че един ден, напълно нещастен и обезсърчен, докато се разхождал по улицата ...